Протестите, които започнаха на 14.06, бележат важно развитие в разрастващата се политическа криза. След падането на правителстовто на ГЕРБ всички чакаха с нетърпение да излязат пак на протест, но поводът зад сегашните протести не е неутрален. Конкретният повод е назначението на медийния магнат от ДПС за шеф на ДАНС, но как по-точно се възприема това действие? Плътното разбиране на случващото се изисква поставянето на следните въпроси. Първо, доколко новата серия от протести е продължение на зимните? Второ, какво провокира народното недоволство? Трето, как то (може да) се артикулира в един нов политически субект?
Медии като Дневник, Капитал, следвайки логиката на либерални коментатори като Анна Кръстева, се съпротивляват срещу всеки потенциален паралел между протестите. Виждате ли, зимните протести са “битови” (на бедните), докато сега от гражданското общество и “средната класа” излизат, за да защитят основните демократични ценности. Либералите разсъждават като вулгарни марксисти, които не се интересуват от формата, а директно анализират предпоставеното (класово) съдържание. Появяват се все по-ексцентрични начини да се опише въпросната субстранция, например Георги Господинов написа, че “протестиращият човек наистина е красив. И смислен…”, а това били красивите хора, които “имат работа” и си “плащат сметките”. “Тези хора не обичат тълпите”, четем пак от либералните коментатори, те “не крещят, че са гладни, защото не са гладни”, “те са сред малцината, които си плащат навреме”. Същите мнения започват да циркулират из социалните мрежи, противопоставящи зимните протести на юнските: “За разлика от зимните протести, които бяха мека казано ‘странни’ , на днешните присъстват предимно интелигентни, образовани и възпитани граждани.” Друг пример: тук директно се говори за “събуждането” на средната класа, следвайки добре познатите националистически клишета за събуждането на спящата нация. В квази-бадиувистки жест, средната класа се събужда, самоорганизира се и се самозаявява. Посоката на разделение преповтаря гореописаните примери: летният протест е за ценностите на средната класа, на платежоспособните, умните, красивите за разлика от бедняшкия зимен протест. Паралелите (гражданското общество, експертността, антиполитическото, пробуждането,) се замитат под килима. Замита се и настоящия национализъм, а февруарските протести бяха обвинявани в “националпопулизъм” често от същите активисти. Пропуска се и факта, че много от същите хора протестират и сега; че без февруарската енергия нямаше да има юни. Разделителната ос също е сходна: Нормалните хора срещу мафията. Също както през февруари протестиращите казваха “не искаме задкулисието да ни управлява” (Георги Господинов разяснява).
Десните медии дори опитват да създадат въображаемо “потекло” и биографична продължителност на днешните протестиращи с антикомунистическите протести от 1989г. и 1997г.: “За един месец успяха да изгубят кредита си на доверие”, крещи Велизар Миланов – мъж на средна възраст… деен участник на протестите през 1989г.” (вж. тук) С такива жестове на създаване на предполагаема продължителност между протестите на СДС през 1990-те либералите осъществяват две цели. Те апроприират юнските протести като същевременно компенсират липсващия обект на идентификация (=партия, Костов, някой син лидер, каквото и да е) в зимните протести, което им попречи да построят линията на приемственост между зимните протести от 2013 г. и 1997 г.. Зимата наблюдавахме шизофренично отношение: хем ни радва революционната вълна и ентусиазъм, хем липсваше механизъм, който да приближи 2013 г. до 1997 г. (2013 г. освен всичко управляваше и дясна партия). Зимните протести са “странни,” неопределими, високомерно заклеймени като “битови”. Сега, когато БСП е на власт, е по-лесно протестите да бъдат поставени в схемата: БСП-СДС. Независимо, че също няма ясно определено партийно представителство (освен спорадично на ВМРО и други малки десни партии).
Въпреки ентусиазираното включване на хора, които отхвърлиха високомерно зимните протести като “битови”, двата протеста се ръководят от две общи логики: на антимонополната борба за “чист пазар” (в по-голяма степен) и антипартийната борба за пряка демокрация (в по-малка). Юнските протести са отчасти продължение на зимните, дори най-малкото заради това, че Делян Пеевски въплъщава в себе си фигурата на омразния монополист, който слива политическо влияние и икономическа власт.
