/Поглед.инфо/ Още в началото искам да отбележа, че и аз, както повечето българи, си имам своите политически пристрастия, но ще се опитам да се абстрахирам от тях, както и от оценъчни категории, като анализирам само достатъчно ясни и потвърдени факти. Първата част от изложението бе подготвено като изказване в края на м. юни т.г. пред експерти, главно от университетските среди, и бе резултат преди всичко от личното ми участие и организираното по-късно наблюдение на поведението и основните действия на протестиращите както против, така и за правителството. Публикуваните по-късно данни от социологически изследвания, от медиите и пр., по същество само подкрепиха и реално дадоха материал за последващ анализ.
Каква е политическата ситуация?
Първо, в обществото е натрупано огромно социално напрежение. Проблемите, породили февруарските протести, на практика изобщо не са решени и, по лошото, не могат да се решат по нормалните икономически и социално-политически механизми. Недоволството е повсеместно, всички са недоволни /макар и по различни причини/. По-неорганизираните структури на гражданското общество са единодушни в това, че „така повече не може”, но въпросът „а как може” получава хиляди отговори. Въпреки високопарните писания за раждането /за кой ли път/ на гражданското общество, трябва да си дадем сметка, че общо взето става въпрос за тълпа, свързана с крехките нишки на социалните мрежи, без системни връзки, правила, норми и пр. за действие и общуване. Затова и исканията на протестиращите напомнят на някакъв гигантски Алф, който „иска всичко”, при това в съвсем безпорядъчен и противоречив вариант /от „смяна на системата” и „незабавна оставка” до „приемане на нов избирателен кодекс”, от „незабавни избори без партии”/!?/, президентска република, Велико народно събрание, до „оставете кабинета да ни реши проблемите”/. Исканията са свързани с материалното положение, с морала в управлението, с неприемането на социално-класовото разделение в крайните му форми.
Преходът в България въведе силно социално-икономическо разделение от латиноамерикански тип в едно общо взето доста хомогенно общество /широка средна класа, малко бедни и декласирани и пак немного, свързани главно с номенклатурата на БКП или дребния частен бизнес, по-заможни слоеве/. До началото на 21 век голяма част от българската средна класа загуби своя статус, но се отнасяше към този факт относително спокойно, защото считаше, че това е временно състояние, докато „прехода свърши”. Сега хората разбраха, че:
новата социално-класова структура е траен феномен;
замяната на едни представители на политическата класа /партия/ с други е безсмислено, чаканият спасител /месия/ като ранното СДС, Жорж Ганчев, Царя, Бате Бойко /ГЕРБ/ и т.н. няма да дойде.
Сега обеднелите хора просто искат /друг въпрос доколко основателно/ „своето” нормалното парче от обществения продукт и това генерира и ще генерира и в бъдеще недоволство. Тази част от обществото ни бе и във февруарските, и в юнските и, сигурен съм, ще ги видим и на следващите /когато и да е/ протести.
Второ, ако описаната по-горе част от обществото е основния двигател и „масата” на протеста, то следва да се посочат поне още 3 категории протестиращи:
Множество демократично мислещи граждани на България, които просто не понесоха безскрупулните опити на олигархични кръгове да управляват неприкрито държавните структури в свой интерес. Стана очевидно, че институциите и техните представители, независимо от пред/след изборни декларации, примуществено се ръководят от своите и на клиентелата си корпоративни интереси, а ако е възможно, после ще помислят и за гражданите. Тази група включва членове от всякакви партии и се олицетворява главно от интелигенцията, която придаде, особено в началото, моралния и мирен характер на протеста, създаде колоритни лозунги /”Няма защо да ми плащат, аз ви мразя безплатно”/ и, колкото и парадоксално да е, се върна към идеи за промяна с 20-годишна давност.
Политическите партии и техни активисти, които въпреки всички декларации, все пак се пробват „да яхнат” протеста и твърдо настояват за нови избори, с намерението да се „поправят” и този път се класират в НС. Основният лозунг на тази група е не толкова „оставка /тя се иска като необходим елемент/, а „незабавни избори”. Тази тенденция е най-силна сред ГЕРБ, които въпреки че са първа политическа сила, са без властови ресурси, но и сред „традиционната” десница /СДС, ДСБ/, движението на М. Кунева, маргинални котерийки като РЗС, „Атака”-та, която остана извън парламента /НФСБ/ и т.н. Тяхното присъствие е по-отчетливо през втората половина от протеста, когато се вижда включването на по-голямо количество материални ресурси, намесата на PR-агенции и пр.
