Човекът жертва и човекът преобразовател в творчеството на Христо Смирненски
Поетът на безхлебните Христо Смирненски се осъществява като творец в един повратен момент в българския литературен процес, когато символизмът е вече „ състарен„ и изчерпан и нови социални и политически тенденции проникват в изкуството, за да отразят порива на човечеството към обновление.
В своята лирика Смирненски следва тези тенденции към реабилитация на конкретноисторическата и битовопредметна основа на изображението. В стиховете му белязани с една особена човечност и състрадание, се връща обикновения човек с неговата болка и бунт, с дръзкото изстрадано решение да прекрои стария свят и да дочака идването на новия ден.
Човекът в поетическият свят на Смирненски не може да бъде разграничен от времето, обществото, историческия момент. Неговата лична съдба се предопределя от тях, а той от своя страна предопределя съдбата на това същото общество, участва в историческите процеси, движи настъпващите промени. Той не е познатият от модернистичната поезия вглъбен в себе си, издигнат над тълпите интелектуалец. Лирическият субект на Смирненски е част от тълпата, той е земен и конкретен, идеалите му са понятни, средствата за тяхното постигане- открити. Той чувства остро своята принадлежност към обществото, народ и време; живее за социума и чрез социума. Обективната историческа реалност познава еднакво добре трагедията на безправните, духовно обезличени малки хора красивия, справедлив бунт на жадуващия промяна- всъщност те са взаимно свързани. Логично като резултат в поетическото пространство на Смирненски откривали две проекции на човека- човешката жертва и на човека преобразовател.
Поетът реалистично претворява съдбата на малкия човек, на онеправдания, който е обречен да бъде победен от призрачния и студен град, в който властват болестите, покварата, сациалната предопределеност. Погледът му е устремен към беззащитните, към невинните жертви- детето, жената, стареца, които са най-лесната и уязвима плячка на Града.
Изображението на смъртта, която безпределно властва над живота на бедните, намира израз в стихотворението „Жълта гостенка„. Още посвещението синтезира нишките на символистичното и делнично-реалистичното начало в изграждането на творбата. Изящните поет….. ( „безбройните робини„, „ жълтата царица„) се сблъскват с принизената депоетизирана и опредметена образност ( „Туберкулозата„), за да подчертаят горчивата жестокост на реалността чрез силата на литературното слово. Стихотворението разказва за една от безбройните робини, но ролята на паратекста е да му придаде един обобщаващ характер за цяла социална група, за миналото и бъдещето, проблематизирайки остро настоящето. То е посветено на хилядите жени станали жертва на широко разпространената сред бедните работници болест- туберкулозата.
Лирическият сюжет е осъществява в два топоса- навън, където празнично кипи животът сред красотата на лятната нощ- и вътре, „сред избичката мрачна„, където лежи „бледата девойчица„, очакваща смъртта. Смирненски драматично изобразява прекрасния свят, който със своята свежест и ведрина контрастира на предсмъртната атмосфера обгърнала малката стаичка, в която издъхва поредната невинна жертва на суровата действителност. Сблъсъкът между порива за живот и реалността на болестта намира израз в ярката антитезисност, която внушава за безнадеждната предопределеност на социално онеправданите работнички:
Тя е дете, познало старостта
Преплитайки символно-метафоречните визии с конкретни ежедневно-битови представи и реалистични детайли, поетът изразява негодуванието към абсурдността на света, който безучастно наблюдава трагедията, в която младостта отлита и живота бавно чезне. Белязано със смъртния знак на туберкулозата, девойката изживява последните си мигове живот в агония, която е подсилена от психологически детайли и предмети, маркиращи мрачното пространство „вътре„. В тясната и потискаща стая се открояват натрапчиво лампичката, която междука и с бледата си светлина внушава гаснещия живот и голямата човешка трагедия и съскащият будилник, единственото нарушаващ гробната тишина и неумолимо отразяващ миговете до смъртта. Конкретността и предметността на изибражението са заключени в пределно деестетизирани битови детайли („дървений креват „, „фабриката хладна„, „ черната каменна стая„), които са сякаш доказателство, че смъртта е неделима част от нищетата, гладът, студът и страданието, които властват в света на малкия и беден човек. Неравностната борба между младата девойка и „призрак властен и злокобен„ усилва агонията и усещането са обреченост и драматизъм. Образът на смъртта е поетически визиран чрез метафората „жълта гостенка„, която отвежда към мисълта, че тя е съзнателно очаквана и присъствието и в дома на работничката не е нещо необикновено и неестествено. По-скоро неестествена е беответността на света, който позволява нейното всевластие в битието на бедните и онеправдани жертви на големия град.
Социална несрета, духовна безперспективност и непосилна съществуване съпътстват и героинята от стихотворението „Цветарка„, в което основен е мотивът за потъпкването и погубването на младостта от студенината и пошлостта на града. Съдбата на лирическата героиня е предопределена от социалния и статус. Нежната и красива, но бедна девойка е поредната жертва на бездушния град, поредната „разбита душа„, която мълчаливо ще страда и постепенно ще се превръща в деградирала развалина. Нищетата бавно ще отнема младостта и красотата и, ще я лишава от невинността и чистотата, ще ограбва душата и. Смирненски внушава противоречието между духовната чистота на героинята и безнравствеността на света като ситуира малката цветарка там, където е принудена да изкарва хляба си- в локала:
С поглед смутен и влажен на прокудена русалка
между масите пристъпя и предлага плахо тя:
златожълти хризантеми в кошничка кокетна малка
и усмивката смутена по рубинени уста.
