– Как се харесахте, кой направи първата стъпка?
Николай Николов: Фейсбук. Нищо не знаех за името Ирен Кривошиева.
– Не сте ли гледали нейни филми?
Николай: Може и да съм гледал, но не свързвах лицето с името . Ирен Кривошиева: А и аз съм в Америка. Николай: Може да е срамно, след като съм оператор, но нямах никаква информация какво стои зад това име. Помислих си, че може да е и манекенка.
– Хареса ли ви, че в неговите очи сте като манекенка?
Ирен: Нормално е да помисли, че съм манекенка, защото в момента всички манекенки са актриси. Николай: Дори не знаех, че е актриса, жена на еди-кой си и еди-кой си. Влязох у тях да заснема интервю с нея. Докато си подреждах осветлението, камерата, дочувам разговора между нея и Люба Кулезич, каква е темата, дочувам, че има 5 брака.
Нещо вътре в мен се опули – 5 брака, какъв е тоя човек.
Ирен: Никой не се е чудил толкова, колкото него. Николай: Съвсем спонтанно казах: „На тебе с тези 5 брака кой ти вярва?“ Ирен: Седна на дивана, както беше с една шапка, абсолютно дезинтересиран, и наистина така ме попита. А аз си казах: Я пък тоя, оператор!
Николай: Но в един момент се намерих, че съм попаднал в собствения си капан да изследвам как да му повярвам на този човек. Осъзнавам, че това, което мисля, може би вреди на мене, на другия човек и търся начин да го променя. Да видя нещата от друг ъгъл, от друга позиция, като оператор, който си сменя гледните точки. Обектът трябва да бъде опознат отвсякъде, за да се намери най-добрият начин, по който той може да бъде представен. Моята гъвкавост да сменям гледната точка и перспективата ми даде тази възможност да бъде първо откровен със себе си, да видя дали това, което мисля, правя, говоря, е добре за мен и за другите наоколо.
– Означава ли това, че преди да се чуете за втори път, вие сте обмислили всичко предварително?
Ирен: Не, той казва за процеса. А конкретно се оказа, че ми е комшия, живее отсреща. Николай: Да, в съседния блок – „Китайската стена“ в Зона Б5. Ирен: Наричам го моя лобен блок, защото, колкото пъти се връщам от Америка, срещам от този блок някакви фатални за мен хора. Различните гледни точки и неговият изследователски маниер на живот абсолютно се допълват от моя емоционален влюбчив характер. Ако той застане на едно място и не се движи, моята енергия във влюбването ще се изпари. А той, движейки се, поддържа бълбукащ извор, който непрекъснато се възражда. Сега единият трябва да се успокои, да спре това бълбукащо влюбване, да прояви някакъв разум, а другият трябва да почне да бълбука.
– Как минават дните ви? По този начин ли приказвате за чувствата си?
Николай: В началото тази откровеност беше много болезнена за другия човек и се стигаше дори някой път до физически разправи. Ирен: Надявам се да не напишеш на първа страница във вестника: „След дълъг бой, който са си нанесли, те се съчетаха.“ Николай: Например счупване на чаша или някакъв шамар.
– Наистина ли? Мислех, че друга страст има у вас?
Ирен: Страстта е точно в тази посока. Николай: Това е невъзможността човек да управлява себе си в желанието да наложи мнението си на другия човек. Ирен: И да го промени.
– Всеки от вас иска ли да промени другия?
Ирен: Той живее с мисълта да ме промени. Николай: И да, и не. Ако някой се промени, той ще диша по-свободно.
– Какво у нея трябва да се промени?
Николай: Това, което всеки човек може би има нужда да промени – нещата, от които страдаме, ядосваме се, избухваме. Човек трябва да се научи да управлява тези неща, да ги разтопи вътре в себе си и те да останат далечен спомен в живота му.
– Кой на кого удари шамара?
Ирен: Никога физическата разправа или физическият конфликт не е сам за себе си. Той е само проекция на това, което е дълбоко заровено в теб. Човек не може да реагира на физическа разправа, а трябва да мисли и да види откъде идва. Може да е от нещо, което изобщо няма връзка с този човек. Идва от някакво минало, от друг човек и той реагира срещу този, който в момента е при него.
