Кева Апостолова на 64 г.: Скоро ще си родим новия Смирненски – народът ни е от Гаврошовци!

1
Добави коментар
KameliaNew
KameliaNew

– Кева, тази година е успешна за теб, твои стихове излязоха в Годишника на Сорбоната и бяха представени от проф. Лоран Фурко. Това е голямо признание. Как се възприемаш на този висок пиедестал?
– Възприемам се като автор, чийто текст е провокирал професор от Сорбоната да направи асоциация с бога – баща на модерната поезия Лотреамон! Велико е! От десет години не бях издавала книга със стихове, това ме вдъхнови и провокира да събера новите си неща и неотдавна излезе стихосбирката ми „Ембриони в слънцето”. Изобщо Франция влезе в живота ми като на кино – точно когато бях на дъното, когато отивах към пълно примирение, че никой не харесва стиховете ми. Понеже с почти същия „успех” са и пиесите ми на българска сцена, реших да се свия в себе си и да се отдам само на списанието (К. Апостолова е гл. редактор на сп. ”Театър” – б.а.), което има немалки финансови проблеми. Казвам, че имам нова стихосбирка, и е така, но половината от тиража й е вкъщи поради огромни проблеми с разпространението й. Почти в челен сблъсък съм с разпространителските порядки у нас.

Разпространителските фирми и агенции като чуят, че книгата е стихосбирка, отказват да я вземат. Била губеща, а като им опонирам, че е печеливша в друго, те или ми трясват телефона, или ме „успокояват” с до болка познатото – „като знаеш толкова много, оправяй се сама”. Те са като кон с капаци – интересуват се само от паричната печалба. Книжарниците и площад „Славейков” са пълни с каква ли не книжна фауна, но като поезия се предлагат предимно песенни автори. Горкият площад „Славейков” – като цигански катун е, проснал се на най-хубавото столично място. Грозотия, мръсотия, мухлясали и напишкани от плъхове стари книги, продавачите по цял ден играят карти пред барачките и пейката на Славейковци…

– Вече имаш своя невероятен „френски” случай – шест френски списания и Годишникът на Сорбоната публикуваха твои стихове, преди това твоята театрална драматургия пожъна неоспорим успех на театрални сцени в Македония и Турция, даже в Ню Йорк („Христос и Магдалена”, “Av@tar”, постановка на международната театрална трупа „Overgraun” с реж. Антония Катранджиева, 2009 г.). Какво е следващото ти творческо предизвикателство?
– В момента пиша поезия, изпратих един готов цикъл на френската ми преводачка Анелия Велева-Фат, тя го одобри за превод и започна да работи над него. Друго творческо предизвикателство нямам – имам само от битов характер. Непрекъснато ми се лепят такива притеснения, както и непрекъснато привличам нещастни и луди хора около себе. В редакцията често идват наши колеги, изпуснали управлението на живота си, идват и ми искат пари, но забележете, не ми искат 20 лева, а 2 лева! Може би защото знаят, че с 20 вече и мен ще затруднят. В театралното съсловие има много нещастливи хора – до вчера личности с имена, а днес с разпад на личността от безпаричие и други проблеми, на прага на лудостта или самоубийството. Това е истината – от развит социализъм, та на див капитализъм в действие. Скоро ще си родим новия Смирненски – народът ни е от Гаврошовци.

– Кое повече те привлича – поезията или писането на театрални пиеси? Или друго? Какво те вдъхновява?
– Аз пиша поезия, пиеси и театрална журналистика. Това са три различни пътя, „екипировката” и подготовката за всеки от тях е специфична. Но и в трите има авантюра на разсъдъка и чувствата, много нездраво любопитство, има нахалство, манипулация, вид насилие и контрол с „палка”, защото как да не е така, ако искаш ти да доминираш, да оставиш своя печат върху това, което правиш. Във всичко това има и голяма доза особена перверзия, защото господ е създал света, ти взимаш негови създания (хора, места, понятия…) и ги ситуираш и манипулираш по „свой образ и подобие”, като създаваш нещо ново. Е, вторично е, но е ново. Писането при някои племена е забранено – цени се устното, а не писменото слово, така че ако попадна в колибите им и разберат, че пиша, може и да ме изпекат на шиш! Важното е да вървиш по пътя си, независимо изправен, на колене или лазещ по корем. Свикнали сме да презираме лазещия, но доста често те са истинските победители, а не изпъчените в поза за паметник в центъра на града. Финалът е великата ни цел, а той не е хепи! Ето само с това съм на път да се примиря, но не съвсем, щом продължавам да пиша.

– Наблюдавайки промените в театъра през последните години, какво одобряваш у него и какво не възприемаш?
– Като работеща в специализирано списание имам либерално отношение и поведение: в театъра трябва да има всичко – от комерсията до хай-експеримента. Това е здравословно за един национален театър. Зрителят сам ще прецени какво му се гледа и къде тази вечер да си даде парите. Като работеща в списанието гледам всичко, за да съм информирана. А като свободна личност харесвам модерния театър, в който има защитена претенция и знаци на авангардното. Либерална съм – позволявам на театъра всичко, дори да бъде маниакално натрапчив, стига да ми е интересно. Разбира се, не искам да ме изпръска с кръв, но с червена боя, която се отмива лесно – може! Съвременният български театър е режисьорски и слава богу, че имаме Явор Гърдев, Иван Добчев, Маргарита Младенова, Александър Морфов, Лилия Абаджиева, Пламен Марков, Николай Поляков, Елена Цикова, Красимир Спасов, Димитър Игнатов…, че сме имали Леон Даниел, Вили Цанков, Юлия Огнянова, Любен Гройс, Слави Шкаров, Коко Азарян, Станко Станчев, че вече запомнихме имената на Крис Шарков, Петър Денчев, Марий Росен, Стайко Мурджев, Васил Дуев…. Понеже театърът не може без актьорите, ще спомена някои от тези, които обичам да гледам – Атанас Атанасов, Иван Бърнев, Мариус Куркински, Камен Донев, Бойко Кръстанов, Бойка Велкова, Жорета Николова, Станка Калчева, Мария Каварджикова, Йорданка Стефанова, Ирини Жамбонас… Има двама съвсем млади актьори, чиито имена още не мога да запомня, но в следващото интервю се надявам да съм ги гледала и в други постановки, да съм ги харесала отново и да съм запомнила имената им.

– Театърът за тебе е съдба, професия, творческо писане. Вашата семейна традиция продължава синът ти Гого (Георги Георгиев-Гого), имаш и две прекрасни внучета.
– Синът ми е актьор, работи в дублажа. Има много добри данни за това – хубав тембър, професионално поддържана говорна техника, талант, точен е като германец, дисциплиниран до педантичност, изобщо от тази нова порода млади хора е – подредени и целенасочени. От време на време участва и в някои телевизионни сериали. Той е красив, сценичен, телегеничен, киногеничен, талантлив – дано има успехи. Внучетата ми са още малки за професионален избор.

Дора ВУЧКОВА