Янко Кожухаров е бил депутат в 36-ото Народно събрание в групата на СДС, но като безпартиен, а после става независим. Инициатор е на първата парламентарна националистическа група, която остава нереализирана заради разпадане на парламента. Завършил е Московския институт за международни отношения, където е бил състудент с Филип Боков, Огнян Пишев, Христо Малеев, Атанас Папаризов, Юлия Владикова, а по-късно с Жан Виденов и с Ирина Бокова, както и с доста други бивши и настоящи дипломати. Бившият народен представител продължава да разказва за читателите на „ШОУ“ своите любопитни, а доста често и шокиращи истории с известните си приятели.- За връзките ти с тайните служби се носят всякакви легенди. Би ли разкрил как стана твоето завербуване от Държавна сигурност?
– Първите опити да бъда завербуван от ДС датират от 1960-61 година. Тогава живеехме в Елхово – аз бях 10-11-годишен, а сестра ми – в 11-ти клас. Тя имаше приятел – Георги Чалъков, който беше доносник на ДС. Една вечер той ми каза, че е завербувал сестра ми да работи за капитан Киро Иванов, който беше началник на ДС в Елхово. Сестра ми потвърди думите на приятеля си пред мен и аз казах всичко на майка ни. Тя обаче мразеше Държавна сигурност и комунистите и вдигна страшен скандал на сестра ми. Няколко дни след тази случка Георги Чалъков ми каза, че капитан Киро Иванов искал да говори с мен – смятал да ме направи агент на ДС. Аз отказах, като натъртих, че ми е под достойнството „да работя за овчари“ – знаех че преди 9 септември 1944 г. Киро Иванов е бил овчарче…
– След като първият опит на ДС да те завербува се е провалил, кога все пак това се е осъществило?
– В Елхово нямаше добри училища и през есента на 1964 г. се записах ученик в Първа гимназия „Кирил и Методий“ във Велико Търново (бившата Първа мъжка гимназия) – едно от най-старите и с традиции учебни заведения в България. Заради отличния ми успех от осми клас – 5.98, бях приет да живея в пансиона за деца на железничари „Харалампи Стоянов“. Тук в продължение на две години бях спортист № 1 на окръга, а една година заех и трето място на републиканските състезания по стрелба. Тогава по стрелбищата обикаляха най-вече офицери от ДС и военни. Така неусетно тук в Търново бях вербуван, като веднага бях включен в раздел “с висока степен на доверие”. Това се доказваше от факта, че
ми дадоха личен пистолет и нямах псевдоним
– Вероятно от тук започват и първите ти контакти с „когото трябва“…?
– От Велико Търново датира и познанството ми с Димитър Стоянов – министър на вътрешните работи в правителствата на Станко Тодоров и Георги Атанасов. Тогава обаче Стоянов беше само първи секретар на окръжния комитет на Комсомола.
– Сигурно още тогава от Държавна сигурност са начертали план за твоето развитие и са трасирали пътят ти „нагоре“?
– Много скоро те започнаха да ми помагат. Така например през 1966 г., бидейки ученик в 10-ти клас, аз бях избран за делегат на Първата Национална конференция по техническо творчество и майсторство на младежта, която се състоя в партийния дом в София. Освен мен от цялата страна имаше само още двама ученици – Мариета Димитрова Михова от Горна Оряховица, а другият мисля, че беше от Южна България, но вече съм му забравил името…
– Какво стана след завършването на гимназията във Велико Търново?
– Нашите нямаха пари да ме пратят да следвам и влязох в казармата – в АШВСМ „Чавдар“ в София (Армейската школа за високо спортно майсторство) – така наречената спортна рота на ЦСКА. Бидейки агент с висока степен на доверие (още от самото начало), аз
изпълнявах много и различни задачи за Първо, Второ и Четвърто главно управление…
– Говориш за края на 60-те години на миналия век, нали? Какво беше характерно за онова време?
– Тогава недоволните от Живков бяха във всички слоеве на властта, но най-много те бяха в службите за сигурност. Когато се видя, че с тях имаме общи виждания по болшинството от въпросите, още тогава бе решено през 1985 г. да сменя Тодор Живков. Всъщност свалянето на Живков и заменянето му с мен беше планирано много по-рано – още преди да замина за студент в Москва през 1970 г. То е свързано и с моето вербуване…
– Но един такъв акт като свалянето на Тодор Живков не е случайна работа и е свързан с огромна предварителна подготовка…
– Едно от нещата, които трябваше да се направят за тази цел, бе да получа солидно образование. Така бе решено да замина студент в МГИМО (Московския държавен институт по международни отношения), в който в онези години се учеше едва ли не по решение на политбюро. Там отиваха най-вече деца на големци с известни фамилии – Пръмов, Боков, Таков и др., както и приближени до тях и властта. Аз не бях от това тесто, затова се явих на приемните изпити на общо основание. Въпреки това успях да се класирам много добре и доста напред, но класацията ми не беше достатъчна, за да замина…
– И тогава се е намесила вездесъщата Държавна сигурност…?
