Преди осем години един от най-обичаните български артисти се пресели в по-добрия свят, така както и живя – тихо, кротко, без показност. Като един от милионите българи. Какъвто всъщност беше. Огромният му талант и успех с нищо не промениха този скромен и деликатен човек. Той си отиде, но оставаме ние. Наш е проблемът дали децата ни ще знаят нещо за него.За разлика от мнозина той се кланяше само на праха върху сцената. Не декорите, не костюмите, а прахът запазва цялата история на театъра. Това са стъпките на Този, Тази, Онзи. Стъпките на Шекспир, Гогол и Ибсен…, повтаряше актьорът. Вече осем години неговите стъпки отекват в Сатирата…
В последните години той се чувстваше забравен, но не се жалваше. Животът не е сладкарница или люлка, че да се люлеем на него. Какво да кажат момчетата, родени в края на миналия век и участвали в толкова войни? Та един от тях беше Димчо Дебелянов!, разсъждаваше актьорът.
За изпълненията на Малкия Пацо (така го наричаха в гилдията) още се носят легенди. Както и за приятелството му с Големия Пацо – Георги Парцалев, продължило до последния дъх на „човека – смях“ от град Левски. Колегите му го наричаха още Лудачко, защото на един кинофестивал на Ботуша местните им обяснили, че „пацо“ на италиански означава „луд, безумен“. Наистина,
като си пийнел, което в по-ранна възраст му се случвало доста често, Коцев започвал да се държи хептен ексцентрично и неведнъж ченгета са го прибирали в кауша, докато му се избистри главата
На младини е неразделен с актьора Анани Явашев. След една яка разпивка обаче двамата за пореден път се счепкали кой е по-харесван от момичетата. За беда наблизо имало и „арбитри“, също не съвсем трезви, които отсекли, че Пацо не може да се мери по мъжка хубост с Анани. Коцев се обидил люто и развалил достлука си със своя съперник за титлата „секссимвол на българското кино“ от началото на 60-те години.
Петилетки наред светилото на Сатирата и на театър „София“ движи семейно в компанията на своите колеги Ани Бакалова и мъжа й – кинокритика Иван Стоянович. „Групата на Шаро“, в която членували още Домна Ганева и Николай Бинев, композитора Атанас Бояджиев и съпругата му Калина, както и известният художник Иван Кирков, се събирала в старинната къща на Стоянович на „Попа“ и си вдигала щури джамборета. След няколко чашки всички почвали да се изреждат на раздрънкания роял на Стоянович, който нарочно не го акордирал, за да звучи „фалшиво като социалистическата действителност“.
„Пацо умираше да се прави на проклет. Когато трябва да натопи някой мръсник, речникът му нямаше граници
Обектът биваше заклан, разкъсан и изяден. Само че садистичното убийство ставаше на чаша, на маса. А при срещата с „обречения“ обект, с хората въобще, той бе ангел небесен, в най-лошия случай стигаше до назидателността на енорийски свещеник. Страхотно милозлив бе в действителност…“, доверяват ветерани на българския театър.
Покойният Иван Стоянович, който стряскал всички в артсредите с черното си чувство за хумор, си нацелил Коцев за мишена и дълго време го тероризирал с най-различни номера. Естествено, в някои случаи той също не оставал длъжен на майтапчията. Една нощ се промъкнал в двора на вилата на Стоянович в махала Поповци над Вакарел и вързал на една греда дръглив кон. На сутринта мъжът на Ани Бакалова се събудил и изпаднал в шок какво да прави с крантата. До вечерта се въртял като обран евреин и проклетисвал. От терзанията му го избавил комшията Хели, редовен посетител на кръчмата „Сивия кон“ в бившия Димитровски район на София, който отмъкнал мършата срещу 5 лв. и я пласирал за кебапчета.
Въпреки че продължили да си правят сечено, Лудачко и Иван Стоянович си останали близки приятели чак до кончината на кинокритика.
Малко хора знаят, че Коцев-старши е отгледал сам сина и дъщеря си
Не е завел децата си на погребението на майка им, за да я запомнят жива.
Съпругата му се поминала рак, когато Димитър бил едва на 15 години, а сестра му – на 14. Актьорът бил сломен от смъртта на най-близкия си човек, но трябвало да се стегне. На него му беше по-тежко, отколкото на нас. Беше смазан. Но характерът му беше позитивен, умееше да гледа на нещата от обратната им страна и никога не се е отдавал на съжаления, поне не го е показвал, разказва синът му Димитър Коцев –Шошо, режисьор на нашумелия бг-филм „Лора от сутрин до вечер”.
“Когато са дошли орисниците, аз не съм изтеглил листчето с наградите”, шегуваше се Константин Коцев. Въпреки десетките великолепни роли в театъра и киното, актьорът не беше разглезен с отличия. Получи награда „Златен век“ за принос в българската култура едва четири години преди смъртта си. С философско примирение твърдеше, че изиграните герои са „колкото…толкова. Помни ги едно поколение и после се забравят“.
Но чудесиите, които направиха за последно с Георги Русев в „Слънчеви момчета“, показаха на младите им колеги, че не всеки става за актьор.
И че не от всяко дърво се пръква режисьор
та затова си постави спектакъла сам. „Режисьорите не ме обичат. Защото не понасям диктатори. Станиславски казва, че добрият спектакъл е този, в който режисьорът остава на втори план. Сега е точно обратното. Не съм против експериментите, но само те се случват. Напоследък театрите нямат лице“, призна преди време Пацо пред „Стандарт“.
В киното Коцев също написа своя учебник. Започва го още с „На малкия остров“ през 1957 г. В свещенодействието, извършено с Рангел Вълчанов, няма място за никой друг освен за тях двамата. Смисълът на живота му продължават да бъдат децата, а после и внучето. През годините той не се спира пред нищо, за да бъдат те доволни от живота и да не страдат постоянно за майка си, която умира съвсем млада. Когато е в най-голяма финансова криза, Пацо продава ценни картини на Майстора, Дечко Узунов, Иван Кирков, Георги Божилов-Слона.
Защото никога не е бил от актьорите, които ще се изтъпанят най-отпред, за да очакват голямо парче от баницата на славата, халтурите и височайшето, доволно рентиращо се, внимание
Трябва да работим, а не да чакаме подаяния, убеден беше той. Само да не ни забравят, защото сме готови да тръгнем, пак ако засвири, както се казва, тръбата. Иначе посоката е вярна. В края на краищата ние трябва да докажем, да не чакаме помощи, да не се обръщаме на просяци от Европейския съюз, а да докажем, че сме достойни хора. Аз наистина съм продавал картини, но това е животът. Не можеш да рониш сълзи и да си посипваш главата с пепел, защото си останал сам и трябва да се грижиш за децата си. Понякога ми е тъжно, но никога не се оплаквам. Защото знам, че смъртта е част от живота, а не животът е част от смъртта.
Неговите мисли за живота
• Когато аз постигна успех, не мога да се зарадвам, защото знам колко съм го изстрадал. На чуждите мъки обаче не съм присъствал и винаги съм щастлив от постиженията на колегите си.
• Човек се изморява и стигне ли върха, винаги се връща. Там е много самотно и студено. Дори алпинистите се връщат. Но слизането трябва да става внимателно. Пък зависи и на кой връх се качваш.
• Не приемам твърдението, че има просташка публика. Вярвам в това, което казва Жан Реноар: „Театърът е място, където хората за два часа стават поети“. Задачата на актьора е да ги направи зрители.