Антимонополният характер и на сегашните протести е видим от следните примери: “От новия премиер гражданите очакваха да посочи монополите – в икономиката, в политиката, навсякъде. И бързо да разчисти терен за конкурентите им – колкото повече, толкова по-добре.” (източник). Също, подкрепеното от множество либерални НПО-та протестно писмо срещу назначаването на Пеевски. Сред тях е и ЦЛС, които същевременно лобират за държавно преразпределение на обществени средства към частни медии срещу “монопола” на държавните. Този пример е ключов. От една страна, либералните активисти се борят за преразпределение на обществени средства към частни предприемачи в името на борбата с корупцията и монопола, но неизбежно ще бъде разпознато от гражданско-народното тяло като още корупция и още монопол.
Ако можем да предложим минимална формула на “мафия” и “монополи” така, както функционира в гражданско-народното съзнание, то не е ли именно сливането на политическото и икономическото в една обща, непрозрачна и недеферинцирана маса, често представяна като тумор, метастазиращ из (привидно) здравото тяло на държавата? А сливането се проектира върху безличното “те”, “мафията”, “задкулисието на прехода”, а от там всичките възможни конспирации с ДС, комунистите, американците, руснаците и подобни. Въпросът за статута на политическото и икономическото тук е от централно значение. Това питане преминава отвъд орбитата на конкретните протести, то е онтологически проблем, поддържащ координатите на либералната политическа вселена (дори и на модерността). С възникването на капитализма животът се обособява в две взаимноизключващи се сфери: публично-политическа на равенство, договорни отношения между формално равни индивиди, лична автономия, върховенство на закона, абстрактни права и т.н., от една страна. А от друга: частна и икономическа сфера, където са изнесени неравенствата, експлоатацията, принудата и зависимостта, но вече тук се представят за естествени и природни. Разбира се, не твърдим, че формалната свобода в публичната сфера е “манипулация”, прикриваща неравенствата в частната. Свободата може да е ограничена, но реална. Сравненете само живота на лична зависимост от конкретен господар във феодализма със свободата, която ни е предоставена от превръщането на всички в абстрактни индивиди, необвързани с персонално с никой и нищо при капитализма.
Всяко статукво или система от официални правила обаче се поддържа от мрежа от невидими и дори официално отхвърляни правила. Например, в армията хомосексуалността е външно неприемлива, но точно неформалните хомоеротични ритуали на войниците са условие за поддържане на морала и духа им. Господарят казва: “Официално не е позволено, но аз си затварям очите.”. Тук неподчинението действа не само като епифеномен на самото благоволение на господаря, ами има и фунционални за господството ефекти: без нея, последното е невъзможно. Господството може да се възпроизведе не въпреки, а именно поради неговото отрицание. Условието е актът на неподчинение да остане скрит от публичността.
В тази конфигурация на тотално обвързване на съпротива и господство, единствената стратегия за истинско обезсилване на Господаря е цялостна идентификация със Закона. До точката, в която субектът го интернализира до степен, в която Законът придобива бутафорна, пародийна и преувеличена форма. Това би довело до обезсилване на мрежата от скрити правила, които поддържат официалното статукво. Например, какво би станало, ако изведнъж всички изоставим циничното си отношение към универсалната декларация за правата на човека (непрактични са, утопични са, пожелателни са и други) и прегърнем с пълна вяра правото на дом за всеки? Това би се трансформирало в моментална антикапиталистическа потенция, защото, за да се осъществи това право, трябва да се премахне пазара за недвижимо имущество, конституиращ жилищните неравенства: малко хора имат много имоти, които често стоят празни, чакайки клиенти, а навън е пълно с бездомни.
В нашия случай, официалното либерално статукво гласи: пълно разделение на политически от икономически елит; никаква намеса на държавата в икономиката. Нужно ли е обаче да припомняме финансовата криза през 2008, за да кажем, че няма капитализъм без политическа “инфраструктура”? Властта обаче подхожда цинично към проблема: всички помним Доган и “обръчите от фирми” и макар това да бе запомнено като едно нагло изказване, реално никой не беше скандализиран от поредното преповтаряне на това, което всички знаят: корупция. Доган каза това, което всички знаят и вярват, но това, което ги скандализира беше спокойствието, с което каза, че и неговата партия има “обръчи от фирми,” изваждайки на показ невидимата система от правила, поддържаща официалното статукво. Законът (видимото разделение между икономическото и политическото) е свързан с трансгресията му (невидимото им сливане).
Къде е подривният елемент в последните протести на гражданското общество и “средната класа”? Въпреки че протестите веднага предоставят поле за интерпретацията им като “либерално гражданско общество” срещу корумпирания мафиотски и олигархичен елит, тази наглед ясна опозиция съдържа зародиша на своето обръщане. Докато властта заема цинична позиция спрямо нарушенията на принципа за разделението на политическото и икономическото, хората се идентифицират тотално с този принцип и оттам произтича един недостижим и абстрактен идеал за “автентичния капиталист”, спрямо който всеки конкретен капиталист е “менте”. С други думи: сблъсъкът на реалните капиталисти и абсолютната идентификация с принципа/идеала/утопията за чист пазар ги унищожава, и тук се отваря пространство за антикапиталистическа критика, макар и с много уговорки.