На трето място има една група от относително млади и полулумпенизирани „протестиращи”, които сполучливо могат да се асоциират с футболните агитки. Участието в протест за тях /както и ходенето на мач/ е възможност да се изявят, да се забавляват, да проявят агресия в анонимността на тълпата. Разликата е, че вместо те да дават пари за билет, получават същите тези „екстри” безплатно, а може и на тях да им платят по нещо.(1)
Какво може да се направи в тази сложна и кризисна ситуация?
Струва ми се, че печеливш ход просто няма, но и нещата не могат да останат така още дълго. Правителството на Орешарски, изживяващо се като национално-отговорна сила, следва да извърши тежки, непопулярни и болезнени реформи, но не разполага с обществен кредит на доверие за тях, затова реализира дребни мероприятия в духа на подкрепа на най-уязвимите слоеве от населението. След няколко месеца /след трудната зима/, реализацията на тези реформи ще стане още по-невъзможна и косъмът, на който виси живота на правителството, ще изтънее съвсем.
Може би ще трябва да се избере по-малкото зло и да се върви на избори, които обаче ще възпроизведат стария резултат. Най-вероятно БСП и ГЕРБ ще загубят известна част от изборната си тежест, ДПС ще повтори резултата си. Вероятно ще намерят място в НС обединените десни парчета и движение „България на гражданите”. Двете „Атаки” ще получат същата подкрепа, но в неизвестно вътрешно разпределение /може и двете да са парламентарно представени или да влезе само една, неизвестно коя, от тях/.
Основанията за тази оценка се базират преди всичко на силната конфронтация в обществото.
Процесите са втвърдили електората на БСП и тя ще вземе своите 750 -800 хил. гласа, защото е „невинна, не и дадоха да направи добрините, които планира”, но няма да получи допълнителните към 150-200 хил., които са на разочарованите от нечистите хватки, в които и тя участва.
ДПС има може би най-твърдия електорат, а и допълнително тази партия и „Атаките” взаимно се конфронтират и мобилизират.
При двете крила на националистите обаче не се знае колко ще отидат при Сидеров и колко – при Симеонов.
ГЕРБ ще загуби част от периферията си, защото поведението й не се оценява еднозначно от подкрепилите я на изборите през м. май, а и доста от клиентелистки настроените „гербери” сега трескаво търсят начин да се наместят при субект, участващ във властта.
Време, а и желание за възникване и развитие на нов политически субект сред основната част от протестиращите няма, а редицата „мераклии” за създаване на нови партии, за радост или за съжаление, не се ползват, /поне засега/ от подкрепата на масите. Така най-вероятно при незабавни избори, в зависимост от детайлите на новия изборен резулта,т ще има лява /на БСП и „желаещи”/ или дясна /на ГЕРБ и „желаещи”/ коалиция, но правителство без поне едната от тези партии е невъзможно.
И двата варианта обаче са доста по-неприемливи за протестиращите, отколкото за политическия елит, който така съхранява статуквото. Желанието да живеем по-добре при върховенство на ЗАКОНА, с достатъчен контрол върху монополите и по-ограничени възможности на „олигархията” /или ако предпочитате: национално отговорния едър бизнес/ да влияе върху политическите решения все пак ще се отложи за по-нататък.
До какво доведе тази ситуация или защо се връщам към темата в края на юли?
Работата е там, че продължаващите твърде дълго протести и обилното им отразяване в медиите, както може да се очаква, доведоха до появата на обществени мнения на различни социални групи, както и до изменения в масовото съзнание на практически всички групи от населението. Формираха се и се утвърдиха няколко идеологеми, които, ако не се разгледат и обяснят именно като идеологеми, могат да имат далеч отиващи последици за демократичните устои на развитието ни.
Какво имам предвид:
Първо, налице е дълбоко разделение в обществото по отношение на създадената след изборите парламентарна конфигурация, избраното от нея правителство и неговите действия. Това се доказва от всички направени през този период социологически изследвания. По-лошото е, че всяка от тези части е убедена, че „тя е народът” и в една или друга степен отрича изобщо правото на другата част да има различно мнение. Тази тенденция е много по-силна сред тези „против” кабинета, отколкото другите, които са „за”(2). Очевидно тази дълбоко недемократична тенденция няма нищо общо с максимата „аз не съм съгласен с Вашето мнение, но съм готов да умра за правото да имате това мнение”.
Второ, по принцип в добре организираното и добре функциониращо демократично общество протести /също както и стачки/, почти не би трябвало да има. Те би следвало да са ИЗВЪНредни, изключителни събития, до които се прибягва рядко, едва когато социалните институции, оторизирани за целта, не могат и/или не искат да решат проблемите.
