Курсова работа
по
Народопсихология и литература
/края на ХІХ, началото на ХХ век/
на тема:
Анализ на романа „Под игото” от Иван Вазов
Романът – епопея „Под игото” е написан по време на емиграцията на Иван Вазов в Одеса. Създаден сякаш на един дъх, романът разкрива безпределната любов на Вазов към родината и всичко родно и донася на автора си световна известност. Като цяло Вазовото творчество е неделим компонент от културната историческа памет на българския народ. Както и точно това творчество и огромния му талант превръщат романа в една реалистична картина разказваща за трудния живот на българите по време на Османското владичество, за неугасващата любов към родината и стремежа към освобождение.
Спорен е въпроса за жанра на Вазовото произведение. Според някои изследователи романът е битово – философски (Милена Цанева). Според други това е полифоничен роман (Владимир Атанасов). Всъщност става въпрос за романтичен роман или роман – епопея. Основен герой тук е народът, който пътува към своята върховна ценност (свободата), преодолявайки множество изпитания.
В произведението откриваме над 40 герои, които са от всички социални прослойки. Действието се развива само в рамките на 9 месеца – от Септември 1875г. до Май 1876г.
Главно действащо място е Бяла черква. Името идва от старото име на Сопот (Акче клисе). Много от случките в „Под игото” са вдъхновени от личните спомени на Иван Вазов от младежките му години в Сопот. Това малко старопланинско градче е ключово, именно с идването на главния герой Бойчо Огнянов в Бяла Черква, започва сюжетното действие през май 1875г. и завършва със смъртта му май 1876г.
Главни действащи лица са в романа са:
Бойчо Огнянов или още Иван Краличът, син на заможен видински търговец, заточен в Диарбекир поради участието си в чета през 1868 г. След осемгодишен престой в крепостта той избягва и се завръща в България. Установява се в Бяла черква под името Бойчо Огнянов с намерение да продължи революционното дело. Името на този герой издава неговата енергия, жертвоготовност и революционен дух. Героят се явява
подбудител на революционните процеси и в голяма степен техен двигател.
Той е странникът, чужденецът, който нарушава спокойствието на града. Носи идеята за бунта и е свързан с подготовката на въстанието, с прелюдията на една величава борба, обречена на провал. Неговата мисия е да спечели сърцата и умовете на новите си съграждани. На външен вид съвсем обикновен, с черна къдрава коса и среден ръст. Влюбва се в Рада Госпожина. Обрисуван с любов и романтика, Огнянов е носител на най-хубавите нравствени черти на българина. В цялата творба той властно доминира не с присъствието си, а със своите действия, с романтичното си обаяние и с властта си над душите на хората. Неговият характер е чудно съчетание на твърдост и нежност, на гореща любов и безгранична омраза, на смелост и беззаветна преданост към делото. След убийството на двамата турски разбойници, той изрича за пръв път голямата идея на своя живот: „Ние убихме двама, а такива зверове са хиляди и хиляди”. Чрез неговия
образ Вазов показва величието и героизма на истинските борци за свобода.
На своите идеи остава верен до героичния край на живота си. Бойчо защитава своята революционна и национална чест, показвайки как умира истинският българин. Фантастичната му влюбеност в Родината, готовността му за саможертва поразява всички.
Докторът Соколов е най – яркия представител на революционния дъх в Бяла черква, заедно с Бойчо Огнянов. Известен е като голям веселяк – ерген, склонен към екстравагантен живот и приключения; кипящ от енергия; човек с несериозно отношение към живота – пълно отрицание на уседналия домашен бит. Отглежда в дома си мечката Клеопатра, която е силно привързана към него. Срещата с Огнянов обаче пренарежда битието му – превръща несериозния младеж в саможертвен бунтовник. Влюбен е в Лалка.
Рада Госпожина – Сираче от дете, отгледана е от Хаджи Ровоама, която е калугерка в женския метох. Работи като учителка в девическото училище към метоха. Образът на Рада Госпожина е пленителен и обаятелен. Нейният физически портрет е прекрасен: „високо, стройно и хубаво момиче, с простодушен и светъл поглед и с миловидно, чисто и бяло лице”. Влюбва се в Огнянов. Тази нежна девойка,унижавана и обиждана от чуждите хора, крие в себе си изключителна морална сила. Рада възприема идеята за въстанието под въздействието на любовта си към Бойчо и като резултат от високо нравствените народни принципи, които носи в себе си. Тя открива сърцето си с чувство на възхищение и уважение както към човека, така и към революцията.
