Животът е толкова непредвидим, че никога не знаеш къде ще те захвърли утре. Това много добре го знае Галя Карааргирова – Карамицу, една хасковлийка от Атина. Бард с китара. Бохем по душа, творец по призвание, баба на шест внука. Преди дни Галя отпразнува своя 60-годишен юбилей. А едната от дъщерите й, Албена, й направи чудесна изненада – пое разноските по издаването на първата й книга „Въздишка на душата”.
Поводите да разговаряме с хасковската гъркиня са три – юбилей, първа книга и 15-годишнина от брака й с гръцкия, втория й съпруг.
– Галя, с какво ще започнем – с внуците или с книгата?
– Бих казала, че книгата ми е седмият внук, защото дълго я… отглеждах. Дори не мога да си спомня нито откога пиша, нито откога свиря на китара и пея. Правила съм го цял живот. Книга можех да издам много отдавна, но когато станах на 40 години, нямах куража да го направя. Когато бях на 50, нямах самочувствието. Сега имам и едното, и другото, защото от позицията на опита чувствам, че имам какво да кажа на хората. И както виждаш, книгата е факт.
– А защо „Въздишка на душата”?
– Писането на книгата ми донесе онова освобождение на душата, което ме направи по-мъдра. И по-истинска. „Въздишка на душата” е побрала едни малки късчета от живота ми, които се трупаха в мен през годините.
– Помнят те с китарата, с песните на руските бардове, с бохемските нощи. Сега ми изглеждаш някак по-различна – мъдра и спокойна.
– Животът ме направи такава. Преживях много, видях много, изстрадах емигрантския живот.
– Защо напусна България?
– Животът ми вече стана пенкилер. Нямах работа, пари, а имам две дъщери, едната от които омъжена и очакваща дете. И започна изпитанието. Опитах с търговия, после започнах да шия спално бельо за Димитровградския битак, станах и барман, и с нищо не можах да прокопсам. Бяха много трудни години, години на оцеляване.
– Тогава ли реши да търсиш късмета си навън?
– Да, познат ми извади виза за три месеца. Взех назаем 250 долара, прегърнах китарата и тръгнах към… бездната. Не знаех къде отивам, не знаех какво ще правя, как ще се устройвам. Поработих като обща работничка в един рибен ресторант, за да спестя още малко пари, и поех пътя към Атина. Напълно неизвестен за мен път, защото имах само един телефонен номер в джоба си на жена, която трябваше да ми помогне. Само че тя беше заминала. Тогава отидох в бюрото по труда и платих, за да ми намерят работа. Къщата, в която ме изпратиха, се оказа вила в една пустош на доста голямо разстояние от Атина. Там живееха две семейства и аз се заех да им чистя. Работодателят ми ценеше кучетата си повече от мен. Не можах да изтрая дълго на това унижение и отново се върнах в Атина. И пак в бюрото по труда. Изпратиха ме да гледам възрастна жена в болницата. Само че жената почина и нейните близки ме препоръчаха на друго семейство да гледам възрастен човек на легло. Както се казва в България – всичкото си беше под него. За три месеца отслабнах с 16 килограма. От стреса взе да пада и косата ми.
– Как можа да издържиш на това изпитание?
– Черпех сила от мисълта за моите мили момичета, за първата ми внучка Галина, която растеше далече от мене – в Хасково. Трябваше да им помагам финансово. Утеха ми беше и моята любима китара, с която запълвах самотните си нощи.
– Сега обаче имаш по-различен живот. Ти си съпруга на Никос Карамицос, имаш дом, сигурност и, както казах, шест внучета. По-различно ли се чувстваш?
– Да, по-различно – спокойна и сигурна, че до рамото си имам грижовна ръка. С Никос се запознахме в Атина. Мои познати ме бяха препоръчали и ходех да му чистя дома два пъти в седмицата. Той беше разведен от 23 години. Децата му бяха големи, но живееше със сина си. Беше толкова грижовен и точен. Плащаше ми добре. А веднъж, когато за един ден изгладих 15 ризи на него и на сина му, ми плати допълнително 1000 драхми. После разбра, че в онази, другата къща, където гледах възрастния дядо, не си дояждам, и започна да ми носи ядене. По това време трябваше да се върна в България, защото малката ми дъщеря беше абитуриентка. Той ме изпрати на автобуса. Вдигна ръка за сбогом, а в очите му – сълзи. В този момент почувствах режеща болка, разбрах, че ужасно ще ми липсва. Не знаех какво ще реша за в бъдеще, но исках да бъда близо до него.
– Явно е станало, след като той вече ти е съпруг?
– Да, така е. Когато в онзи ден се върнах в България, директно казах на съпруга си, с когото отдавна не живеехме заедно, че искам развод. С Нико малко по-късно сключихме граждански брак в Хасково и ето вече 15 години сме заедно.
– Как протече животът ти в новото семейство?
– Много си допаднахме. Това ни спаси от многобройните трудности, които се изпречиха на пътя ни. Той имаше прилична пенсия и малък апартамент в Атина. Само двама сме, но не страдаме от самота. Качим се на колата и ходим на риба, обикаляме из Атина, лятото ходим на почивка. Грижим се един за друг. Всяка година идваме и в Хасково.
– Преди няколко години ти спечели творческа награда на българския седмичник „България днес”, който се издава в Атина.
– Да, така е. Участвах в конкурса за драматично произведение на емигрантска тема и това ми даде кураж да продължа да пиша проза. Но в книгата си имам и цикъл стихове, както и две новели. Във всичките си творби съм вплела истински образи, случки и събития. В интерес на истината, имам готови неща за още една книга и вече мисля за второто издание.
– Как се чувства човек, навършил 60-те?
– Уверен, помъдрял, ценящ всеки делник, всеки миг от живота. Аз съм щастлив човек. На юбилейната ми вечер, която направих веднага след представяне на книгата, дойдоха децата, внуците, роднините, приятелите ми. Беше една невероятна вечер. Посрещнах гостите си както винаги – с китарата и с руските романси. С внуците около мене. Прегръщах ги ненаситно и се убедих, че няма нищо по-хубаво да даваш обич и да се чувстваш обичан!
Тодорка НИКОЛОВА
