Оня ден из фейсбук пак се разприказваха за една болна ми тема, а именно: какъв, аджеба, е проблемът с тъй наречената българска авторска музика. Въпреки че Захар Май отдавна е дал своя безкрайно лаконичен отговор на въпроса, на свой ред и аз започнах да пиша един хаплив коментар, който се поразрасна и се превърна в следното малко объркано свободно съчинение, озаглавено:
И сам воинът е сам,
или,
“Приказка за патицата, която, след като се натъпкала с хляб,
умряла от глад, тъй като водоплаващите всъщност хляб не ядат.
Значи, умряла всъщност от простотия.
А не както в поговорката…”
Цялата работа с българската авторска музика лично за себе си съм я обяснил много просто. Математически. То е нещо като уравнението на Франк Дрейк за извънземните. И като въпросите от рода на “изчислете колко акордьори на пиана има в Бостън” от интервютата за секретарки. Ей толкова е просто, и горе-долу също толкова праволинейно. Сега ще се опитам да ви опиша горе-долу как разсъждавам, а вие ще ми опишете, например, колко съм тъп.
Българията да сме има-няма 6-7 млн. всичкото (гъстота 70/км2). За сравнение, Ню Йорк е 20 млн. (гъстота 10640/км2 и все нюйоркчани, да ги е). В Ню Йорк живеят Humans of New York. Тук живее кофти материал: пенсионери, ученици до 7-и клас, първобитни хора, и още когото сварим да посочим с пръстче. Ако, като едни стомашно задоволени млади хора, за пореден път игнорираме тези прослойки, можем основателно да предположим, че хората у нас, за които модерната музика по западен образец изобщо съществува като понятие, са има-няма два милиона.
Вземаме великия постулат, че 90-99% от населението са дебили; вземаме предвид и факта, че през последните десетилетия у нас чалгата все пак стана устойчив културен хегемон именно на крилете на простотията, и не съм чул да е решила си ходи. Значи можем да приемем, че между 20 и 200 хил. са хората у нас, за които понятието “модерна музика” не се изчерпва с чалгата и тук-там някой летен хит в стил “тупца-тупца-хипца-хопца-ох-ух-ах-пак се нашмъркАх“. Сред тези 0,5 до 5% от населението на нас с вас сега ни предстои да дирим своята целева аудитория.
По бегъл спомен, на знаменита група като Iron Maiden се събраха може би 40-50 хил. души. Това означава, че спокойно можем да работим с “човешки капитал” от поне 100 000. Таман е и по-кръгло. Кои са обаче тия 100 000? Хвърляме нервен поглед с лявото око върху горната емпирично установена псевдоаксиома, докато поредица от буквички се изкачва по десния ни ръкав, описвайки следната безнадеждност: ще се наложи около 90% да приемем за хора, които се отнасят към жанра музика, който слушат, както и чалгаджиите: важното е купонът да тече, да има хапка-пийка, по възможност някой сгоден сексуален обект, и като цяло да няма много мислене. Тези хора пазят своите мозъци за разрешаване на евентуални житейски проблеми и нямат навика да ги пържат, плувайки из космоса на изкуството.
Ето това са хората, които се кефят и на най-противните и изтъркани кавъри. (Когато изобщо имат навик да слушат музика на живо.) Просто щото парчето е известно. А те са хора, които се кефят на известни неща. Много от тях биха могли да оценят вашата идейна авторска музика (стига да е в жанра, който са се научили да слушат) и да ви станат фенове, но за тази цел първо трябва да станете известни – поне на базово, местно ниво. Също, ако попаднат на ваш концерт и се случи, че свирите “готина” музика, а не “гадна”, вероятно ще почувстват спектъра от приятни емоции, включен в понятието “изкефване”; ако името ви е написано на достатъчно места, може даже и да ви запомнят, ама пак не е сигурно. Това обаче не са хора, които биха ви потърсили самостоятелно. Тези, от които се очаква да им “отворят очите”, се намират сред останалите 10% – тези, на които или всичко им е толкова наред, или просто толкова не са наред, че чак се интересуват от българска авторска музика.