Ако тогава няма прошка и разбиране, хората се разминават, защото мислят, че това е нещо, което е конфликт между тях. Ако не тръгнеш да го търсиш в себе си, а в другия, няма разбиране. Тези бракове, които имам, са влюбване, но не любов. Любовта е да имаш търпение да изчакаш другия да потърси в себе си и да реши къде е конфликтът, както и ти да търсиш в себе си, а не в другия. Ако си забелязала как говорят хората: „Тя така, той така“. Никога не казват: „Аз така“. Николай: Винаги търсим проблема извън нас. Все друг ни е виновен за това как се чувстваме, защо нямаме това или онова.
– Кой първи потърси другия?
Ирен: Аз, разбира се. Аз съм спонтанна, той е мислител. Десет дена сме ходили по улиците на София и се чудех какво му е. Николай: Аз се уча от нея на спонтанност, а тя не знам на какво се учи от мен. Ирен: На всичко останало. Наистина по фейсбук ми каза: „Хайде да пием кафе“. Николай: Когато излязох от нейното жилище, имаше някакъв магнит, който ме караше да се върна. Удържах се и чрез мрежата за контакти – фейсбук, я открих.
– Потърсихте ли в гугъл коя е тя?
Ирен: Не съм се сещала да го питам това. Николай: Не. Потърсих я заради това, което е в момента. Въобще не съм се сещал да видя коя е. За всички хора, които не я познават, тя е образ, изграден от медиите и професията . Мен обаче ме водеше усещането за настоящата ситуация, нито е свързано с миналото , нито с бъдещето. Намерих я във фейсбук, казах здрасти. Много кратък беше разговорът, но ни в клин, ни в ръкав тя написа: „Ако няма рима, удари ма“. Стоях и мислех в каква връзка го казва.
Ирен: Сигурно без никаква. Николай през смях: С течение на времето се оказа, че рима има, а ако няма, има пляскане. Пророкувала си го е.
Ирен: Така спонтанно отидох при него в ранни зори
Николай: Това беше 2 седмици по-късно. Преди това се виждахме, пием кафе, обядваме някъде или се виждаме по комшийски за 5-10 минути на тротоара, защото мъжът е там, той да не разбере нещо.
– Кой мъж?
Николай: Петият. Ирен: Последният. Вече съм разведена с него. Това става преди 3 години. Всъщност книгата ми започва с Николай и завършва с него. Започва с това какво е казал, а отзад пише: „Замина за Индия“. Той беше в Америка, след това замина за Индия и се върна през септември миналата година. Година и половина беше там.
– Кого го болеше повече душата за другия?
Ирен: Мен. Имам магазин в Америка и в него пускам малки бележчици на български, за да не ми ги четат американците. На тях пише: „Моля ти се, Господи, накарай Николай да се върне“ или „Николай да ме обича“. Някой път сама си ги намирах на разни места. Една жена, американка, ми каза, че като пишеш бележки с желанията си, всичко ти се сбъдва. Тогава Владимир (синът – б.а.) много ми се смееше, той познава Николай, заедно живяхме известно време там.
После на плажа върху пясъка бях написала на български „Аз обичам Николай“ – върху огромно пространство, плажът – пуст. Американците не можеха да разчетат, но виждах как се мъчат. По това време случайно дойде един мой приятел българин от Флорида, видя надписа и го засне. Такава силна любов е при мен, толкова е изгаряща.
– Хубаво ли ви е заедно, откакто от 6 месеца живеете двамата?
Николай: Не знам дали ни е хубаво, но установихме, че не можем един без друг.
– Вие имали ли сте други жени в живота си?
Николай: О, да. Веднъж в една индийска църква си ги броях, като нареждах камъчета. Като си даваш сметка за много неща, настъпва земетресение от разкаяние. Едно чувство, че човек си е пропилял живота в гонене на вятъра и че това, което му е дарено от Бог, той го е пропилял. Индийци ме бяха попитали колко жени съм имал. Отговорих им, че са достатъчно, за да ида в ада.
– Не в ада, но снимате по горещите точки на планетата заедно с Елена Йончева. Как станахте военен оператор?
