Ангелина Дичева е от дълги години главен редактор на списание „Обществено възпитание“, орган на Централната комисия за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните към Министерския съвет. Издала е шест белетристични книги, най-новата от които е “Джобна енциклопедия на любовта”, базирана върху документални случаи. Преводач е на книги от полски език, между които „Гай Юлий Цезар“, „Октавиан Август“, „Евангелски сказания“.Член е на Съюза на българските писатели и Съюза на българските журналисти. Особено се гордее, че има място в неформалната организация “Клуб на единомишленици”, в който се събират журналистки от родния печат.
– Твърдите, че ние, възрастните, имаме нужда от внимание не по-малко от децата ни, които възпитаваме, а как беше по време на нашето детство, защо ние не бяхме така агресивни като тях днес?
– Днес децата почти не ходят на театър, на концерт, за да се образоват, да се надпреварват кой повече знае. Не е като нашето детство. За мен то бе свързано с театър „Стоян Бъчваров”, Варна. Сещам се за „Тартюф” на Молиер. Един ден чувам майка ми как си говори в кухнята, влизам, а тя ми показва към текста на масата да се включа, като й подавам реплики.
И досега в съзнанието ми излизат цели пасажи от роли
Научих ги, докато с майка ми белехме картофи за мусаката. Майка ми е играла всички женски образи в тази комедия. В по-късна възраст спокойно премина от ролите на героини и любовници към характерни роли. Спомням си как игра слугинче в комедия на Ст. Л. Костов. Роля с малко текст, а публиката се смееше в захлас. Актьорите не трябва да ги пенсионират. Те живеят от въздуха на сцената.
Ние сме три деца, имам двама братя близнаци, родителите ни се занимаваха с нас. Всяко дете е жадно за внимание.
– И ние възрастните също търсим внимание?
– Като ходя из Европа, прави ми впечатление колко много възрастни хора излизат навън, ходят в заведения, в кафенета. В Австрия се заговорих с една полякиня, собственичка на малка сладкарница.
Тя знаеше всеки от посетителите й какво обича да пие, спира при всеки: “Как сте, господин Ханс, ето вашето кафе с мляко”, “От два дни не съм виждала фрау Берта”, “Днес ще опитате ли “кухен с череши?”. Обяснява ми колко хората са жадни за внимание навсякъде по света.
– Да, но там пенсионерите имат пари и могат да ходят по сладкарници.
– Истината е, че имаме най-ниските пенсии в Европейския съюз. Че сме най-болни и сме станали напълно апатични. Възрастните хора почти не излизат, освен на пейката пред блока или селската къща.
Наскоро развеждах група поляци из София. Много оживени, елегантни, любопитни. Питаха за всичко. Показах им как съжителстват четирите храма в центъра на София – католическата, християнската “Света Неделя”, еврейската синагога и турската джамия. Всички те са действащи храмове. Значи може да се живее в мир и разбирателство.
– Кои от срещите си в живота няма да забравите?
– С Анджей Вайда – един филмов колос. Бях го питала как работи. Каза, че щом завърши филма си, вече не мисли за него. Започва да трупа неща за следващия филм. Говореше просто, ясно и кратко.
Помня и когато за първи път видях Радой Ралин вкъщи. Като млад той е бил дописник от Сливен на литературния вестник на баща ми „Завой” във Варна през четиридесетте години на миналия век. Баща ми решава да се запознае с него. Тогава така е било, собственикът се интересува от своите сътрудници. Тръгва за Сливен. Срещата им била на гарата. Пристига баща ми, чака на перона двайсет минути, не вижда никого освен слабо момче в ученическа униформа. Едва тогава Димитър Стоянов, както е истинското име на Радой Ралин, се престрашава да му се представи. Баща ми очаквал да срещне поне двайсет и пет годишен младеж, защото вече е публикувал доста негови хубави стихове в „Завой”. После
Радой Ралин гостуваше вкъщи и говореха с часове в кабинета на баща ми
Обичам и срещите ни с колежки в “Клуб на единомишленици”, ядрото е от списание “Жената днес”, сверяваме си часовниците по политически, битови и здравни теми. Катето Йончева е ревностният организатор. Останалите са Румяна Братованова, Павлина Попова, Донка Петрунова, Гергана Михайлова, Елена Китова, Надя Кабакчиева, Йорданка Благоева. Последния път имахме и томбола с разни подаръчета.
Помня и срещите ми в Падуа с чудесни хора. Там има едно поверие – ако си загубил нещо и искаш да си го намериш, помолваш се в църквата „Свети Антоний”. Падуа е изключително красив град, със скулптурите, които се оглеждат във водата, мистичен.
– Как поддържате форма?
– Всяка сутрин правя гимнастика по 15 минути, обичам да ходя пеша.
Виждам доброто у всеки човек и го търся. Едно дърво, едно цвете ме изпълват с възхищение и преклонение пред природата. Не съм успяла още да пребродя Родопите, което всъщност е равносилно да пребродя света, защото там е скрита Вселената.
– За какво от соцвремето си спомняте с носталгия?
– За системата на здравеопазването и на образованието. Сега те са разрушени много, има невероятни гафове и гавра с хората. Спомням си, когато почивахме в МОЖ, идваха колеги от Русия, Полша, Чехословакия. Вечер имаше танци. С поляците се разговарях най-напред. Един ден синът ми беше настинал. Когато не го видяха на плажа, поляците веднага попитаха защо го няма. Още следобед се почука на вратата на стаята ни и донесоха цяла торба с лекарства. А щом синът ми се появи отново на плажа, поляците купиха голяма торта, за да празнуваме оздравяването му. Тогава синът ми поиска на всяка цена да научи полски. После забрави. А след време ме обвини, че е трябвало да бъда настоятелна, за да изучи полски.
– Вашата конкретна работа е свързана с превенция на престъпността сред подрастващите. Разкажете ни за нарастващата агресия сред момичетата?
– Тревожно нарастват женските банди – момичета от прогимназията или гимназията, които нападат, бият, крадат, стават опасни. Състезават се с момчетата и дори започват да се държат по-нападателно от тях.
Постоянната тема за мен е животът на деца крадци, агресори, мошеници, насилници. Всички те са с ограбено детство от съдбата и най-вече с безотговорни родители, решили да изживеят живота си егоистично. Майки и бащи, ненаживели се, затънали в пороците си, сякаш нямат деца, не са ги родили и не е нужно да се грижат за тях.
Наскоро заради това, че едно момче от местно училище си харесва за приятелка момиче от друга гимназия, банда момичета му счупва крака.
В друг град четири момичета раздават правосъдие, нападат по-малки, бият момиче на 11 години, защото не им харесвала.
– Кое допринася за тази агресия?
– Семейството вече не е възпитател, а сбор от егоисти. Равностойно се държат и медиите. Станали са инкубатор на агресивно поведение. Филмите, електронните игри са пълни с агресия. Отрицателният герой е привлекателният образ. Богат, арогантен, който не се спира пред нищо. Ами вижте “Милото” от “Седем часа разлика” – най-предпочитания герой, Сърменов – най-търсения актьор. Положителният герой не може да се наложи, освен ако не е богат. Ето това гледат подрастващите.
Савка ЧОЛАКОВА