Да си протестиращ, означава да си по-слабият, неовластеният в създалата се ситуация. Освен всичко друго, ти си субект, който защитава някаква социално значима кауза /интерес/, в името на която жертва личното си време, усилия и ресурси. Това, разбира се, поражда симпатии сред демократично мислещите части от населението, медиите /те получават и НОВИНИ!/ и дори обществените институции. При тези нагласи, протестът /и протестиращият/ получава легитимност, осъзнава се като своеобразна социална институция, която може да въздейства върху другите, законово овластените институции. Неслучайно няма демократично общество, в което да не са регламентирани механизми, в и чрез които да се реализират протестите.(3) Тези механизми позволяват на протестиращите неща, които са недостъпни и/или забранени на обикновените /т.е. непротестиращи/ граждани – напр., да затваряш някоя улица или площад за определено време, за да премине /състои се/ митингът, да вдигаш шум, да те приемат президент, кмет, парламент, да те канят в предавания на медиите и т.н.
С настъпването на световната икономическа криза, влошаването на условията на живот на милиони хора, /а и с развитието на новите технологии/ протестите в цял свят не само зачестиха, но и започнаха да придобиват по-твърди и нетрадиционни форми /от типа „Окупирай…”/ и да се организират чрез социалните мрежи. По този начин се появи възможността да има протестни действия без организатор /респ. отговорност/, която е удобна форма за протести при авторитарни режими, но е неприемлива в демократичните общества, защото изобщо прави неприложима законовата регламентация на протестите и от правна гледна точка ги делегитимира. Затова и кметът на София г-жа Фандъкова е безкрайно права, като твърди, че няма никаква възможност да забрани протеста след 22 часа. Та как да забрани нещо, което изобщо не е разрешавала? На кого да го забрани?
Но с риск да мина в категорията на „недемократите” да попитам: дали ви бяха така симпатични хората, които пречеха на „друговерците” да се молят пред джамията „Баня баши”? А тези, които пияни и/или дрогирани тормозеха жителите на „Раковски” и „Витошка”? през февруари т.г.? Или почупиха автобус, изкъртиха павета и плочки през юни? Ще кажете, ама не ги бъркайте двете групи – едните са мили, красиви, мирни, а другите са лоши, провокатори, тях ги провокира… полицията.
Ако искате, причислете ме и към черносотниците, фашистите, към Осама бин Ладен или Пол Пот, обаче искам да ви кажа, че съществена разлика между едните и другите няма. Истината е, че „лошите” не могат да си свършат „работата” /белята/, ако „добрите” не им помагат, ако не са им съучастници.
Лошите са малко, единици, платени от враговете на демокрацията… Добрите са многото, те са гражданите. Добре де, а можеше ли малката група лоши граждани да вземе стотина души за заложници, ако по-голямата група „добри, мирни и красиви” не правеха тълпата, непозволяваща на заложниците да си тръгнат? Можеше ли малка група да хвърли над 100 камъка по автобус, ако голямата група не пречеше на атобуса да се движи? Вярвайте ми, това и футболни фенове с дълъг стаж не могат да го направят.
Една група хора взема за заложници друга група хора. А медиите и институциите обясняват как полицията, … провокира протестиращите като се опитва да освободи заложниците. Изглежда като абсурд от правна гледна точка.
Всъщност правният абсурд се формира не в този и подобни нему случаи, а много преди, когато се радваме на оригиналните хрумки и фантазия, на флашмобовете, на упоритостта на протестиращите и решаваме, че няма нищо, ако малко понарушат законите. Но именно с този правен нихилизъм всъщност се създава основата на бъдещите нелицеприятни закононарушения. Защото няма мяра на закононарушението. И няма никакво значение дали е направено за „добра” или лоша кауза, в наш интерес или напротив. Именно търпимостта към дребните нарушения ги мултиплицира и води към „по-едрите”. Западните криминолози са категорични за действието на т.нар. „ефект на счупения прозорец”(4): допускането, толерирането на дребни нарушения, както и създаването на прецеденти допринася за формиране на климат, среда, в която се извършват /и още повече толерират/ по-големите простъпки.
В продължение на седмици групи от десетки хора блокират основни столични артерии в нарушение на всякакви закони и тормозят стотици други, „но нищо, да потърпим малко”, те го правят „за добро”.