– Редно е да спомена, че по време на изпитите стана един гаф. На приемния изпит по френски език (писмен) получих двойка. А съгласно регламента, ако на някой от изпитите получиш по-малко от “добър 4”, веднага отпадаш и не продължаваш нататък. Но в същия ден, когато получих двойката, нашите хора се намесиха и министърът издаде заповед, според която изпитът за чужд език се зачита, след като мине и втората му част – устния. Така на следващия ден на устния изпит по френски аз получих отлична оценка, при което средно аритметичната ми оценка (заедно с двойката на писмения) ставаше „добър 4”. И аз продължих да си вземам изпитите… Но въпреки това, успехът ми не стигна, за да се класирам в групата на заминаващите за МГИМО…
– Да разбираме ли, че твоите покровители не са се отказали и са продължили да действат според плана – на всяка цена ти да станеш студент в едно от най-престижните за онова време висши учебни заведения?
– Тогава се намеси друг наш човек – и то не кой да е, а лично министърът на отбраната Добри Джуров! Той пък издаде друга заповед, според която от 1970 г. (годината на моето кандидатстване) нататък, всички мъже, които са приети за студенти, първо трябва да отбият военната си служба и тогава да отиват да следват, а местата им за студенти да се запазят. Тъй като кандидатите за МГИМО бяха
все отбор юнаци – мамини синчета
от които преобладаващото болшинство не бяха ходили войници и първо трябваше да минат през казармата. Така се отвори място да замина аз и да завърша МГИМО в Москва…
– След което си продължил да работиш за тайните служби. Кой от МВР знаеше за теб?
– От МВР за мен знаеха двама човека. Единият беше генерал Димитър Стоянов – министър на вътрешните работи. Другият беше генерал Кирил Величков – началник на Четвърто главно управление (научно-техническото разузнаване). Останалите знаеха, или поне предполагаха, че над мен има чадър, но не знаеха от кого е и по каква причина…
– Би ли разказал за срещите си с генерал Кирил Величков? Като какъв човек го познаваш?
– За срещите си с ген. Кирил Величков, докато беше в ДС, не мога да говоря. Мога само да кажа, че той беше изключително свестен човек. След като се пенсионира, ген. Величков работеше в централата на Боби Бец, която беше досами околовръстното шосе в София, до „Камбаните“. Ходил съм в тая централа десетки пъти, защото там имах доста приятели. Та, като се обаждах на Боби Бец, той три-четири пъти ми каза: „Кирчо (Кирил Величков) е в митницата. Изчакай го да се върне, че искал да говорите“. С ген. Величков сме имали най-малко пет-шест срещи, докато работеше при Боби Бец. И всяка от тях продължаваше по три-четири часа. Че и повече. И сигурно на половината от тия срещи съм го чакал да се върне от митницата.
– Познавал си се и с Борислав Николов Божилов, по-известен с прякора си Боби Бец – взет от името на германския транспортен бизнесмен Вили Бец, когото Божилов вози при едно от посещенията му в страната ни за преговори със СО МАТ. Как стана запознанството ти с адаша на немския превозвачески бос?
– С Боби Бец се запознах във Виена. Имах среща с д-р Маргарита Копейник. Тя беше първи зам.-главен редактор на някакъв ляв вестник. Тук трябва да отбележа, че в Австрия и най-левият вестник е по-десен от най-десния вестник в България. Маргарита ми уреди среща с американския посланик. А срещата ми с нея беше в кафе Ritter, което беше в една уличка, пряка на “Маргаретен щрасе”. Понеже тогава не знаех къде е това заведение, отидох около един час по-рано. Видях къде е кафето, но забелязах и офиса на Боби Бец, който беше само на 200-300 метра от мястото. И понеже имах повече от час до срещата, се качих в при Боби Бец и престоях в офиса му през свободното си време.
– Какво друго си спомняш от този си престой в Австрия, което те е впечатлило най-силно?
– По това време в Австрия имаше визита президентът Желю Желев. Там той даде пресконференция. Бях на срещата му с журналистите заедно с Маргарита Копейник. Казах й да зададе на Желю въпроса: „Д-р Желев, Вие българин ли сте, или турчин?“. Тя накара нейна колежка да го попита. И знаете ли какво отговори Желю Желев? Той каза дословно: „Не, аз съм демократ!“. На другия ден австрийската преса гръмна. Като се върнах в България, аз написах един материал от две страници, който беше озаглавен: „О, неразумни юроде, поради що се срамиш да се наречеш българин?“.
– След запознанството ви с Боби Бец, което е плод на случайността, срещите ви продължават…
– Пак тогава, във Виена, с моя приятел Емил Милчев от Благоевград имахме среща с две австрийки. Моята беше едно миньонче.
Аз много си падам по миньончетата…
Вървяхме с Емил към “Кертнерштрассе”, където ни беше срещата. Тогава ни изпревари един черен мерцедес, на който в регистрационния номер имаше буквите B.N.B. Прозорецът на задната врата се отвори. Една ръка ми махна. И ми направи знак да звънна. Беше Боби Бец. Кимнах му, че ще се обадя. А Емил Милчев отбеляза: „На номера му пише Б.Н.Б. Тоя е ограбил Българската народна банка!“. Казах му, че не е така. И му обясних какво означават буквите в номера.
– А случвало ли се е да търсиш Боби Бец за услуга? Той как се „отчете“?
– На следващото ходене до Виена отидох до автоморгата на “Перфектштрассе” 27. Бях обещал на едно малко маце в България да й взема едно фолксвагенче, от „бръмбарчетата“. В тая автоморга намерих две такива. Едното бе в движение, а другото се даваше за части. Човекът от автоморгата ми каза, че за двете се искат 1400 марки. Не беше хич много. Но пазарлъкът си е принцип. Затова му предложих 1200. Човекът рече, че е само служител. И че Боби решава. Попитах: „Кой Боби?“. Не знаех, че автоморгата е на Боби Бец. Моргаджията ми каза: „Боби Бец“. Нямах в себе си мобилен телефон, затова казах на моргаджията: „Набери този Боби Бец!“ – не се издавах, че го познавам добре. По време на разговора казах на Боби, че продавачът не иска да ми свали 200 марки. И обясних, че искам от 1400 да ми смъкне на 1200. Боби ме изслуша и ми каза: „Предай му, че съм казал да ти ги даде и двете за 200“. Продавачът щеше да припадне. Но ги даде…
– С какво друго си запомнил Боби Бец?
– Винаги, когато ходех в централата му в София, се обаждах първо на Боби. Той не сваляше мобилния телефон от ухото си. Един път даже му казах на майтап: „Вържи мобилния с канап за ухото си, че ще ти се умори ръката да го държиш“.
– При Бец са работили много българи. Някои от тях възползваха ли се от познанството ви и потърсиха ли те за услуга – все пак в онези години си бил депутат?
– Когато ходех при Боби Бец, там видях Янко Горанов – тираджия от Елхово. Първия път той сам ми се обади, защото не го бях видял. Горанов имаше две деца, които имаха някакво автоимунно заболяване. За да се излекуват, трябваше да им се присажда костен мозък. Веднъж в Австрия говорих с един професор за това. Той обаче беше националист. И ме попита: „Горанов националист ли е?“. След което ми каза, че могат да уредят безплатна трансплантация на костен мозък на децата – а една такава трансплантация тогава струваше поне 150 000 долара.
Когато се върнах в България, попитах Горанов дали е националист. Той се изпъчи и започна да се бие в гърдите: „Аз съм комунист!“. Казах му, че мога да направя нещо за него, с което ще помогна на децата му, но се налага да излъже, че е националист. Той обаче отказа…
– Освен ген. Кирил Величков, в ДС е имало и друг висш офицер със същата фамилия. Разбрах, че и с него си поддържал близки контакти?
– Да – генерал Величко Величков. Той беше шеф на едно от управленията на Държавна сигурност и ми беше приятел. След тъй наречените промени стана собственик и един от директорите на натуралните сокове BBB. Офисът му беше на “Оборище“. Ген. Величков имаше вишнев мерцедес. Веднъж хората на Васил Илиев (шефът на ВИС) му го бяха свили.
Генералът се обади на Васко Илиев и той му се извини
Върнаха колата, но някои от дръжките й бяха изтръгнати. Васко отново се извини, но се наложи Величков сам да си купува нови дръжки.
– Какво друго си спомняш от честите си срещи с ген. Величко Величков?
– Много пъти съм бил в офиса му. Ген. Величков ме уважаваше и често ме канеше да вечеряме в ресторант „Мираж“ (б.а. ресторантът на ВИС и лобно място на боса на групировката – б.а.), където винаги сядахме на масата на Васил Илиев. Една вечер Васко се оплака на генерала, че от полицията са взели за проверка оръжието на цялата му охрана. Веднага казах на Величков, че това не е случайно и нещо ще става! На другия ден Васко Илиев, който между другото беше много свястно момче, беше убит!
