Популярният певец Цветан Панков е роден през 1949 г. в Плевен. Откритие е на Вили Казасян. Той е единственият българин, подгряващ певец на известната група „Червените китари“. Умира млад и огорчен. Женен е за полякинята Уршула-Мария Панкова, която днес споделя своите спомени.- Как се запознахте с Цветан Панков?
– Аз съм от Краков, от центъра на Краков. Завърших гимназия и веднага започнах работа. Тогава по профсъюзна линия много се пътуваше с организирани групи на почивка в чужбина. Много скоро и на мен ми предложиха. Маршрутът беше: една седмица в Турция и на връщане една седмица в Слънчев бряг. Хранехме се в голям ресторант. Вечерно време Цветан пееше там. Той беше много популярен – взел трета награда за изпълнител на „Златният Орфей”. Беше гастролирал с Вили Казасян в Полша и говореше добре езика. В групата почиващи аз бях най-младата, на 19 години, доста хубава и необичайно за полякиня – с черна дълга коса. Той се завъртя около мен. Започна да ме ухажва и да ми говори, че ще се ожени за мен. Броените дни от почивката свършиха и аз си заминах, но влюбена до уши.
– Но връзката ви продължи?
– Да. Тогава нямаше големи възможности за пряко общуване, както днес. Но през декември той дойде. Остана за Коледа и Нова година. Запозна се със семейството ми. Излизахме, ходехме по кафенета и ресторанти. А там пълно с руси сладки полякини. А той само върти очи. Слаб му беше ангелът, но и жените се лепяха по него като мухи на мед.
– Въпреки изкушенията любовта ви издържа?
– Аз пристигнах в България. Как ще го изпусна, толкова го обичам! По онова време беше трудно да се подготвят документите за смесен брак. Но при нас всичко стана без проблеми. На сватбата той беше в масленозелен кадифен костюм, а аз в млечнозелена рокля. И до днес нямам обяснение защо не бях с бяла рокля. Така решихме, така го направихме. По средата на сватбената церемония връхлетя големият Георги Парцалев и се развика: „Хайде, бате, не чакай, настъпи я!”. Но аз бях научена предварително и вече бях свършила тази работа.
– Как живеехте?
– Разбирахме се и се уважавахме. В началото нямахме жилище. Спомням си каква радост беше, когато се сдобихме с малкия апартамент, в който и сега живея. И в хубави, и в трудни дни бяхме заедно, бяхме щастливи.
– Как разбрахте, че нещо при него се променя?
– Започна да пее по баровете. Връщаше се пийнал. Реших да „проуча” нещата. Отидох с него в бар „Хемус”. Там участваше в програмата. Беше свеж. Отиде да се подготви за участието. Изпя три песни и дойде в ръка с една малка вазичка с едно цвете. Отиде до тоалетната. Върна се без вазичката и почерпен. Не можах да повярвам. Не издържах и влязох в мъжката тоалетна и какво да видя – вазичката там изоставена. Разбрах, че е била пълна с алкохол и е трябвало да бъда заблудена.
– Как си обяснявате тази негова нарастваща любов към алкохола?
– На пазара „Ситняково” открихме сергия за плодове и зеленчуци. Цветан даряваше хората с усмивка, с топлина и обич. Мнозина от купувачите, вглеждайки се в него, питаха: „Ама не сте ли певецът, наречен българския Том Джонс?”. А той им отвръщаше: „Аз съм, но вече близо две години не пея”. Беше му много болно, че колегите от неговото поколение го забравиха, а той ги обичаше искрено. Не го поканиха на възпоменателните концерти за Петър Чернев и Зорница Попова. Цветан не искаше да бъде богат, но искаше да живее нормално в родината си. И да пее, защото за него нямаше нещо по-хубаво от музиката.
– Как се случи най-лошото?
– Изведнъж, както идват лошите неща. Единствено Борето Годжунов от певческата гилдия дойде да си вземе последно сбогом с колегата си.
– Кои бяха любимите неща в живота му?
– Винаги е казвал: ”Семейният уют е моята реалност!”. Обичаше спокойствието. Обожаваше сина ни Мишо. Живееше с песента.
– Синът ви наследи ли таланта на баща си?
– Не. Той се увлече по съвременните технологии. Компютърен специалист е и чудесен програмист.
– Как живеете днес?
– Като чужденка в родината на починалия съпруг. Получавам сто лева като вдовица, която е издържана приживе от съпруга си. Моят син ми помага, когато и с каквото може. Често разтварям плика със снимките и си спомням, че съм била хубава и най-важното – щастлива!
Станислава ГАВРИЛОВА
