Да седиш на раздумка с Божидара Цекова е истинско удоволствие. Идва от усмивката, която с лекота озарява лицето й, от елегантния й вид, от желанието й да ти предаде от своето лъчезарие.
Нейни приятели разказват, че навремето всичко й се отдавало – музика, математика, рисуване, писане, но избрала да стане актриса. Играла е на сцената на Сатиричния театър 25 години, носител е на национални награди, но и на награди за… писане на пиеси и книги. Критикът Георги Цанков нарича писменото й слово “драматично, искрящо”.
Божидара Цекова е председател на Дамския литературен салон “Евгения Марс”, има дванайсет пиеси и шест книги с разкази и новели, най-новата “Уиски с кубче лудост” на издателство “Изток-Запад” току-що се появи на пазара.
– Веднага ми прави впечатление елегантният ви външен вид, красивият костюм в цвят “ле о кафе”, пухкавата розова жилетка, обувките с ток…
– Аз сама си шия дрехите, сама си плета, това е част от малките удоволствия, които сама си създавам. На репетиции в театъра съм оплела три палта, няколко костюма, рокли. Навремето не са давали да се плете в гримьорните, заплитал се успехът на театъра. Мисля, че човек на 75 години в днешния свят си е направо в една хубава възраст, за да се откаже от красотата, желанието да се облича елегантно, да се чувства жизнен, обичан, защото самият ден около нас ни дава своята прелест и цветове, и обич.
– Какво все не успявате да довършите, какво мечтаете да видите, да направите, да срещнете?
– Тоалетите си винаги довършвам в последния момент. Роклята за коктейла след сватбата си плетох три месеца – пола на волани, блуза с лежер от коприна, но единия ръкав прикачих час преди тържеството. Мечтая да напиша роман за съвременните деца и да доживея раждането на правнучка. От половин век в рода ми не се е раждало момиченце.
– Играли сте в пиеси, режисирани от такива колоси като Боян Дановски, Методи Андонов, Младен Киселов…
– Когато до теб има личности, ти самият се извисяваш до тяхното ниво. Така е при децата, ако ги възпитават добри родители. Тези режисьори показваха, че ни вярват, че ни обичат. Понякога на сцената избухваше неудържим смях и по дребен повод. В Сатиричния театър на представление сме шест-седем актьори около една маса. Колега влиза с две дамаджани и трябва да каже репликата си: Шах ли пердашите? – но той с апломб запита: – Шардах ли пашите? – В следващия момент всички се оказахме под масата, тресейки се от смях. И публиката се разсмя.
Някои ярки случки от младостта ви?
– През зимата на 1965 г. бях в жури, което дава звание за режисьор в самодеен колектив. С моя трабант отивахме в едно врачанско село, забулено в гъста мъгла, откъснато от света, в което няма телевизия, само радио. Карах бавно и закъсняхме. Чакаха ни.
Посрещна ни едно хубаво, засмяно момиче, поставило не помня вече коя от пиесите на Орлин Василев. Подавам ръка да се ръкувам и онемявам. Момичето е без ръце от лакътя надолу. Това беше първият шок. После се пренесохме в миналия век, на представлението „Под игото“. В салона гласно коментираха, подвикваха, закачаха се. При любовната сцена настана неописуемо оживление, публиката даваше съвети как да се целуват, влюбените, смутени, си забравиха текста и не знаеха как да продължат, а публиката се забавляваше. Горката режисьорка потъна от срам. Жал ми стана и за съпруга на главната героиня. Той се беше изпотил, зачервил и никога повече нямаше да пусне жена си да участва в самодейността. На по-забавен спектакъл не съм присъствала.
В друго село играя централна роля в румънска пиеса – „Началник отдел Души“. В любовния момент, както партньорът ми се приближава да ме прегърне, едно пет-шест годишно хлапе решава да пресече сцената и попада между двама ни. Ние се прегърнахме заедно с него, то се изплаши, развика се, а майка му се хвърли на сцената, улови го и го наби. После се обърна към нас: “Ха сега продължете!”.
– Защо се впуснахте и в дебрите на художествената литература?