Без съмнение, почти всички от протестиращите биха се радвали на работещата пазарна икономика. Нима не се убедиха всички, че плановата довежда само до оскъдица, дефицити и нищета? Само че формата на пазарна икономика, която всички си въобразяват, е толкова абстрактна и взискателна, че всеки конкретен капиталист, когато бива мерен с аршина на идеала, се проваля. По принцип капитализмът е ОК, само че всички наши капиталисти са ментета, мафиоти, сътрудници и т.н.. Отказът от приемането на цинична дистанция спрямо идеала води до отхвърляне на всички конкретни проявления на капитала. Но дали това е задължително продуктивна позиция? Първо, дискурсът за неавтентичния, мафиотски български капитализъм предполага, че там някъде все пак има или е възможен автентичен, добър капитализъм, в който всеки забогатява законно и мафията няма място. Второ, дори и да допуснем съществуването на потенциал за радикално обръщане на посоката на протеста от либерален към дефакто отказващ всякаква легитимация на пазарната икономика заради конкретните ѝ (злокачествени) манифестации (на иначе приемливият пазарен принцип), за съжаление протестиращите не можаха да удържат регресивните и реакционните елементи и критиката към класовия антагонизъм се омеси с антитурски расизъм и антикомунизъм. Нека си припомним мисълта на Валтер Бенямин: всеки фашизъм посочва към една провалена революция. Тоест, това, което започна като потенциално прогресивна критика на всепоглъщащата (=орална) природа на капитализма, рискува да се изроди в расистки (=анален) поток. Може да се каже, че гражданското общество се облекчи временно от перманентно стискане и затягане на коланите в последните десетилетия. Облекчението е моментно, защото вместо на капитализма капитализмът си го изкара на малцинствата, до поредното затлачване.
Има някои разлики между протестите сега и тези февруари, но не във вулгарния марксизъм на либералната преса, търсеща класовото съдържание (“средната класа”), от което извлича механично надстроечната идеологическа партенка на съотвестващото нарцистичното самодоволство на “гражданите, които си плащат сметките” срещу “бедняците”. Това не е единствено поради елементарния идеологически характер на понятието “средна класа”, целящо да си представи класовата структура на обществото според потреблението, а не според социалните конфликти и неравенства. Самата идея за това как формата е предопределена от съдържанието пропуска множеството (вече споменати) формални сходства между логиката на протестните мобилизации от последните години. Разликите произтичат по-скоро от либералното въображание за “средната класа” на нормалните, разумните и красивите, които се изправят едновременно срещу “бедняците” от социалните протести, така и срещу “мафията”; както срещу турците, така и срещу комунистите; срещу твърде богатите и твърде бедните.
Ето в какво закономерно се превърнаха ценностите и моралът на “знаещите, можещите и работещите” от средната класа десни граждани, въпреки добрите им намерения:
Докато протестите февруари бяха националистически и ползваха някаква историческа националистическа символика, за национално освобождение, срещу еничарите и чуждите поробители, и подобни, сега наблюдаваме директен расизъм: абстрактен и неисторически. От тази гледна точка, днешните протести представляват абсолютен регрес от зимата насам, когато седем души дори се самозапалиха като начин да изразят безизходицата си пред отчайващата нищета; нещо, което днешните десномислещи граждани отхвърлят снобарски на общо основание заедно с цялата “социална” инфраструктура на исканията на зимните протести. С думите на един публичните коментатори: “българинът се оказа душевно по-сложно същество”
Това не е единствената разлика между двата протеста. Има нещо в носталгичното припомняме а ла “така не съм се чувствал от 1997 г.”, което, както пишем по-горе, липсваше категорично в зимните протести (това направи и невъзможно приобщаването им към родословното дърво на пробуждащото се гражданско съзнание на СДС). Инжектирането на доза прашасали и носталгични седесарски клишета в настоящия протестен репертоар отваря възможността за превъзмогване на антиполитическия характер на протестите от зимата, когато дори самото споменаване на партии и политически идеологии водеше до конфликти между протестиращите. Важно е да се примомни, че политическото е способността за дефиниране на съперничство, за разпознаването на някакъв социален антагонизъм. А точно това започва да се случва, коато наивното, безлично и безъсъдържателно “мафия” леко се измества от “червени боклуци”, “за да има мир – БСП в Сибир” и подобни.
