Паметникът на Съветската армия осъмна боядисан в розово и с надпис „България се извинява“ на български и чешки език. На 21 август се навършиха 45 г. от окупацията на Чехословакия от съветските и съюзническите войски. Снимка: Сергей Антонов
Розовото не е подигравка със съветските войничета. „Силно и искрено се надявам, че с моето поколение – поколение от хора, които помнят войната /макар и само Студената/ и социализма – ще си отиде и тая злобна страст към лъснатите агресорски ботуши. И тая омраза към розовите неща“, пише Калин Терзийски в коментар за „Дойче веле“
Розовото е цвят на сладката любов. На плътската любов и сладострастието. Също така – на наивните момичешки закачки. На мечтите на чистите сърца. На куклите. На балоните по панаирите. Розовото е цвят на Реноар и Шагал, цвят на японските цъфнали вишни в ефирните хайку и на безгрижната лекота.
А съвсем отскоро – и на Съветската армия.
Да – паметникът на Съветската армия в София отново е боядисан. Този път – в розово. Съвсем ясно е какви ще са реакциите. Някои ведро и весело се смеят. Други гневно скърцат със зъби. Трети изпадат в бясно, според тях – благородно възмущение. Реакциите са такива, каквито са били винаги. По отношение на съветскотото.
Цветът на омразата
За съжаление, докато сме живи ние – хората от поколението, помнещо войната и социализма – все ще има разделение на два лагера. Аз си казвам така: дано това разделение е феномен, който ще си отиде с нас! Защото спокойно би могло и да не си отиде с нас – да си остане и след нас, а това вече би било лошо…
Но – засега в България все още има дълбоко разделение в отношението към съветските войски. И техните паметници. По отношение на това какви са били те – окупатори или освободители. Ужасно дълбоко разделение. Всъщност, както казват някои мъдри хора, в България омразата и противопоставянето в обществото са основани върху отношението към миналото. Една част от българите смятат братушките за светли герои. Другата част – за мръсни окупатори.
За нас обаче много по-важен е не поводът за разделението, а резултатът – самото разделение. Защото не паметникът ни пречи на живота, а това, че се мразим. Че намираме поводи да се мразим. Че даже двайсет литра розова боя могат да ни накарат да се мразим до смърт.
Към загиналите – поклон
Нямам нищо против войничетата. Руските и всички други. Включително и тези – на паметника. Смятам ги за жертви на възрастните и алчни мъже, държащи властта – тук, там и навсякъде. Войниците са дечицата, пушечното месо, агнетата, загинали заради чудовищната алчност и жажда за власт на Чърчил, Рузвелт, Хирохито, Хитлер, Ататюрк, Димитров, Мусолини, Тито и разни подобни. Възрастни, жестоки и страстно желаещи да властват.
Към загиналите войничета – поклон. Бил съм войник по време на социализма. Но освен това съм и пацифист.
Сега боядисването на паметника беше с конкретен повод. Годишнината от интервенцията на Съветската армия в Чехословакия от 1968. И най-вероятно войничетата от 1968-ма биха могли да са малките братя на войничетата от 45-та. Но ако през 1945 Съветската армия е гонела въоръжените до зъби нацисти, то през 1968 е отишла в Чехословакия, за да стъпче съвсем крехките филизи на Пражката пролет. Дубчек и останалите не са имали дори и хартиени пистолети – образно казано. Никой в Чехословакия не е искал да воюва срещу целия Варшавски договор. Просто групи въодушевени млади хора са си въобразили, че могат да наложат нещо, което нарекли „социализъм с човешко лице“.
Но явно човешкото лице е било противно за тези, които командват армиите. Армиите от съвсем невинни, деветнайсетгодишни войничета.
Розовото не е опасно
Подигравка ли е тази розова боя? Подигравка ли е с паметта на войничетата, които са били изпратени без да им бъде казано къде, как и защо – в чужда страна, откъснати насилствено от розовите им детски стаи? В разцвета на техните осемнайсет години – тъкмо когато идва времето за най-розовите им ранни любови? Дали е подигравка с тези, които насилствено са били направени войници – една детска, розова боя-закачка?
Скърцащите със стоманените си ченета зли старци-полковници сега ще кажат: Децата трябва да възмъжеят! И това става как? Само чрез война! Смърт на розовото! Това ще кажат старите полковници. Старите, стоманените и мразещи светлия свят полковници.
Но, слава Богу, това ще е ден до пладне. Силно и искрено се надявам, че с моето поколение – поколение от хора, които помнят войната /макар и само Студената/ и социализма – ще си отиде и тая злобна страст към лъснатите агресорски ботуши. И тая омраза към розовите неща.