А ако създам групи във Фейсбук за нещо глупаво, напр., против тровенето на хлебарки по домовете или за незабавно назначение на Лейди Гага за президент на България? И събера петдесетина малоумници като мен и задръстя „Орлов мост” или „Раковска”? Ще ми се радвате ли тогава или ще настоявате полицията да ме разкара от булеварда? И не мислете, че това е невъзможно да стане. Не е никак случайна репликата на един от участниците във февруарските протести, когато бе арестуван за рушене на чуждо имущество: „Чакай бе, тези през 97-ма, като запалиха Парламента бяха герои, а ние – престъпници?” Той бе искрен във възмущението си, но и напълно прав! Защо това, за което някога неразумно хвалехме едни, сега е основание за наказване на други?
Демокрацията не е нищо друго, освен набор от правила и тяхното спазване! Правото на всеки, за каквото и да е, свършва там, където започват правата на другите.
Трето, правото да протестираш, да имаш и да отстояваш искания е исконно човешко право в модерното общество. Традиционните форми на протест не случайно са се утвърдили като събрания, митинги, демонстрации и пр., защото те дават възможност на протестиращия:
да демонстрира публично своя различен интерес и да го легитимира като нормален, законен;
да превърне този интерес в социален факт, който в една или друга степен става незаобиколим от държавата и нейните институции.
Смисълът на протеста е да се отстои този различен интерес, да се докаже на институциите, че е значим и съзвучен с приципите на общото благо и всеобшата справедливост.Така протестът става основа на диалог, в който институциите се мъчат да разрешат съответния проблем като зачитат мненията и позициите на заинтересованите групи, но без да се отклонят от принципите на общото благо и справедливостта, които, поне на теория, трябва да са основата на решенията на държавата и нейните институции.(5)
Защо у нас диалогът „не върви”?
Защо правото на протест у нас се превръща /изтълкува/ като право непременно всичките ти искания да се приемат /по възможност незабавно/ от институциите?
Очевидно е, че това не може да стане автоматично, най-малкото защото институциите по дефиниция са призвани да мислят не само за интереса на конкретната група, а за всички. С риск да стана досаден, пак ще повторя – за общото благо и за справедливостта.
Защо тогава протестът „за” оставката на кабинета намира за „възмутително”, „нахално”, „нагло” нежеланието на кабинета да ги послуша, защо, въпреки че са създадени нечувани досега у нас условия за диалог „протестиращи – власт”, той по най-различни причини не се случва?
Първото и най-просто обяснение е, че протестът няма лидери и политическо представителство. Пак затова няма кой да обясни, че диалогът е нормалния път за действие. Има най-различни искания, сред които само „оставка” е общото. Така единственият изход от кризата е оставката.
Но както се знае, най-простото почти никога не е най-вярното и пълно обяснение. И в тази трудна ситуация възможности за диалог има: ”Реформаторският блок” организира обсъждане на актуализацията на бюджета. Неформални лидери като А. Цонева, проф. Г. Близнашки и пр., поискаха дискусия с премиера и народните представители. Но когато бяха поканени, не „харесаха терена” и диалогът пропадна.
Добро изглежда и обяснението на Адам Михник(6) – Липсва политическа култура, липсва културата на компромиса. Протестите по света, както и у нас, стават все по-силови. Но за разлика от старите демокрации, където има силни традиции в спазването на правилата и всяко отклонение от закона се санкционира,(7) у нас а и в цяла Източна Европа, тъкмо демократичните традиции липсват. Протестиращите са убедени, че тъкмо „ние” и „нашите” са изразителите и говорителите на целия народ и доколкото се изживяват като суверена, имат право да получат всичко, което искат „тук и сега”. Този манталитет – продукт на комунизма, съчетан с демагогията и популизма, ни превръщат в „копелетата на комунизма”. „При демокрацията властта е огледално отражение на обществото: тези хора са избрани. Понякога избори се печелят от разни типове … които заслужават всичко друго, но не и симпатии. Демокрацията обаче важи за всички, а не само за възвишените и умните.”(8)
С други думи, самата култура на протеста предполага и културата на диалога и компромиса, съобразяването с факта, че ти може да си много умен и много прав, но това не ти дава правото да се налагаш, да властваш над „по-глупавите” и „низшите духом”. Това, което можеш да направиш, е да ги убедиш в своята правота, защото те, също като теб, са избиратели с право на един глас. Или както казваше К. Маркс, всяка класа /партия/, която иска да вземе властта, трябва да е в състояние да представи своя частен интерес като всеобщ.