Николай: Не бях ходил на такива места, не съм си и мислил. Снимах първия „Дансинг старс“, в който участва и Елена Йончева
В природата ми е да наблюдавам хората, кой как работи. Тогава това, което ми направи впечатление, е, че Елена се отнася много педантично към нещата, много последователно разучава детайлите. Казах си, че с нея може би е добре да се работи, защото си личи, че е добър професионалист. Един ден казах: „Ако нямаш оператор, аз много бих желал да снимам с теб, така че кандидатствам за твой оператор.“ Тя се засмя и нищо не каза. След време обаче се обади и ме попита: „Искаш ли да дойдеш с мен в Палестина?“ Тогава в Газа бяха бомбардировките. „Да, да, тръгваме“, отговорих аз. Срещнахме се да уточним някакви подробности. Тя каза: „Ние там трябва да носим бронежилетки, докато снимаме.“ Аз пак: „Да, да, няма проблеми“. И ми даде една бронежилетка. Прибирам се вкъщи, трябваше да я боядисам и от камуфлажна да я направя обикновена заради снайперистите – да не помислят, че сме военни и да ни уцелят. Облякох я да видя за какво става въпрос, а тя тежи 14 кг.
Тогава си дадох сметка накъде съм тръгнал – че там просто се мре.
За да носи човек такова нещо, значи има реална опасност. Малко ми се разтрепериха краката, коленете ми омекнаха, гледайки се в огледалото с тази жилетка. Обаче съм казал, че тръгвам, значи тръгвам.
Първия ден там използвах подхода си, с който снимам тука в София. Оказа се, че той не струва нищо там, а трябва да се подготвям за снимките като войник. За максимално кратко време да сменям касети, микрофони, батерии, все едно съм на фронта. Другото, което разбрах, е, че ако не забравя това, което се случва наоколо, не мога да си върша работата. Абстрахирах се от страха, от който обикновеният човек се сковава, и всеки път си върша добре работата.
– На колко места снимахте заедно?
Николай: Вече на три локации, три филма имаме заедно – от Палестина, ивицата Газа, Сомалия и Сирия.
– Кои са най-трудните снимки?
Николай: Последно бяхме в Сирия. Преди да отидем там, си мислехме, че в Сомалия беше много страшно, изключително напрегнато. Изобщо повече не искахме да стъпваме там. Но след като излязохме от Сирия, казах на Елена: „Е, сега може да си вземем багажа и да отидем на почивка в Сомалия.“
– Как от Разград, където сте роден, тръгвате по света и къде се учихте да бъдете оператор?
Николай: Учех се още от 11-12-годишен, когато хванах фотоапарата. Ходех по кръжоци, после тук в Нов български университет. След това в телевизията към компанията на Нико Тупарев („Олд скул“ – б.а.). Сега пак снимам в „Дансинг старс“.
Ирен: Най-необикновеното обаче е, когато един човек може да си продаде най-любимото нещо – за него фотоапарата, единственото, с което се идентифицира, и да замине за Индия.
– Защо го направихте?
Николай: Защото не исках да отивам в Индия. Предразсъдъкът ми беше, че там е прашно, има много бедни хора и аз нищо не мога да направя за тях. Шантава история, сляпо възприемане на действителността, по-скоро на това, което си научил от вестниците и филмите.
Докато бях при Ирен в Америка, твърдях, че фотоапаратът ми е моята душа. Още тогава силно ме привлече Христовата светлина и разчиствайки себе си през неговите думи, се попитах как е възможно 1 кг метал и пластмаса да бъде душата ми. Всъщност мечтата ми беше да бъда професионален фотограф, имах най-добрата техника – обективи, тяло, осветление. Всичко, което изкарвах от телевизията, го вкарвах във фотографията. И просто взех решение да продам това, което много искам, и да отида там, където не искам.
– Вие, г-жо Кривошиева, защо отидохте в Индия?
Ирен: Да го търся. Тръгнах, без той да знае. Николай: Намери ме в Непал, Катманду. Тогава бях в едни центрове по медитация „Випасана“. Тази медитация учи как човек да се справя със себе си практически. Изпратих един имейл, че такива центрове има навсякъде по света – в Америка, Европа, Азия, и че за нея ще е добре да посети някой от тях.