Още много ярки, силни и различни образи изграждат романа-епопея „Под игото” като : Кириак Стефчов (облагодетелстван от турската власт, шпионира бунтовниците и ги клевети), Чорбаджи Марко Иванов (заможен, патриот, причтел на бащата на Огнянов), Чорбаджи Юрдан Диамандиев (привърженик на султана, неблагонастроен към революционерите), Госпожа Хаджи Ровоама (калугерка, отгледала Рада, голяма клюкарка), Игумен Натанаил (подкрепя революционерите), Мунчо (привързан силно към Огнянов и възхищаващ му се), Колчо Слепецът (добър приятел на Огнянов), Кандов (студент в Русия, носител на идеите на младостта – всеобща свобода, равенство и братство), Поп Ставри (благосклонен към бунтовниците), Чорбаджи Мичо Бейзадето (заможен чорбаджия, краен русофил, вярващ в гибелта на турската империя), Христаки Заманов (българин, работещ като турски шпионин, изнудващ и двете страни за пари), Муратлийски (другар на Бойчо от четата от 1868 г.), Фратю (заклет републиканец, но страхът го прави изменник), Иван Боримечката (революционер от съседното село), Тодор Каблешков (бурна и будна личност, посветил живота си на революционната дейност) , Лалка (любимата на Соколов), Кака Гинка (сестра на Лалка, смела и весела, участва в подготовката на въстанието), Дякон Викентий (плах с други разбирания за освобождението, но пада като герой в бунта), Отец Йеротей (скромен, тих, но изключително активен за каузата) и др.
Всички тези образи изграждат един от образците на българската литература. „Под игото” разкрива атмосферата на българското възрожденско общество. Романът обхваща период , в който писателя наблюдава процеси и явления , характерни за живота на българите по това време. Сюжетът му е почерпан от страшната и кървава епоха на Априлското въстание в 1876 година.
Романът е разделен на три части.
В първата се разказва за Иван Краличът (Бойчо Огнянов), който е избягал затворник от Диарбекир, търсещ близки на баща му в село Бяла Черква. Връща се на територията на България с една единствена цел – въстание. Първия ден в селото убива двама турци, които посягат на невинен старец и дъщеря му Марийка. Така спасява живота на дядо Стоян, който го завежда в манастир, където получава убежище. С тази помощ Иван започва нов живот под името Бойчо Огнянов в село Бяла Черква. Вечер с други патриоти се събират и планират дългоочаквано въстание. Цялото село обиква Бойчо, най-вече заради постъпката му в деня на годишния изпит, когато задава на децата въпроси. В този ден той се запознава с красивата Рада Госпожина, в която се влюбва. Не след дълго Кирияк Стефчов, българин, близък на турците, издава Огнянов и миналото му и е принуден да бяга от селото и да се крие от неприятелите. Успява да се укрие в други села, където намира добри българи. Бягайки от турците, Огнянов среща нови верни приятели, с които се качват на Балкана, за да отмъстят за смъртта на един безпомощен старец. Отмъщението е извършено, но зимата е тежка, а раните на Огнянов от турците – дълбоки. Намират колиба, в която решават да оставят Бойчо да пренощува. Гостилничарят се оказва предател и го издава на неприятелите.
Във втората част се разказва за живота в Бяла Черква след като Бойчо Огнянов вече е избягал. Рада е изгонена от училището заради близостта си с избягалия затворник. Въпреки липсата на Огнянов, комитетът все още се събира и планира въстание. Предателят Стефчов разбира за събиранията на комитета и решава да ги издаде на турците. Точно в този момент в комитета се завръща Бойчо Огнянов, който досега беше смятан за мъртъв. По време на заседанието получават писмо от турчина, при когото Стефчов е отишъл. Той предупреждава комитета, че турците вече знаят за заседанията им, за това да се събират по-тайно и на различни места. Тази човешка постъпка от турчин изненадва българите. За въстанието са нужни много средства и пари. Затова Огнянов се обръща към дякон Викентий и църквата. От там той успява да набави нужните пари за въстанието. В селото бързо стига новината за въстанието и всеки помага както може. Бойчо и Рада се преместват в Клисура, къдетосе разпространява новината за въстанието. Влюбеният в Рада Кандов решава да отиде в Клисура и да говори с нея. Бойчо Огнянов ги заварва заедно и остава с погрешни заключения. Точно в този момент, няколко дни по-рано от планираното, избухва въстанието. В последния момент Огнянов вижда, че народът се страхува и не са готови за бой. Някои искат да бягат. Остават само истинските родолюбци да се бият до смърт. Бойчо получава писмо от Рада, в което тя пише, че е невинна. Той решава да го прочете едва когато вече е започнала стрелбата с турците и разбира, че е сбъркал. Тя пише, че е решила да остане в Клисура и че ще умре, ако е без него. Той се връща там, но намира само изгорената къща, в която Рада живееше. Поема пътя към Бяла Черкова, която не е въстанала.