Въпросното възраждане на антикомунистическото вражество от 1990-те години обаче не е непосредствено. Става въпрос за изкристализирането на един нов вид антикомунизъм, който е съвсем различен от този отпреди 20 години. Хората, които просто невинно си припомнят младежките години, жестоко бъркат именно тук. Както казва Жижек, този нов “антикомунизъм дава прост отговор на въпроса: ‘Ако капитализмът е наистина много по-добър от социализма, защо тогава животът ни е все още мизерен?”. Той твърди, че идеологията, която запълва тази празнина, е следната:
ние реално не живеем в капитализъм: все още нямаме истинска демокрация, а само нейната измамна маска; и че същите тъмни сили дърпат конците на властта; малка секта от бивши комунисти се е “дегизирала” като нови собственици и мениджъри – нищо реално не се е променило, така че ние имаме нужда от още една чистка, революцията трябва да се повтори…
Tова, което се пропуска е, че новоoсъзнатите десни граждани припознават като псевдокапитализъм най-елементарната лява представа за капитализма “общество, в което привидната демокрация само прикрива царуването на богато мнозинство”.
В България този нов антикомунизъм има своите специфики. Той конструира своя обект на омразата в една обща, както пишат из интернет форумите, “червено-турска гавра” по подобие на “юдео-комунистите”. Ролята на Пеевски на медиен магнат се споменава плахо, отстъпвайки пред външния му вид и “турската” му принадлежност: “грозният и дебел турчин” срещу “красивите граждани”. Тук прозира конструирането на възможен политическия субект в опозицията срещу грозотата, старостта и същевременно срещу богатите и бедните. Например, във фейсбук беше разпространяван видео клип с роми, подкрепящи Пеевски, а коментарите под тях бяха изпълнени с типичния скандален расизъм от форума на либералния вестник “Дневник”. На анкета във Фейсбук групата на протеста четем много показателни предложения за лозунг на протеста. Безспорен победител е “Никога повече ДПС и БСП в управлението” с над 1300 гласа, следван от “Курви, сбогом” с малко над 500.
Докато през февруари най-обедняващият лозунг бе наивното (и потенциално универсалистко) себеутвърждаване “българи – юнаци”, то днес е изключващото “червени боклуци”. Важно да се направи и друго теоретично припомняне. Едно протестно движение не е сборът от неговите отделни части, а възможността да разпознае своята (въображаема) цялост в определен лозунг. В този смисъл тук не твърдим, че описваме идентичността на отделните участници. В протестите участват и множество хора, които не са расисти или антикомунисти. Важен е моментът, в който разнородните искания, желания, настроения и идентичности се припознаят в дадена цялост. Това не се случва на нивото на индивидуалното съзнание, а практически. Когато всички скачат и викат “кой не скача е червен”, те действително не са червени, не са турци, не са грозни, не са бедни и т.н.. Те следват известната формула за вярата на Паскал: “Коленичи и ще повярваш”. Практически настоящите протести се опитват да артикулират своя политическа субективност чрез дефинирането на враг в лицето на “червено-турската гавра.”
Въпросът е какво имат предвид, защото трудно можем да наречем настоящето правителство ‘червено’. Единствените минимални заявки, които БСП направиха, за да потвърдят нещо ляво, бяха леки завишения на помощите на най-бедните, решението за узаконяване на неформалните ромски жилища и заявка за опит за нищожно намаляване на цените на електричеството. Но независимо от това те са привиждани като твърде леви.
Варненското гражданско общество се възправи срещу решението за узаконяване на ромските гета, например. Друга “твърде лява” политика на БСП е фрапиращата липса на усет към разрастващите се антитурски настроения, позволяваща на областни управители на ДПС да управляват в “български” райони. Последното е силен подтик към протест за много хора. “Не искам да ме упралвяват турци”, казват възмутени граждани по новините. Стигна се дори до физически нападения срещу новите областни управители по време на протести, които видимо участие взе ВМРО.