Тези 10 000 души обаче: (1) са силно разделени от разнообразния си музикален вкус (като класическият рок и хеви метъл, в които много от вас са се закопали, вече е на доста заден план, изместени от стилове, чиито фенове имат по-интересни наркотици), (2) са пръснати из цялата страна, включително в по-малките градове, където е още по-безнадеждно да не си чалгаджия и направо можем да те вадим от уравнението, и (3) са си нормални хора, за които изобщо не е толкова важно да отварят очите на ближния към “ей тая много яката група”. Колкото и много да ги е грабнала с НЕЩО НЕЧУВАНО ДОСЕГА…
Вече виждате колко несправедливи са законите на природата към варненския клубен рокаджия, нали? Хайде да направим сега някои по-общи изводи, за да имаме все пак и повод да се попсуваме в коментарите.
Сигурно ще се съгласите, че една група я правят “известна” феновете. Когато на едно място се събере критична маса “фенщина”, споменатите малко по-горе “спящи” фенове биват привличани подобно черна дупка. Ако случайно имате неблагоразумието да правите “будителска” музика, може даже и да събудите някого. Ама надали. И без това в подробно описаните дотук мащаби е трудно изобщо да се събере необходимата критична маса хора – без да вземаме предвид нито културологичните особености на българина (например 2 + 1 = чета с предател), нито всички останали фактори, които са още по-неблагосклонни към малобройните популации. Направо сякаш, бързайки за бъдещето, сме опръскали с кал новите маратонки на провидението, егати…
Всичко ме кара да мисля, че именно мащабът представлява големият орехов прът в колелата на българската музикална сцена. Руснаците, чиято народопсихология е доста сходна на нашата собствена, имат много по-развит ъндърграунд, просто защото са повече. Приложена върху техните 140 милиона население, елементарната аритметика ни нашепва, че у нас ако 1 човек е върл фен на нещо си, там ще са 20 – а 20 човека могат да постигнат поне 200 пъти повече, отколкото сам войнът. Из цяла Русия се намира кой да прави ежегодни фестивалчета в памет на не особено известния (но много силен) техен бард Веня Дркин. Докато тук, покрай едно честване на 20 години и 1 месец от смъртта на Димитър Воев (който е не просто най-бележитото, ами чисто и просто единственото подобно име в цялата история на БГ рока), цялата дремеща уейв агитка реши, че е най-добре да се самосготви в собствен сос и да се самоизяде. И бързо стана ясно кой сват, кой кум, за кого КУР и за кого ШУМ…
Такива ми ти истории! Цялата агония на българския ъндърграунд от може би ’00 г. насам продължава до днес, понеже, както е модерно сега да се казва, всички сме се филмирали. Мега яко. Ние сме, значи, в един такъв голям филм, който е изключително чужд на нашата действителност. Пробвайте някоя вечер да гледате един след друг “Almost Famous” и “Ex-Drummer”, опитайте да направите някое паралелче със собствения си житейски опит, и ще видите как цялото това нещо, което правим, е да гоним съшитите с бели конци критерии-мечти, с които западните звукозаписни компании са лъгали целевата си аудитория преди цели десетилетия. За сметка на това, упорито отказваме да опознаем самите себе си такива, каквито сме в момента. Което би било първата огромна стъпка към изграждането на съвременна българска култура.
Мисля, че се досещам кой ни е вкарал целия този филм. Едно пиленце ми рече, че “виновна” е ЦЯЛАТА 30-50 ГОДИШНА АМЕРИКАНСКА ЧАЛГА, КОЯТО СЛУШАМЕ. С всичкия й “смислен текст”. Който всъщност представлява шепа несвързани емоционално заредени думи. Но това на вас няма как да ви направи впечатление, защото не само седмокласниците не могат да четат с разбиране. Пък и английския толкова го знаете. Колко от вас *слушат* изобщо български рок, че претендирате да го свирите, че даже и се чудите защо не е популярен?