Вярно е, че политическите партии, които /макар и скрити зад смокинов лист/ подкрепят протеста, полагат сериозни усилия да „забравят” Маркс. Но с това те не престават да са си същите копелета на комунизма, които с „ленински плам”са готови да подкрепят и днес, както и преди 20-ина години, всякакви идеи, стига да имат полза от това, без изобщо да си дават сметка, че прецедентите, които създават, след това ще им се върнат „тъпкано”. Защото такива са правилата на демокрацията. Днес си получил народното доверие и разполагаш с /участваш във/ властта. Използваш я неразумно, създаваш нелепи прецеденти, губиш властта след 4 години. И тогава всички глупости, прецеденти, законови промени и пр., които си използвал, за да ти помагат, вече се обръщат срещу тебе. По изключение нещо от това може и да ти е полезно. Но не е демократично!
Желаем да се върнем във властта, значи: ”незабавна оставка”!
Желаем гласовете на протестиращите, значи: никаква помощ и условия те да се самоорганизират, излъчат свои лидери и създадат свои структури!
Желаем да използваме властта си користно /нищо, че после се наложи да се извиняваме/, значи: ще подведем президента!
Той пък снема доверието си от нас, значи: събираме подписи за импийчмънт, припомняме му офшорни грехове, нищо че това е последната от значимите социални институции, неизпаднала още в криза на доверието.
Президентът пък забравя, че олицетворява единството на нацията, че негов дълг е да полага усилия за диалог в силно конфронтационната ситуация и т.н., и т.н., и т.н. …
Тази проблематика съвсем не може да се приеме като неизвестна и неясна за политическите партии. Още преди 20-ина години младият тогава доц Румен Димитров описа основите и в голяма статия във в-к „Демокрация”, която се казваше: „Демокрацията е мъжество на разума”!
Това май беше последната статия, която „Демокрация” му публикува.
Ама нищо, Румен Димитров от доста години живее в Австралия.
Бележки
(1) Доста категорично може да се твърди, че и в единия и в другия протест има и платени участници.
(2) Причините за този феномен, според мен са не толкова по оста „богати-бедни”, „София-провинцията”, „млади-стари”, въпреки че различията сред протестиращите по тези оси са очевидни, а защото протестите „За Орешарски” значително по-откровено получават политическата подкрепа и насочване от дейци на левицата /вкл.депутати/, макар и в качеството им на граждани. Дясната подкрепа на протеста „против”, макар и по-прикрита, е значително по-видима /в лозунгите, методите на действие и пр./ и по-заинтересована – за тях призивът „оставка” има смисъл единствено като като прелюдия към избори и връщането във властта.
(3) У нас това е Законът за събранията, митингите и манифестациите, който въвежда уведомителене режим за организацията на тези събития и налага много малко ограничения, предвидени в чл. 12, ал.2:„Кметът на общината може да забрани провеждането на събранието, митинга или манифестацията, когато има несъмнени данни, че: 1. са насочени към насилствено изменение на конституционно установения ред или срещу териториалната цялост на страната; 2. застрашават обществения ред в съответното населено място; 3. застрашават народното здраве при предварително обявена епидемична обстановка; 4. нарушават правата и свободите на другите граждани
(4) Ако малкото прозорче на един автомобил е счупено /повредено/ то хората с пъти повече са изкушени, напр., да му приберат и радиото.
(5) Ако се спрем на кой де, но не крайно политизиран проблем, ще видим безкрайно много примери за действие на този механизъм. Напр.,клуб „Четири лапи” организира протест пред парламента или общината за криминализиране на жестокостта над кучетата или за спиране на безредното избиване на бездомните кучета. В резултат на протеста Комисията по екология или някой от кметовете приема лидери на протестиращите, обсъждат се възможни решения, в диалог се търсят пътища както за хуманно отношение към животните, така и за недопускане на терор над гражданите.
(6) Става дума за интервюто на Михник пред сп. „Шпигел” от миналата седмица. Вж.: http://news.ibox.bg/interview/id_1588450162?utm_source=flip.bg.
(7) Случи ми се да видя действия на полицията срещу протестиращи в САЩ и в Холандия. В САЩ, в момента, в който се къртеха кошчета за боклук и паркинг-автомати, прозвуча предупреждение по мегафоните и секунди след това нахълта конна полиция /към 60 конници/, зад тях стотина полицаи и двадесетина линейки. Ссъпротивляващите се бяха бити , а после и арестувани от пешите полицаи, по-лошо ударените получаваха медицинска помощ и ги откарваха с линейките. На другия ден по вестниците събитието бе широко отразено, но нямаше и дума за любимото ни „полицейско насилие”.
(8) Цит. интервю на Михник.
Източник: Поглед.инфо
Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели
