Алпинистът Дойчин Василев е роден на 12 юни 1944 г. Завършил е полиграфия в Лайпциг (Германия). Изкачил е 5 върха в Хималаите над осем хиляди метра: Даулагири (1995), Еверест (1997), Макалу (1998), Шиша Пангма и Чо Ою (1999). Участва и в националните експедиции на Лхотце (1981) и на Еверест (1984). От 4 години Дойчин Василев е пенсионер, но не усеща промяната. Времето сякаш не го е докоснало. Специално за в. “Доктор” ветеранът сподели как успява да бъде здрав и на 69 години.
– Г-н Василев, ще навършите 69 г. на 12 юни, а времето сякаш не ви е докоснало. Как се поддържате?
– Правя преходи в планината. Ходя в близките до София планини – Витоша, Лозенската планина. Често отскачам и до Мальовица, която е на сърцето на всеки български алпинист. Миналата зима бях на гости на Пепи Попангелов, карахме ски на Боровец.
– Някакъв специален начин на хранене имате ли?
– Нищо специално, но хубавото е, че не съм чревоугодник. Като алпинист съм гладувал много. На Еверест се качих и слязох, като 4 дни не ядох почти нищо. Минах с едно бурканче мед и един “сникърс”. Карах на резерви, но човек трябва и да ги има. По-важното във високата планина е да се пият течности, отколкото да се храни човек. В София гледам да не ям много хляб. Понякога през лятото карам само на салата и две ябълки. Тлъсто не хапвам, дори през зимата. Може само някоя пилешка пържола, обичам и риба. И никакво застояване, повече движение. Лятото ще ходя на морето за един месец да поплувам. Всеки ден по 2-3 километра плуване е чудесна профилактика на дробовете. Проверявам всички чаркове на тялото си дали работят все още. (Смее се) Човек трябва да полага елементарни грижи за тялото си. Благодарен съм на това тяло, че ме е търпяло толкова време и ме е завело на толкова хубави места. Доволен съм от него, като знам, че имам колеги, които са с операции, с проблеми в ставите, а някои си и отидоха от този свят. Но това си е лична съдба.
– В последните години сте и планински водач. Къде водите групи?
– Онзи ден се върнах от Олимп. Водих до Гърция една група, която искаше да изкачи втория по височина връх на Балканския полуостров – Митикас. Последната част от върха трябва да се катери, а някои имаха страх от скали. Охкаха, пъшкаха, но след като ги уверявах, че няма проблеми, че съм ги осигурил с въже, преодоляха психическата бариера. Ако заведа тези хора на по-високи върхове, след това те ще са готови да отидат и на Еверест. На 27 май 1997 г. се завърнах от Еверест и ме посрещна тълпа журналисти на аерогара София. И понеже съм свързан с Еверест, ориентирах се да водя хора, които искат да видят този връх. Предлагам им обиколен маршрут, който удвоява удоволствието. Минаваме през съседна долина, от която се виждат и други върхове, отиваме до базовия лагер и се връщаме по друга долина. Миналата година водих група, главно от приятели. За този трекинг направих филма “Пътеката на хилядите крака”. С това име е известен пътят от столицата на Непал Катманду до Еверест.
– Защо не ви омръзва Еверест?
– Няма как да ми омръзне. Аз съм на ти с него от 30 години. Още на първата българска експедиция на Лхотце видях и докоснах Еверест, без да мечтая, че някога ще бъда горе. През 1984 г. по време на първата национална експедиция се борихме с Еверест. Знаете каква драма беше тогава. А през 1997 г. се изкуших да го изкача сам откъм Китай, което беше още по-голямо удоволствие за мен, защото минах по пътя на първите хора, които са го изкачили. Вървях по исторически места, заснех ги и ги показах във филма “Джомолунгма”.
– На 23 май, преди дни на Еверест се качи 80-годишен японец и би рекорда на непалеца Мин Бахадур Шерчан (76). Бихте ли се качили на стари години като тях?
– Познавам лично рекордьора Юичиро Миура. Срещнахме се в Катманду през 2003 г., когато се честваше златният юбилей на Еверест – 50 години от първото изкачване. Тогава друг японец на 65 г. приемаше поздравления като най-възрастния човек, стъпил на върха. Дойде обаче Юичиро Миура, тогава на 75 г., и подобри рекорда. С Миура през 2003 г. на върха се качиха шестима шерпи и 33-годишният му син. Значи с него е имало седем мъже, които са били в състояние да го носят и на ръце.
За това се искат обаче много пари
Ако някой ми осигури тези условия, аз тръгвам още утре. Но няма да има нищо общо с предишните ми изкачвания. Често пъти ме питат туристи докога ще ходя по планините. Имам един израз от дядо ми: „Доде моем”. Животът ми ще е свързан до края с планините.
– Имали ли сте някакви здравословни проблеми при вашите изкачвания в Хималаите?
– Никога не бях заболявал във високата планина, но ми се случи през 2000 г., когато отидох сам да изкачвам връх Лхотце. Филмът „Бели мечти”, който направих там, показва какво стана с мен. Снимах и момента, в който можех да умра. Това беше международна експедиция. Участваха също руснакът Денис Урубко и италианецът Симоне Моро, които сега са в елита на световния алпинизъм. Те са ми главните герои във филма. Разболях се, защото играх футбол на 5300 метра надморска височина. Излизаха привечер алпинисти от базовия лагер и ритаха. Отидох и аз да поиграя. Само след пет минути един взе да ми вика: „Стоичков, Стоичков”.
Обаче това “Стоичков” ми струваше много. Като поиграе няколко минути, всеки клякаше да си събира дробовете, след което се изправяше и продължаваше играта. При интензивното дишане на студения въздух ми се възпали гърлото. Носех си някакъв антибиотик и започнах да го пия. Сигурно сбърках. Видях, че трудно ще се възстановя. Но въпреки това реших да опитам да изкача върха. Стиснах зъби и само заради филма стигнах до 8100 метра. Започна прогресивно да ми се втвърдява лигавицата на гърлото, тъй като се изкачвах без изкуствен кислород. От интензивното дишане гърлото изсъхва, лигавицата се втвърдява и става леплива. И когато преглътнеш, трахеята се свива и много трудно се отпуска. Тогава човек може да се задуши, просто няма въздух. Лекарството е да се пият течности. Но течности имаше само в палатката. В основата на стената на Лхотце
при неволно преглъщане ми се запуши гърлото
и щях да колабирам. Дори паднах на снега. Казах си: „Ще си умра, а няма кой да ме види, че лежа на пътеката”. Обаче гърлото ми се отпуши след няколко секунди и аз продължих, като много внимавах да не преглъщам. Във втория лагер на 6400 метра ме посрещнаха Симоне Моро и Денис Урубко. Дадоха ми чай, но аз не го взех. Не говорех, бях си изгубил гласа. Отговарях им с жестове. Те се чудеха защо не искам да пия. Първо си свалих раницата, извадих камерата и я дадох на Денис да снима, каквото и да се случи. И момчето ме засне.
Глътнах от чая и почти умрях. Но в един момент ми се отвори трахейката, поех въздух и почти веднага пак отпих от чая. Така постепенно се оправих. Това ми е единственото заболяване в Хималаите. Подобен проблем имаше на експедиция Дхаулагири’ 1995 г. един алпинист от Беларус. Но тогава с нас беше д-р Карина Сълова. С лъжица тя му бръкна в гърлото и му прочисти трахеята като задръстен канал. Иначе той щеше да умре.
– Лежали ли сте някога през живота си в болница?
– Не, никога. И не искам да лягам. Моята добра позната д-р Сълова от Враца имаше здравословни проблеми в последните две години и й помагах. Тя си прави операция. Пообиколихме доста болници, включително и в чужбина. Та покрай нея съм много добре запознат с болничното лечение. Даже мога да изиграя прекрасно ролята на неврохирург в някой филм. (Смее се)
– В първата национална експедиция на Еверест си осветихте очите. Какво ви се случи тогава?
– Исках да снимам, а бях с маска и очилата върху нея ми пречеха. Същия ден Методи Савов и Иван Вълчев атакуваха върха, а аз бях в средата на гребена. От базовия лагер ми се обаждаха често да питат дали ги виждам. А аз се мъчех с телеобектива да ги видя и снимах. Времето беше облачно, нямаше ярко слънце и необходимост да слагам очила. Всъщност точно при облачно време ултравиолетовото облъчване е най-силно. Така стана, че си осветих очите, и то сериозно.
Трябваше да мине повече от денонощие, за да прогледна
В аптечката в лагера нямаше капки за очи, които щяха да ми облекчат положението. Затова се наложи да стоя 32 часа в палатката, преди да сляза надолу. Иначе болката от светлината е голяма. Даже се сдърпахме със Слави Дерменджиев, който настояваше да слизаме. Опитах се. Превързах си очилата с лепенки, като оставих само малки процепи, колкото да си виждам върховете на обувките. Сложих си раница, котки на краката и тръгнахме. Но след 4-5 метра видях, че не виждам, че ако продължа, ще се пребия. Казах: „Докато не виждам нормално, никакво мърдане. Ако трябва, тука ще се мре.” Така и стана. Когато прогледнах, трябваше да решавам – или нагоре, или надолу. При тия обстоятелства предпочетох да се върна.
– С кое свое изкачване се гордеете най-много?
– Наскоро пътувах и видях кола пред мен с номер 8863. Това е височината на връх Макалу, който четирима души изкачихме без кислород през 1998 г. Аз го считам за най-хубавото изкачване – убедително, спокойно, с радост. Докато на Еверест през 1997 г. бях сам и напрежението беше голямо. Не смеех да се зарадвам. Човек трепери там до последно. Удоволствието дойде чак в ниското. На Макалу беше съвсем друго. Там отидохме като майстори, като професионалисти. Това е едно от най-хубавите български изкачвания, и то не защото аз съм го направил, а защото нямаме друго безкислородно изкачване, освен на колегата Дойчин Боянов на Еверест през 2004 г.
Мара КАЛЧЕВА
