Емил Стефанов, по-известен в музикалните среди като Емо Фашиста, е барабанист на култовата група от близкото минало „Импулс“. Той живее на два континента и в две държави – САЩ и България, а репортер на “ШОУ” единствен успя да го открие и да запише уникалната му изповед.
– Как стана така, че всички музиканти от група „Импулс“ станахте американци и живеете в САЩ?
– През 1989 г., когато дойде демокрацията, концертният и културният живот изчезнаха от картата на страната и в един момент за нас нямаше друг изход. Търсехме други места, където можем да реализираме музикалните си проекти, и един по един се преместихме в тази посока, която за нас беше най-добрата – Страната на неограничените възможности. Аз заминах първи, а след мен и останалите.
– Със зелена карта ли замина за Щатите?
– Не. Тръгнахме със студентски визи, след това Наско (Атанас Георгиев, вокалистът на “Импулс – б.а.) се появи и той направи документи. Започнахме да вадим визи, които се дават на хора с някакви способности – спортисти, артисти, музиканти. След него вече като утъпкахме пътеката дойде и Илия (Илия Кънчев), и той направи документи.
Общо взето то е една много голяма мъгла – лутане между адвокати, закони, които не познахме, защото сме в чужда страна. Така че пробвахме различни варианти и след доста главоболия и търчане, нещата се получиха. Когато си направиш документите, всичко после става доста по-лесно. Преди това се бориш като всички останали, без възможности никакви, нямаш претенции, защото никой не може да те оцени… Този период – първият, си е най-труден.
– Как все пак се примири с това да изоставиш славата в България в най-силните години на групата и да потънеш в анонимността в огромна държава като САЩ?
– Принципно никой не беше се примирил, но в един момент културният живот изчезна, хората нямаше откъде да си купят хляб и яйца, пък някой ще си помисли да ходи на концерти… След като спря концертният живот, групата се разби. От апартамента на Илия изчезна и скъпа апаратура, много звукозаписни машини, материал… От студиото на Максим изчезнаха някои неща – нормални работи по време на кризата.
– В Америка поддържахте ли отношения помежду си – все пак животът на всеки се е завъртял по някакъв начин?
– Поддържахме, разбира се. Чувахме се. Разстоянието, което ни делеше, беше 200 км, което за там не е нищо – много хора изминават в Америка 200 км, за да отидат на работа. Почти всеки уикенд си ходехме на гости, планирахме си нов албум, работехме… Въпреки че всеки там трябва да се занимава с нещо, с което да се изхранва, и този проект бе на първо време като хоби. Аз започнах да свиря там с една американска група, но имахме планове да направим нов албум.
Не се осъществиха – Илия почина…
Той искаше да направим един сборен албум от хитове, но след като той заболя, нещата отидоха в друга посока и всички планове отпаднаха.
– Старата власт как се отнасяше към групата – все пак вие бяхте революционери за онова време? Спирали ли са ви концерти?
– Ние направихме първия хеви метъл албум в България, който беше забранена музика тогава. Първият концерт в турнето през 1989 г., който бе във Враца, продължи само едно парче – тоест около 6 минути. Народът беше изгладнял за такава музика, поизпочупиха младежкия дом и партийният секретар или комсомолският дръпна шалтера точно след първото парче. И това беше най-късият концерт в историята на групата. Прекратиха шоуто и всичките фенове останаха навън. Не искаха да пуснат рейса да си тръгнем, беше малко селскостопанска история, но така се получи. Като най-късият концерт в историята май изобщо се води нашият.
– Прибирали ли са те в районното преди идването на демокрацията?
– Да, заключвали са ме – един път в НДК. Отивам на среща с приятели и изведнъж идва някакъв другар и – веднага в мазето на НДК. Пък то през лятото – 35-40 градуса. Вкараха ме в едни подземия и си чакам реда, но никой нищо не казва защо, какво… Преди мен излиза някакъв човек и се чуват отвътре някакви крясъци: „Абе, ти за какъв се мислиш, бе? Ти Ален Делон ли си? Как може да ходиш по сандали около Народния дворец на културата?“. Излиза тоя, влиза друг и аз пак чувам някакви подобни… Влизам аз – с дълга коса, все пак музикант, и тоя още от вратата, той явно си върти една и съща плоча: „Ти за какъв се мислиш, бе? За Ален Делон? Каква е тая дълга коса, бе? Как може да ходиш около Народния дворец на културата с тая коса?“.. Аз се обяснявам: “Ами музикант съм”, той: „Няма такова нещо, дай си веднага паспорта тук!“. Слага някакъв печат и казва – „Сега ще отидеш да се подстрижеш!“. Викам си – какъв глупак е този – не вижда ли, че и на стария паспорт съм със същата коса, само че на опашка.