Приказно-чистото, изразено чрез поетическите знаци на невинността влиза в конфликт с враждебната действителност, която чрез сладострастите погледи на множеството омарсява човешката същност, убива красотата и младостта. Към художествените детайли, с които е изобразена лирическата героиня и които чертаят пътя на трагичната и обреченост, се прибавя и ироничното сравнение „а и тя е чуден цвят „, което разкрива представата за един свят, който безпощадно руши духовността и купува всичко с пари. Авторът имплицитно изразява протеста си срещу града, който е натоварен с психологически и емоционални детайли и се превръща в алегория на обществото с бруталността и отчуждението в него. Творбите му градът присъства в изключително трагичен облик, подсилен от символистичната визия за каменен ковчег, за огромно чудовище, което погубва духовната цялост на личността:
И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва
Хиляди души разбити- глъхне празничния град (…)
Той е отражение на социалните контрасти, зловеща територия на човешката драма. Поетът поставя малката цветарка именно в откритото пространство на града, за да открои невинната младост, подложена на жестоко изпитание от порока и пошлостта на същия този блуден град, в който основен е законът за аморалната покупко-продажба. По улиците на чудовищния град властва всекидневният маскарад, който е образ-метафора на лицемерието, безнравствено и бездушевно общество, загубило човешкото си светоусещане към красивото, справедливото и доброто. Зад маската се крият користните интереси, низшите страсти и пагубната греховност, които сякаш са дели на мнозинството правото да отнемат личното достойнство на беззащитните жертви.
В стихотворението „Уличната жена „ се отглежда печалното бъдеще на малката цветарка, рухнала под отровното влияние на омърсения град. Нейният живот е изобразен като ежедневно тържества на мизерията, страданието и покварата. Откроява се мотивът за света мащеха, който погубва човека, отнемайки му духовните ми опори и ограбвайки го нравствено и социално. Творбата въздейства с богатство на метафорични и символични образи, които очертават зловещото битие на деформираната личност. Чрез оксимороните и антитезите е изразен сблъсъкът между някогашното невинно минало и горчивата действителност, която е затрила и последната капка чистота, спокойствие и детско мечтание от лицето на уличната жена:
А там виси, уви, над масичката прашна
портретче на дете
и в ясни поглед на невинност някогашна
сегашният ти ужас се чете (…)
Интересни са картините в символиката на цветята значения, които обикновено се асоциират със символния ред на пролетта и обозначават разцъфналите мечти на щастие. Но тук обаче цветята са символ и на нетрайността на битийните радости, на бързо изгубените надежди, на горестите на страдащата човешка душа. Внушена е идеята, че едно красиво и свежо цвете не може да вирее дълго сред пошлата и греховна атмосфера на града. Поетът отключва символиката на вехнещото битие, на посърналата и накърнена красота, за да открои гибелната власт на живота мащеха над бедните жертви на града. ( „ Закачила гърди с увехнали циклами / сама посърнал цвят „)
Финалните стихове на стихотворението извеждат мотива за живота равностоен на смъртта, който вече е отнел естествено заложените в човешките души ценности, копнежи и стремления („ Всевластникът Живот преварил я навреме.„) Съществуването на „малкия„ човек, обитаващ мрачното и студено пространство на града, е една перманентна агония, пред която дири и смъртта губи зловещия си облик.
Сред най-невинните и нещастни жертви на социалната действителност са децата от „Братчетата на Гаврош„, които ощи от малки са се сблъскали с бруталната агресивност на несправедливо устроения свят. Абсурдно е обществото, което допуска неговите най-малки членове да са всекидневни гости на трапезата на мизерията, града, студа и нищетата. Чрез символни образи и метафори Смирненски откроява противоречието между детската непоквареност и суровостта на живота, който издига непреодолима преграда пред техните желания. Мотивът за границата, символно обозначена чрез образа на „витрини блескави „, разкрива неосъществимостта на съкровените копнежи . Те твърде рано получават първите жестоки житейски уроци- срещат се с поляризацията на света. Ако за ситите и охолните той е вечен празник, тях ежедневно обрича на печал:
Пред твоите витрини блескави
накуп застават често те
и колко сръб в очите трескави
и колко мъка се чете?
Животът на бездомните Гаврошовци е перманентен сблъсък с грозното и студено лице на града, който отново изпълнява ролята на зла мащеха. Тук представата за града („ скован от злоба, шумен и разблуден„) преповтаря символистичната визия за този топос, в който владеят грехът, покварата, порокът. Неговият образ е хиперболизиран и персонифициран, изобразен е като някакво чудовище, хищно, агресивно и злонамерено, което затваря жертвите си в капана на мъката, нищетата, социалната безизходица.
Единствената светлина, която огрява това зловещо пространство, идва от електричните глобуси, но тя е изкуствена, студена, неприветлива, също каквото е и отношението на града и обществото към съдбата на бездомните деца.
В на социалната дисхармония малките гаврошовци са най-невинните и трагични жертви, които мълчаливо страдат, смазвани всекидневно от самия живот.
Страданието е неотменна съдба и в стихотворението „Старият музикант „, чийто герой също е безпомощен и беззащитен, поредното нежелано отхвърлено „дете „ на големия град. Неговото битие е белязано със знаците на нищетата, отчуждението от радостите и мечтите. Създаващ свят на красота чрез музиката си, старият музикант е лишен от красотата, топлотата и щастието на живата. Обречен е на неволя и страдание от една действителност,в която страстта на човек не е повод за уважение, а още по-голяма причина за социално отхвърляне.
Единственият спътник в самотния живот на стареца е неговата цигулка, която жалостно припява рефрена за трагедията на човека. Обречен на социален и екзистенциален мрак, лишен от съпричастност и разбиране. Музиката като горестен плач е олицетворение на самотния живот, преследван от логическата му развръзка-смъртта:
