През юли 1991 г. VII Велико народно събрание (ВНС) прие новата конституция. При гласуването й обаче СДС се разцепи. Т.нар. Г-39 („тъмносините ястреби“) се обявиха против нея. А социалдемократите и либералите я подкрепиха.
Съгласно договорките от Кръглата маса (януари-май 1990) веднага след приемането на основния закон ВНС трябваше да се разпусне и да се тръгне към редовни парламентарни избори. Естествено, за целта беше необходим и „нормален“ избирателен закон, който да замени „механичната комбинирана система“, по която беше избран учредителният парламент.
Формално дебатите по него, особено на равнище „работни групи“, бяха ожесточени. На практика обаче БСП беше направила
нещо като изкуствена засада
на балъците от СДС – вие си се разбирайте по закона, ние ще приемем каквото решите.
И балъците се набутаха в засадата. Пропорционална избирателна система, твърди* партийни листи, цветни бюлетини, разпределение на депутатските места по метода „Д’Онт“ и… 4-процентен праг за влизане на партия в парламента.
* Бел. ред. – Без възможност за избирателя на дадена партия да променя реда на определените от нея кандидати, т.е. да премести някого на повече или по-малко избираема позиция.
Всичко това идеално устройваше БСП. Пропорционалната система и твърдите листи й гарантираха, че ще може да скрие най-компрометираните си кадри зад депутатския имунитет. Балъците хал хабер си нямаха и от понятието „изборна география“, което, съчетано с метода „Д’Онт“, осигуряваше на социалистите максималния брой места не само в „червените“, но и в „сините“ избирателни райони.
А черешката на тортата беше изборната бариера от 4%. Само три формации нямаха проблем с нея – ДПС, „тъмносините” от Г-39 и, естествено, БСП. И обратно – оплютите „предатели на синята идея“ – социалдемократи, земеделци и либерали, бяха
предварително осъдени
да останат под нея, ако не се обединят.
Е, бяха положени съответните усилия да не се стигне до обединението им. За всеки случай правото на синя бюлетина също отиде към „ястребите“. И нещата, както се казва, заспаха. По стар навик БСП похарчи онези от СДС, които й помогнаха за приемането на конституцията. И де факто се прегърна с „големия си враг“ – „ястребите“ от Г-39.
В „редовното“ 36-о обикновено народно събрание през октомври 1991-ва наистина влязоха само три партии. И беше поставено началото на мечтания тогава и от червени, и от сини двуполюсен модел. Той действаше на принципа „ти на мен, аз на теб“ и допринесе в следващите десетина години за безнаказаното ограбване на държавицата ни.
Припомням всичко това не само защото е част от историята на печалния ни преход. Но и защото, с изключение на премахването на цветните бюлетини, нищо друго в избирателната ни система не се е променило.
А това е абсурд.
Динамиката на процесите
в изминалия вече близо четвърт век изисква промени и в избирателната ни система. А който не ги прави, значи му е изгодно всичко да си остане така, както е замислено през 1990-1991 г.
И ето го резултата и сега – 4 партии в парламента, патова ситуация и, естествено, възможности за безкрайни пазарлъци, покупко-продажби на депутати и т.н. Сиреч, своеобразно връщане към двуполюсния модел, но с „двойки“ състезатели във всеки отбор.
Една от основните причини е в 4-процентния изборен праг. Ако беше 3%, в новото Народно събрание щеше да има шест партии. А при 2,5% – седем. Което силно щеше да промени конфигурацията не само на парламента, но и на целия ни политически живот. Но не би.
А иначе
логичната изборна бариера в България
би трябвало да е между 2,5 и 3 процента. Формулата за определянето й е много проста – делиш броя на избирателите на този на депутатите, т.е. на 240. При близо 7 млн., както ги определи ЦИК (и в което силно се съмнявам), логичният праг е 3%. При 6 млн., колкото е по-вероятният брой избиратели, той пада на 2,5%. А 4% означава да разполагаме поне с 9,6 млн. гласоподаватели.
Но това е по-скоро от чисто математическа гледна точка. Няма спор, че по света към нея се прибавят и политически аргументи.
Защо например в Германия, която много обичаме да цитираме, изборната бариера е 5%? Ами много просто – в началото на 50-те години, когато е въведена, законодателите са изчислили, че тя не може да бъде надхвърлена от двете крайности – комунистите вляво и неонацистите вдясно. И са изчислили правилно – нито една от тези две крайности няма парламентарно представителство и до днес.
А защо в Турция беше въведена най-високата бариера – 10%? Също много просто – това беше отчаян опит да се запази светския характер на политическия живот. За жалост, там този опит се провали. Но това е друга тема…
Разбира се, има и обратната крайност. В Холандия например изборният праг е 0,67%. Или както ние, политолозите, се шегуваме, това е „бариерата на повече от половиния депутат“. В смисъл да не се налага при стечение на обстоятелствата някой клет народен представител да се разчленява на две…
Но
в държавите, към които принадлежим
като политически модел, бариерата е между 2% (Израел) и 3% (Испания). Разбира се, в подобни случаи могат да се прилагат и различни „хитринки“.
Най-често срещаната е т.нар. тристепенен праг. 3% за една партия, 5% за коалиция от 2 политически сили и 8% за три или повече е класическият пример, който се прилага в редица европейски държави.
Ние обаче тъпо и упорито сме се застопорили на 4%. Независимо дали за самостоятелно участваща в изборите партия или за коалиция. И резултатите са видни.
Впрочем тук възниква и още един въпрос, който поставя под съмнение логиката на целия ни политически живот. Защо, от една страна, за да влезе в парламента, една партия трябва да прескочи бариерата от 4% от гласовете, а за да получи държавна субсидия, й е необходим само 1 процент? И защо, от друга страна, коалициите нямат право на такава субсидия?
Не че съм недоволен от това. Напротив – до следващите избори тези пет политически формации, които са между 1 и 4 процента, според мен абсолютно бадева ще получават от нашите, на данъкоплатците, пари. За какво ще им плащаме, след като нищо не вършат?
Възразявам обаче срещу
всичкото това недомислие
– от високия изборен праг до ниския такъв за финансирането на партиите.
Очевидно е, с други думи, че нещата трябва да се променят. И още по-конкретно казано – да се нормализират.
Трудно е да се прогнозира кога ще бъдат следващите избори – след 6 месеца или след 4 години (в България всичко е възможно). Ясно е обаче, че една от първите задачи на новия парламент е да прекрои както избирателния кодекс, така и Закона за политическите партии.
Сваляне на прага за влизане в Народното събрание поне на 3, ако не и на 2,5 процента. Въвеждане на преференциалната система за гласуване, за да имаме право и на избор, а не просто на принудително участие във възпроизводството на политическото статукво. Лишаване от държавна субсидия на т.нар. партии тунеядци. Окрупняване на избирателните райони в съответствие с новите демографски условия.
Това са само част от елементите, които трябва да бъдат незабавно променени.
В противен случай просто ще включим да цъка часовниковия механизъм на мината на народното недоволство.
И този път тя ще бъде значително по-ефективна от февруарската. Повервайте ми…
(в. Преса, печатно издание, брой 132 (483) от 16 май 2013)
източник: в. „Преса“
Проф. Драгомир ДРАГАНОВ
Тагове: Избори България правила промени депутати патова ситуация бариера партии субсидия