– И подстрига ли се?
– Е, как ще се подстрижа! Отивам пак –
снимам се в първото фото с… фибички
Взимам първата девойка, която ми оправя прическата, и пак нов паспорт. Но беше развлекателно така…
Цензурата не допускаше въобще такава музика като нашата. Наричаха я упадъчна, капиталистическа… А и нашата визия още навремето беше друга – кожи, вериги, дълги коси… всичко това беше много непонятно тука на властите.
– Според твърдения, отново във форумите, Пламен Дойчев бил пял „Ако ти си отидеш за миг“, а Наско само си е отварял устата?
– По време на тези записи аз не съм присъствал и не мога да коментирам. Пък Илия вече не е между живите и затова не може също да вземе отношение. Пък и през „Импулс“ минаха доста хора през годините… Пламен Дойчев е работил в една от формациите, но аз не съм бил и не мога да коментирам.
– Познават ли те по улиците, когато се връщаш в България?
– Не, не бих казал.
– Твоите документи за пенсия има ли ги или и тях ги няма както на повечето изпълнители и музиканти?
– Няма ги. От 20 години работа в Концертна дирекция, Бюро „Естрада“ събрах стаж от Министерството на културата… година и половина! Изгорял им архивът и, общо-взето, това означава, че ние не сме работили. Нямало база данни и ние просто не сме съществували!… Това само в България може да се случи!
– Добре ли бяхте платени, преди да заминете за САЩ?
– Печелехме нормални пари, работехме интензивно – с „Импулс“ помня една година, че имахме 265 или 280 концерта за 365 дни. Бяхме постоянно на път…
– Кое е най-голямото нещо, което в България си успял да си купиш с пари, които си изкарал тук от музика?
– Комплект барабани съм си взимал. Навремето си бяха скъпи. Аз почти нищо не съм спестявал, но инструментът беше нещо, което ако не си купиш, не можеш да работиш.
– Имахте ли навремето нахални фенки, които постоянно да ходят след вас?
– Постоянно след нас не беше възможно да ходят, защото ние постоянно им бягахме. Гледахме те все да са различни. Ако трябва да съм сериозен – винаги имаше фенове, фенки и това е нормално, когато си популярен.
След концерта ни чакаха, идваха и искаха да се запознаят, искаха автографи. Във всеки град след хотела има ресторанти, заведения, винаги си добре дошъл, на всеки му е приятно това. Всеки концерт на групата си беше събитие в града, в който се провеждаше.
– В България те наричат Фашиста, в Америка имаш ли друг прякор?
– Не. Този прякор дойде още в Консерваторията, където учихме с Фънки и Наско. Ходех с едни жандармеристки ботуши и от тях ми дойде прякорът. Фънки го измисли и оттогава музикантите ме знаят с този прякор.
– Емо, какви професии си работил в САЩ? Каква бе първата ти работа отвъд Океана?
– В САЩ правиш всичко, нямаш професии. В началото е въпрос на оцеляване – работиш, каквото ти се предложи, за да може да живееш. Първата ми работа бе в една гумаджийница – слагаш гуми, сваляш, ремонтираш, лепиш…
– Спомняш ли си колко бяха първите пари, които ти платиха?
– Да, спомням си, аз тогава и езика не говорех. Понеже ме наеха на „черно“,там тогава минимум се плащаше 5,50-5,60 долара за час нормално, а аз започнах на 2,50 на час. Нямаше и как да имам претенции. Първия ден си спомням, че ме накараха да изкарам едни гуми от един контейнер, в който бяха нахвърляни, да ги подредя по размери и да ги напиша. При 40 градуса температура!…
Това беше във Вирджиния бийч. Взех 25 долара за целия този ден – за десет часа работа в тази сауна, и бях много щастлив, че съм изкарал някакви пари. Иначе аз мога да му кажа на този човек – чакай, бе, аз тези пари ги изкарвам за 50 минути концерт, как ще ми даваш 25 долара за цял ден? И той ще ми каже – чакай сега, ти кой беше? Ако не искаш –
ходи си вкъщи и се прави пред огледалото на известен!