Докато през февруари протестиращите гонеха всички представители на партии, включително и на националистическите, днес като че ли нямат нищо против партийните знамена, стига с тях да се удря по турци. В тази връзка критиките срещу Волен Сидеров са извънредно показателни. На протестите присъстват множество плакати на Сидеров с фес или стоящ до турското знаме, а лозунгът “Волен – курво” се вика почти толкова често колкото и “червени боклуци”. “Волен – курво” изразява гражданското разочарование от “продажническото” отношение на Сидеров: това, че е предал ценностите на избирателите си, и се е оказало, че не е автентичният расист, подкрепен от гражданството на изборите. Тук трябва да си припомним и “Планът Сидеров”, който съдържа впечатляваща липса на расизъм (разбира се тактически и предизборно, но все пак липса), но може би именно това провокира възмутеното гражданство. Или по-вероятно в комбинацията с “предателското” му решение да подкрепи ДПС? Въпросните расистки елементи показват една значителна разлика между февруарските протести и сегашните. Ако през февруари присъствието на расистки лозунги беше по-скоро спорадично, то днес антитурската логика е водеща, редом с антикомунистическата. Толкова е силна и всепроникваща, че остава незабележима за множество от протестиращите, които вече намират за естествено да протестират против турците и за недопустимо да бъдат управлявани от “небългари”. Възмущението не е от това, че заявените като социалдемократи БСП или ДПС (които по дефиниция трябва да са антирасисти) приеха безвъпросно подкрепата на неофашистката партия Атака, а точно обратното. Никой не вика “Местан – курво”, “курвата” е Сидеров, защото се е продал заедно с расисткия идеал на турците, а не че турците и БСП са си затворили очите пред расизма. Тоест, ако Местан беше със Сидеров – това е ОК. Но понеже Сидеров е с Местан: това го прави “курва”. Целокупното гражданство е възмутено от това, че неофашистите са били такива само на думи, но не и на дела.
Разбира се, може да се ползва безумното оправдание “Ние не сме против турците, а само против политическото им представителство”, но за това вече сме писали (виж тук). На февруарските протести участваха и множество роми, които сами организираха протести. Действително, тогава, както вече писахме, имаше силен националистически момент. Но това беше един нерасистки национализъм, който мобилизираше националната възрожденска митология, за да изиска придържането към заявените либерални обещания (повече прозрачност, гражданско участие и борба против монополите).
Днес виждаме малко по-малко искания за прозрачност и участие, и повече способност за (политическо) дефиниране на вражество в лицето на турко-комунистите. Друга съществена характеристика на новия български антикомунизъм е, че той не привижда следенето като проблем сам по себе си, а проблемът е, че то се контролира от турчин. Днес се иска просто ДАНС да се управлява от чисти българи. Проблемът е, че човек от ДПС ще управлява ДАНС, а самата институция не е проблематизирана по никакъв начин. Как така “турци” ще отговарят за националната сигурност? Не твърдим, че няма причини за протест в контекста на случващото се около Пеевски. Има, и то много, но проблемът (както се разиграва на практическо ниво по време на протестите) не е в това, че е медиен магнат, а че е от ДПС и е издигнат от “червените”. Това обаче не означава, че ролята му на голям предприемач не е ключова за сегашните протести. Важното е, че класовото неравенство не се разбира като такова, а като конфликт между българите и червените турци. Не става въпрос и за това, че няма причина да се протестира против БСП. Те, заедно с цялата европейска социалдемокрация, отхвърлят всяка възможност за търсене на алтернативи и тотално са се предали пред императивите на международните пазари. Така отварят пространство за възраждането на всевъзможни крайни консервативни критики на капитала, но не и на капитализма, привиждайки проблема в комунистите, турците, бедните, грозните, дебелите, циганите и т.н., които в една типична дясна расистка логика се примесват с фантазмената близост с елита, властта и богатите.
Всичко това неизбежно пак ще изненада защитниците на либералните ценности срещу бедняшкия популизъм. Настоящите опити за възраждане на деветдесетарската десница, под логото “Ново дясно”, неизбежно ще трябва да се съобразят с динамиката на новия антикомунизъм. Впрочем това вече се случва и ГЕРБ далеч не са единствените, които се оптиват да капитализират от раждането на “червено-турския” враг. Не е никак случайно, че ДСБ се коалираха точно с неонацистката партия Български демократичен форум. Дори и наименованието “Нова десница” е изключително показателно. В европейски план “Новата десница” е крайнодясната реакция срещу това, което си въобразява като културна хегемония на Новата левица: човешки права, антидискриминация, феминизъм, LGBT активизъм, екология, мултикултурализъм: всичко това, заради което Брейвик уби над 70 души в Норвегия в борбата му срещу “културния Марксизъм.” Европейската Nouvelle Droite не се свежда до интелектуалния елитарен проект на десния грамшианец Ален Дьо Беноа. Същите аргументи информират всички нови крайнодесни партии. От партията на Свободата в Австрия до румънската нацистка Noua Dreapta, крайно дясната Nova Hrvatska Desnica и други. Разбира се, новият европейски антикомунизъм е много нюансиран, но това са по-широките настроения, които ще трябва да инкорпорират настоящите и бъдещи десни проекти в контекста на провала на левицата.
Like this:
Like Loading…
Related