– Писането стана жизнена необходимост. Прекрасна възможност е да обрисуваш времето, в което живееш, да създаваш образи на съвременници, да живееш чужд живот, стотици роли, защото като актриса се вживявам във всеки герой. Първо започнах да пиша пиеси и се реализираха осем радиопиеси, една телевизионна и три театрални. Спечелих три анонимни конкурса и международната награда на OIRT. С разкази и новели получих нови признания – наградите „Блага Димитрова“ на Форум „Българка“, „Будител 2008 и 2012“ на Съюза на свободните писатели и „Сребърен ритон“ на Министерството на културата. Наградите радват.
– Коя от интересните си срещи с големи актьори помните?
– С големия актьор и преподавател Владимир Трендафилов. Кандидатствах във ВИТИЗ, театралната академия, и отидох при него да ме чуе. Между материалите ми беше стихотворението „Цветарка“ на Христо Смирненски, което той блестящо изпълняваше. Каза: Няма да я работим, за да не ви объркам с моите интонации. Ще се видим на третия кръг. Това значеше, че е убеден, че ще ме приемат. Но до този кръг допуснаха, като никога, трийсет и шест жени – високи, елегантни, гримирани. Почувствах се като сиво врабче – осемнайсетгодишна, нисичка, със сватбените обувки на майка ми. По коридора, в който стоях, мина професор Сърчаджиев, баща на актьора Йосиф, и се спря при мен. Горе главата – каза, сякаш разбра какво мисля. – В театъра има нужда и от актриси с твоя ръст! Взе ме в класа си. Ръстът не ми попречи да изиграя Мила във „В полите на Витоша“ от Яворов и други централни роли. А после – съдбата на актьора в провинцията – турне, видинско село, свиреп студ, публика с кожуси, а ние с летни дрехи. Аз бях облечена в къса прозрачна, розова нощничка с дантелени гащета и треперех. Една възрастна жена се качи на сцената с дебела черна вълнена жилетка в ръка, каза: -Облечи я, че студ ме хваща, като те гледам! А от салона някакъв мъж се провикна: Щура жена! Развали ни кефа.
С прекрасния актьор и човек Апостол Карамитев в продължение на две години записвахме в радиото предаването „Пъстри радиовълни“. Той единствен, от многото актьори, с които съм чела, разработваше текста – паузи, възходяща и низходяща интонация… Сега и аз го правя.
Незабравима е срещата ми в Мексико с най-голямата им скулпторка Фани Хайат в нейния дом. Представете си самочувствието на един израсъл в социализма човек, който се сблъсква с невероятната разлика в култура, благосъстояние, естетика, богато творчество и предразполагаща скромност. Помня актьори като Борис Михайлов, снимал филми в Германия, Георги Стаматов, когото разгромиха на едно комсомолско събрание. Ние, студентите, се присламчвахме към компаниите на Йордан Матев, Стефан Гецов, Филип Филипов.
Гордея се със своя стар възрожденски род. Прадядо ми Атанас Минчов е участвал в борбите за църковна независимост, бил е зам.-председател на Третото Народно събрание. Дядо ми Никола Цеков бил подполковник, командващ в Първата световна война, но сигурно толкова е бил отвратен, че става толстоист. Майка ми завършва немска филология, а баща ми – право и финанси, но участвал в театрални колективи. Като стажант-съдия играл комедиен образ в някаква пиеса. На другия ден го извикали в съда и го предупредили: Момче, не може вечер да разсмиваш хората, а сутрин да ги съдиш. И баща ми приключил с театъра.
– За какво от социалистическото време съжалявате?
– За младостта си и за празните шосета и улици през седемдесета година, когато взех книжка. Тогава шофьорите се чувстваха обидени, ако ги задминех с трабанта, но винаги спираха, щом имах повреда.
– Разкажете как поддържате вида си, настроението, здравето?
– Вида Господ ми го е дал и, за щастие, остарявам прилично. Спазвам някои правила – ядене, пиене, пушене – с мярка. Като си легна, не мисля за изминалия ден, тогава съчинявам истории. Обичам да ремонтирам дома си, да бъркам цимент, да садя дървета и цветя. И може би най-важното правило – да се радвам на дребните неща, да не завиждам и да уважавам успеха на другите.
Савка ЧОЛАКОВА