И така започваш да се занимаваш с каквото ти се предложи, докато си оправиш документите, докато научиш езика, и решиш, че можеш да правиш някакъв собствен бизнес. Или се адаптираш към системата, или тя те изхвърля.
– Какво друго си работил в Щатите?
– Каквото се сетиш! По-скоро добрият въпрос е: какво не си работил в САЩ? Карах камион за сладолед – пак въртиш десет часа, продаваш сладолед през кварталчетата. Работих това близо половин година. В един ресторант работих – сутрин отивах в 5 часа сутринта и започвах да режа картофи, то беше един бюфет и трябваше всичко да се прави в огромни количества. Това до обяд, след обяд ходих да боядисвам прозорци… каквото ти дадат на строежа. Общо взето, учиш се на много неща там. Тук, докато свириш, си мислиш, че можеш да държиш само палката и не можеш да правиш нищо друго. Защото всеки един музикант си пази ръцете, пръстите. Но отиваш там и започваш да се изненадваш как може да станеш например много добър гумаджия, продавач на сладолед или бояджия.
– Колко време продължи периодът, в който нямаше право да работиш?
– Общо взето 3-4 години си беше борба…
– Какво бе първото очебийно нещо за теб, коренно различно от нашия манталитет, което ти направи впечатление в САЩ?
– Най-вече това, че е организирано и подредено, с добра кредитна система – можеш да вземеш кредит по всяко време за каквото и да поискаш – за кола, къща, бизнес… Преди беше така, сега вече не е.
– Имал си бизнес и в Щатите, и в България – къде усети кризата по-сериозно?
– Ами като цяло я усетих кризата и на двете места. Тя тръгна от САЩ и след това дойде тук, защото ако там се изкашлят, тук вече започват хората с бронхопневмония да ходят. Така че действително тръгна от Америка кризата – кредитната система беше либерална и всеки можеше да отиде да вземе кредит за кола, къща или каквото се сетиш, и изведнъж балонът се спука. Защото не може само да се дава, а много хора да не връщат, и нещата се получиха по нормалния им и естествен ход. Всичко е свързано.
– Как ти хрумна идеята да внасяш коли от САЩ в България?
– Тогава имаше пазар. В началото с един партньор там си направихме всички регистрации за автокъща, извадихме си лиценз и започнахме да ходим на определени аукциони, на които се продават коли. Купуваш и продаваш на местния пазар в началото. После се появиха възможности за износ на луксозни коли на много по-конкурентни цени в сравнение с тези в Европа, които бяха доста по-високи. Освен това част от колите излизаха с шест месеца по-късно официално на пазара. Като видях, че има търсене, започнахме да предлагаме.
– Това ли беше първата работа, в която сам си беше шеф?
– Не, преди това се занимавах с една строителна фирма отново с партньор. Правихме ремонти, дострояване… Покрай работите, които бачках, попаднах на добри майстори и между нас дойде идеята, че щом работим за някой и го правим добре, защо да не работим за себе си. Започнахме да бачкаме на хубави, луксозни обекти…
– Докъде го докарахте в музикалната група, в която си участвал в САЩ?
– Работих с американска банда седем години. Намерих ги по обява, отидох на прослушване и започнах. Свириха хеви метал – същия стил, който и аз харесвам, бяха местна група, млади юнаци. Сработихме се. Много ми беше странно в началото, че те там репетират, но не професионално като нас, а всеки работи някъде и като свърши – отива да свири. И това не може да бъде основната ти работа, освен ако не си „Бон Джоуви“ или „Металика“ например. Правихме участия по клубове. По-рано имахме повече участия, по-късно те бяха на изчезване. Правихме по 2-3 участия, предимно в петък и събота. Свириш, изкарваш допълнителни пари, приятно ти е, но не може да те храни това там, трябва да имаш основна работа.
Едно интервю на Живка АНГЕЛОВА