Ирен: Представяш ли си, не ми изпраща имейл, че мога да отида при него, а ми изброява всички възможни центрове. Всичко в мен забушува, идеше ми да ида и да го удуша. Въпреки това кротко започнах да проверявам и се оказа, че навсякъде курсовете са запълнени, но в Катманду, където той се намира, има свободни места. И аз веднага се записах.
Николай: Както тя, така и аз сме имали достатъчно голям житейски опит, многобройни ситуации. Никъде е нямало почивка, в която да видиш какво правиш и как искаш да продължиш да живееш. Тя е минала през много лични взаимоотношения, аз също, и в тях някаква матрица се е повтаряла. Ситуациите са се развивали еднотипно, което означава, че човек някъде бърка.
Ирен: Инерция. Николай: Така че целта ми беше тя да разбере за себе си какво прави, аз също. Скокът в неизвестното, където тези неща ги няма, ти дава възможност да се отдалечиш и да погледнеш.
– Как се открихте в Катманду?
Николай: Тези курсове там са по 10 дни. Аз останах в един център 3 месеца, за да работя. Помагах на другите в техния процес на медитация. Сутрин събуждане в 4 ч, закуска, прибиране на столовата, чистене, метене, бани, тоалетни. Задължението на курсиста е просто да отиде, да седне, да следва инструкциите и да медитира, да хапне и да си легне. Нищо друго не прави. Аз изкарах един такъв курс и останах още 3 месеца, в които работех като слуга
Един ден се събуждам и нещо отвътре сякаш ми казва, че днес ще видя познато лице. В този ден трябва да дойде новата група за курса. Малко по-късно пак чувам същото и така три пъти. Започват да пристигат новите, аз седя на входа, те ми дават паспортите, а аз ги записвам в една тетрадка. По едно време с периферното си зрение виждам бяло, светло лице, някаква мекота вътре ме обзема, поглеждам и: „А, това колко прилича на Ирен! Ааа, това е Ирен!“
Ирен: Много бях стресната, когато пристигнах там. Толкова много хора, няма ваксини, няма ток в хотела. Затова му написах имейл: „Аз съм тук в хотел еди-кой си“. Но той не си чете имейлите.
Николай: В центъра нямаше интернет. Ирен: Натовариха ме на някакво камионче, тръгнахме по някакви кални пътища. Стигаме, отваря се една врата като на склад, много хора чакат на опашка и аз се наредих. По едно време виждам ръцете на Николай.
– Защо първо ръцете?
Ирен: Аз съм се влюбила в ръцете на Николай, първото нещо, което забелязах у него, бяха те. Така и в Катманду видях първо ръцете му, после него, обля ме сякаш топла вода и нищо не можах да кажа, дори и здрасти. После 10 дни въобще не се видяхме.
Николай: Там има сегрегация, мъжете и жените са отделно.
Ирен: Притесних се да не си отиде и аз въобще да не го видя. На 4-ия ден започнах да усещам онова, което получавам от медитацията, и нещата започнаха да се балансират. Дори си казвах: „И да не го видя, виж какво хубаво нещо получавам.“ Но този ад, който преживях първите 4 дни, и досега си го спомням като страха на несигурността. Накрая той беше в дълбока медитация, качи ме на едно бусче, но аз вече бях спокойна и се разходих из Катманду.
– Сега тук ли ще живеете, или ще заминавате нанякъде?
Ирен: Аз обичам да тръгвам, той също. Ако ме питаш, не мога да се задържам на едно място дълго време. Хубаво ми е тук в България, но трябва да върша нещо. Иска ми се да направя още един спектакъл. Преди време двамата поставихме „Идиот“ на Достоевски в „Сълза и смях“.
Николай: Правех осветлението.
Ирен: Помагаше ми, защото аз съм нов режисьор. Сега искам да направя моноспектакъл, иска ми се да е много смешен. Разбрах напоследък, че животът е голяма смешка, голяма комедия. Ако се вземаме на сериозно, много ще сбъркаме. Също ми се иска да завърша и втората си книга, която съм обявила в първата.
Пазарувай в MediaMall.bg – книги, музика, филми и абонаменти