– Познаваш се и с генерал Бриго Аспарухов…
– Когато бях в Народното събрание, вечер често излизах по заведения. Тогава карах едно старо пежо 504. Често с мен идваха Соломон Паси и тогавашната му съпруга – журналистката Бинка Пеева. Към нашата компания се присъединяваше и Здравко Попов – съветник на президента Желю Желев по външната политика заедно с преводачката си. Един ден се разхождах безцелно из центъра на София. Бях пред Министерството на здравеопазването и се чудех какво да правя. Изведнъж някой ме хвана за ръката. Обърнах се – беше Бриго Аспарухов. Познавахме се много бегло и по принцип нямахме контакти. Каза ми: „Тъй като те гледам, май се чудиш какво да правиш. Затова ела да пием по едно“. Отидохме в неговата канцелария. Попита ме ще пия ли едно 15-годишно. Кимнах утвърдително и седнах на дивана, пред който имаше малка масичка. Бриго ми подаде една папка и ми каза: „Прегледай я, докато налея питиетата“.
– И какво имаше във въпросната папка?
– Само един лист от пишеща машина, на който беше написано: “Докладна записка от Здравко Попов” (съветника на президента Желев). По-надолу в текста ставаше въпрос, че Янко Кожухаров – т.е. аз, работи за… осем разузнавания!? Прочетох донесението, затворих папката и я подадох на Бриго с думите: „Е, ами аз съм тук! Можеш да ме арестуваш!“. Бриго не каза нищо, само се ухили. Взе папката и написа нещо вътре. Сетне ми я подаде и каза: „Може да прочетеш какво съм написал“. Отворих папката. Отгоре на доноса Бриго беше написал: „К.Д. и за 18 разузнавания да работи, важното е, че служи на България!“. Не познавах термините и го попитах какво означава съкращението К.Д. Той ми отговори: „Към дело“. Сетне допълни: „А искаш ли да разбереш, че българското разузнаване работи?“. И предложи да ми каже защо Здравко Попов е написал доноса срещу мен. Въпреки че подробностите не ме интересуваха, Бриго продължи: „Неговата преводачка, като те сваляше, ти защо не я пое?“. Отговорих му: „Бриго, аз поемам само мадами, които ми харесват!“. „Да, ама тя се разсърдила, че не си я поел и се оплакала на Здравко Попов. Казала му точно обратното – че си я свалял! И човекът се ядосал…“.
Тогава пък аз се ядосах…
– Намери ли начин да си отмъстиш на Здравко Попов?
– По това време обядвах в президентската столова. И често на моята маса сядаше Ивайло Трифонов. Тогава той беше началник на кабинета на председателя (президента) на Република България – точно така пишеше на визитката му. След разговора ни с Бриго Аспарухов изчаках Трифонов пак да седне при мен и му казах: „В това президентство сте само “шестаци” (служители на Шесто управление)! Как сте допуснали при вас един “първак” (човек на Първо управление)?”. Ивайло подскочи и попита: “Кой е той?“. Отговорих му: “Здравко Попов!”. Тогава Ивайло Трифонов ми каза: „Ама той е от Шесто!“. Репликирах го: „Да, ама сега. А преди е бил в Първо. И точно от Първо са го пратили в Шесто!“. Ивайло успя само да ми каже: „Аз ще проверя… А ти откъде знаеш?“ „Бедна ти е фантазията аз колко работи знам!“, му отвърнах аз.
– След този разговор случи ли се нещо интересно?
– След известно време хванаха Здравко Попов, че отишъл да продава игли в Ливан! И той се прости с президентството. Върна се на старата си работа – доцент в Софийския университет. Преди 1-2 години още си беше доцент. Сега не знам… Преди около година и половина минавах край Университета. Здравко Попов беше на тротоара. Отдалеч ме видя, че идвам. И премина на другия тротоар…
– След като ти е показал папката с доноса, виждал ли си се отново с Бриго Аспарухов?
– Оттогава Бриго май не съм го виждал. Но сега около мене се въртят разни агенти. В това число и руски. Веднъж един от руските агенти ми каза: „Бриго Аспарухов е немски агент!“. И знаете ли аз какво отговорих на руския агент: „Ако ще и патагонски агент да е, важното е, че работи за България!“…
Едно интервю на Марина ШИВАРОВА
ОЩЕ ШОКИРАЩИ ЖИТЕЙСКИ ИСТОРИИ ЧЕТЕТЕ В НОВИЯ БРОЙ НА „ШОУ“, КОЙТО ИЗЛИЗА ВЪВ ВТОРНИК, 1 ОКТОМВРИ