Щото, признайте си бе, да ви еба. Цялата пишман-сцена барабар с групите и публиката се крепите като плъхове върху потъващ кораб, на едничката илюзия, че тая музика, дето се правите, че я правите, ви прави с нещо по-висши… А то – кур! – с нищо не сте по-добри от чалгата! Даже не сте по-интересни. И нищо повече от нея не можете да предложите на публиката. А за тия години, дето си чесахте металиката и се оплаквахте колко е тежко и горчиво да си хеви метАл в KLETA MAJKA BALGARIQ, някои от вас можеха да влязат в чалгата, и не само да прокопсат с музика, дето ви е най-голямата мечтичка, ами и да преобразите поп-фолка отвътре, дори да го унищожите, ако толкова го мразите. Но нали ориенталските ладове са гнусно нещо, а три акорда на Ибанеца те правят рокзвезда…
Видях оня ден страничка във Фейсбука, “Интелигентните хора слушат метъл”. И аз си мислех така, като бях на 13. Всъщност обаче вие не сте елитът, за който се имате, и не сте по-интелигентни от средното. Как я мислите тая работа, като със същия мозък, с който вие не можете да си обясните положението, в което се намирате, се съчиняват и “рифовете”, и солата, и “лириките”… Помислихте ли защо вас ви няма никъде из горното уравнение? Защото вие сте сред същите тия 90-99% от българите, които по един или друг начин упорито продължават да си вкарват един и същ чудовищен, нечовешки огромен автогол, няколко пъти в минута, със същото объркано и освирепяло от очакване за обрат в резултата отчаяно ожесточение, с което вие искате да наритате физиономията на Азис; деветокласниците, израснали с книгите на Тери Пратчет, искат да наритат физиономиите на своите учителки, отхвърлящи елементарни логически доводи с кратки, противоречащи си безсмислици; а скинарите искат да наритат физиономиите на всички и всичко. Бая е иронично, но с цялата си смешна “борба срещу чалгата” вие лекинко го по(г)убихте рока, а?
Абе, сега не ми се сърдете, ама що толкова време не сте го заебали това хоби? Не че не ви бива в шреда и суипа, ама е добре човек да се занимава с нещо, дето да не го вкарва в такива дълбоки илюзии. Щом те бива в едно, все ще те бива и в друго! Необходими са едва 7 години труд, за да овладееш едно умение на високо ниво. Пред вас са! Отворете Khan Academy, Coursera, Duolingo. Развивайте се. Четете книги. Поебвайте повечко. Гледайте доматита. Или зайци. Реставрирайте някой Симсон. Проектирайте интегрални схеми. Пътувайте. Ходете на фитнес. Ама не позволявайте там да ви подкупват с 30 лева и пица, за да ходите по митинги. Шибаните пици са развалени, такъв запек не сте виждали. Пък може и да сте… А пък тия грешни пари, дето сте ги дали за 100 вата Маршал лампа (ама само една, тая до копчето on/off), ако знаете на колко народ могат да ПОМОГНАТ…
Знам, че е трудно да заебеш усилията, които си вложил. Но нали неуспехите ви в музиката ви правят толкова нещастни, че чак мене, дето хич не ме ебе за вас, успяхте да ме вкарате във филма, че има нещо, което не е наред? Знаете ли, когато този болник, наречен “българска музика”, който всъщност няма никакъв рак, а е чисто и просто хероинов наркоман, започне да страда от истински ГЛАД, а не от пресищане с БОКЛУЦИ, ей тогава хубавите неща ще започнат да стават от само себе си. Или почти.
Затова имам един малък призив към вас.
Спрете да свирите.
Аре бе.
Моля ви.
Поне за малко!
Автор: Адам Аврамов
Бонус виц: Флейтист се оплаква от инструмента си: Честно казано флейтата е най-неблагодарният инструмент. Когато свирихме пред американския президент, той толкова ни хареса, че нареди да напълнят инструмента на всеки с долари. Барабаниста си натъпка барабана, саксофониста си натъпка саксофона, а във флейтата и един долар не влезе. Руският президент също много хареса как свирим и напълни на всеки инструмента със злато. Барабанистът си напълни барабана, саксофонистът си натъпка саксофона, а във флейтата и една жълтица не влезе. А султанът на Бруней пък каза, че изобщо не харесва как свирим и нареди да ни натикат на всички инструментите отзад. Барабанът не влезе отзад на барабаниста, саксофона не влезе отзад на саксофониста, а на мен ми натикаха флейтата отзад… чак до си бемол!
VN:F [1.9.22_1171]
