– Наде, би ли се представила сама?
– Родена преди 61 години в София. Факт, произтичащ от американските бомбардировки над столицата през 1943 г., в резултат на което майка ми, тогава ученичка, се озовава евакуирана в Троян и се запознава в тамошната гимназия с баща ми. И в драматичните исторически превратности може да има позитивен елемент… Израсла из дворовете на пл. „Баба Неделя” и „Бузлуджа”, учила в единствената по онова време руска гимназия заедно с деца от смесени бракове, потомци на белогвардейци и наследници на управляващата номенклатура, без да спадам към нито една от тези категории. Като логично продължение – завършила висшето си образование в Литературния институт „Максим Горки” в Москва („инкубаторът за писатели”, както го наричаха неуспелите да попаднат там). След завръщането си в България – венчана за БНР в продължение на 36 години, с малка „изневяра” – сп. „Панорама”, по времето, когато то бе оглавявано от невероятната Леда Милева. Да не пропусна – приела доброволно брачните окови едва 21-годишна, майка на дъщеря и син, дарили ме с четирима внуци. Автор на 6 стихосбирки и многобройни книги с преводи от руски – класическа и съвременна поезия, проза, драматургия, философия. Заклета пътешественичка с предпочитания към екзотичните маршрути – Изтока, Средна Азия, Кавказ. Член на Съюза на българските писатели, Съюза на преводачите в България, Българския ПЕН център… Получила редица награди за лично творчество и превод, които от скромност ще премълча, с изключение на най-първата – наградата „Владимир Башев” за дебютната стихосбирка „Линия на живота”.
– Ти си „прясна” пенсионерка, усещаш ли вече промяната?
– Не бих казала. Пък и познавам доста 30-40-годишни – вечно унили, мрънкащи, с апокалиптична нагласа – всичко е лошо, отвсякъде дебнат болести и бедност… А не са пенсионери още. Неумението да се радваш на живота, да го приемаш такъв, какъвто е, а не да очакваш да те носи на ръце и отрупва с цветя, поражда неудовлетворението. Социално-трудовият ми статут „пенсионерка” е факт от документацията на отдел „Личен състав” (пардон, „Човешки ресурси”), а не от личната ми биография.
– Годините, преживяното, спомените, опитът – би ли ги отказала, ако срещу това ти върнат младостта?
– Нямам изкушенията нито на Фауст, нито на Дориан Грей – за вечна младост. За мен подобен избор не съществува. Всичко преживяно е трябвало да се случи. А дори и да не е трябвало – никога не се обръщам назад с гняв и самосъжаления. Младостта, както вече споменах, е състояние на духа, а не само на биологичния ни статус. Възхищавам се на Станка Пенчева, която във великолепните си късни стихове изрази това по блестящ начин. На една своя стихосбирка, озаглавена „Отвън-отвътре”, тя ми написа: „И отвътре, и отвън съм това, което съм”. Дано и при мен да е така.
– Казват за писателите, че са пророци на своя народ, ти какво виждаш в бъдещето за България или за българите?
– Преди няколко дни моят син, ровейки из Фейсбук, ми съобщи, че според статистическо проучване 85 на сто от учениците у нас не знаят кой е основателят на българската държава. Не е нужно да си пророк, за да си направиш съответните безрадостни изводи. И въпреки всичко аз вярвам, че нашето поколение не сме последните родолюбци и застъпници на отечеството си. Кураж ми дава дори това, че десетгодишната ми внучка Константина, дете от смесен брак, по време на 15-ия международен фестивал на детската книга в Сливен през май т. г., поиска да й купя избраните стихотворения на Иван Вазов „Аз съм българче” и заяви на всеослушание: „Това е любимата ми книга!”.
– Наде, ти си толкова деятелен човек, но може би все пак си почиваш понякога – кога и как?
– Когато се измъкна от София и отида в едно от най-красивите места на България – Искърското дефиле. Там наистина изпитвам блаженство – от тишината, от изгледа към „високите сини планини”, възпети от дядо Вазов, от кукането на невидимите кукувици и песента на щурците, от стакатото на кълвача и дори от прорязалото внезапно зеленото безмълвие профундо на магарицата Павлинка…
– Какво в общественото пространство напоследък те е докосвало с нежна или груба ръка?
– Най-много ме гнети вече вкорененото, уви, у средния българин убеждение, че само с измама можеш да преуспееш в този живот. Циничните лъжи на всички равнища – като започнем от овластените „бащи на народа”, политиците, и свършим с битовите телефонни измамници, измъкващи от възрастни наивни хора последните им спестявания. А ме радва, че въпреки лишенията и безработицата, въпреки игнорирането на образованите и почтени хора – те не свършват. Срещам ги навсякъде при пътуванията си. Като правило и децата им са умни, талантливи, мислят за бъдещето си, а не само за маркови дрешки и забавления, резюмирани с „уау”…
– Кога една жена престава да мисли за любовта и почва всичките си разговори с оплаквания за болки и болежки?
– Когато престане да вижда не поради очна катаракта или увеличени диоптри, а от умора на сетивата изобщо, когато жизнелюбието й се изчерпа. Но май вече казах, че според мен това не е възрастово явление, по-скоро е личностова особеност. Пък и колко „мними болни” с любовни мераци има, не си ли съгласна?
– Имаш ли си „наум” книги, които трябва със сигурност да напишеш?
– Ох, толкова много неща „наум” са се натрупали, че не знам кога ще им дойде ред… На първо място – имам почти готова антология на новата руска поезия, с автори, малко познати у нас, но много интересни и значими, отдавна „озвучени” в целия свят. А най-съкровеното ми желание е да намеря не просто време, но и душевни сили да започна една мемоарна книга – историята на моя род и по двете линии, истинска сага за възходи и падения, за перипетии в кръстопътни времена, които и да искаш, няма как да измислиш, толкова са невероятни… и болезнени.
– Защо писателското племе като творчески съюз не успя да намери достатъчно енергия и доброжелателство, за да не се дели, плюе и ненавижда през последните двайсет години?
– Защото беше фатално заразено от болестта на времето: всеки да се възвиси, стъпвайки върху поваления си ”противник”. Оказа се, че има неподозирано много хора с нездраво его, с честолюбие, подклаждано от маскирани комплекси. Които смятат, че могат да блеснат само с цената на чуждото унижение. Мнозина пренаписаха биографиите си, за да изглеждат низвергнати в миналото, в което са били угодници, и това се помни. Но най-пагубното според мен е, че в това самомнително перчене напред излязоха посредствените (включително и от т.нар. нова генерация) и чрез медиите внушиха на обществото, че са номер 1, а всичко друго е плява.
– Щастлив ли е този, който, независимо от графата „пенсионер”, може все още да се чувства в пълна сила труженик?
– При хора от нашия вид (когато упражняването на професията съвпада с пожизнения ти род занимание, в случая – литературния труд) не съществува такова разделение. Просто вече не тръгваш всяка сутрин в седем за някъде, ами по всяко време на денонощието сам се бодеш с остена и плющиш с камшика върху себе си… На мен лично не ми се отразява на самочувствието, само понякога – на джоба.
Петя АЛЕКСАНДРОВА