В третата част се разказва за Огнянов на път към Бяла Черкова. Не успява да намери българин, когото да помоли за хляб, защото ще го предадат. Турците са по петите му. Когато пристига в Бяла Черкова, още отдалече той вижда вдигнато знаме, но селото е прекалено спокойно за да във въстание. През прозореца на заключената църква той разпознава трупа на Кандов. На сутринта той среща Марийка, дъщерята на дядо Стоян. По нея праща бележка до комитета, но те така и не я получават, защото Стефчов я взима от Марийка и я предава на турците. За щастие Рада прочита част от бележката и тръгва веднага да търси Бойчо, като му носи дрехи, пари и храна. През това време Бойчо среща верния си приятел доктор Соколов. Най-накрая Рада ги намира в старата воденица, но вече е късно. След нея идват башибозуците. Така тримата били убити по жесток начин от турците.
Основни конфликти в романа „Под игото” са:
– национален конфликт – между българи и турци
– социален конфликт – между българи и български чорбаджии
– обществена и лична интрига
– авторова намеса и лирически отстъпления
Огромният талант на Вазов и изключителното му творческо вдъхновение превръщат романа в една реалистична картина на дните около Априлската епопея, в една безсмъртна песен за патриотичния подвиг на народа, за безпримерния героизъм на достойните му синове и дъщери. Чрез вълнуващи сцени, типични за тогавашната епоха и бит, писателят показва революционния подем на народните маси. В разговорите на мъжете в Ганковото кафене се говори за освобождението на България и все повече се утвърждава мисълта на Мичо Бейзадето, че “Туркия ке пацне”. На младежките увеселения се вдигат тостове за “българското либерте”. Любовните песни по тлаките и седенките са заменени с “Българската марсилеза”. Дори на представлението, пред очите на самите турци, изпълнителите запяват песента на Чинтулов “Стани, стани, щнак балкански”. Песента се подема от публиката и патриотния възторг обхваща всички присъстващи. За тази песен Вазов казва, че “се издигна към небето като молитва”. Младежи като Петър Овчаров, издълбават на камите си свещените слова “Свобода или смърт”. А на годишния изпит в училището хората разкриват любовта си към Русия и надеждите си, че тя обезателно ще им помогне да се освободят от петвековното турско робство. Не остават назад от този исторически процес и представителите на българското духовенство – свещеникът от Бяла черква, дякон Викентий и отец Йеротей от манастира дават своя принос чрез съвети, дела и пари за общонародното дело. Дори децата на врагове и турци поддръжници като чорбаджи Юрдан не остават настрани от общата дейност по подготовката на въстанието. В изблика на чорбаджията, наситен със злоба и бесен гняв е показан много точно характерът на онази героична епоха: “Та какъв е тоя маскарлък джанъм? И котките ми варънджа ще станат бунтовници, ако тъй отива…” Атмосферата на онова драматично и велико време, когато се решава националния въпрос на България, е предадена с неподражаемо художествено майсторство и с тънко психологическо проникване в сърцата на простите и скромни хора от народа, направлявани и водени от членовете на революционната организация. Този исторически процес, обрисуван като народно дело, Вазов представя само с една фраза, изградена с вълнуваща образност: “И в няколко дена тайно и полека, народът порасте с няколко века!” В подготовката на предстоящите събития вземат участие всички хора – еснафите, селяните, бедните отрудени хора, интелигенцията, голяма част от заможното чорбаджийство. И докато продажници като чорбаджи Юрдан твърдят, че народът добрува под сянката на турската власт и наричат въстаниците “нехранимайковци, чанкъни и маскари”, то истински родолюбци като чорбаджи Марко и Мичо Бейзадето дават мило и драго в подготовката на въстанието. Наказателни са мислите му, когато разсъждава за участието на големите си синове във въстанието. Над бащиното чувство и желанието да ги запази живи, надделява яркият патриотизъм на героя – “та базиргяни ли съм ги народия, в жилите им не тече ли българска кръв?”. И какво благодарствено и топло чувство облива душата на герой, когато открива оръжията и дрехите в килера, когато вижда малкия си син с “червена кърпица в ръка”, развята като знаме. Вместо гняв, бащината му любов се изпълва с гордост и вяра в бъдещия успех, в който той дълго време се съмнява. Проследявайки настроенията, вълненията и преживяванията на своите герои, Вазов намира най – чудесните и крилати думи, за да разкрие изключителния патриотичен и революционен подем на народа: “кажеха ли му: бъди готов, трябва да мреш, черковата даваше тона си, школото даскала си, полето орана си, майката сина си… …Дори децата замениха челика, тонката и нумиала с игра на талим като си правеха пушки от пищели, а саби от дръвца.” След блестящите описания на патриотичния и революционен подем, естествено е да очакваме и отражението и на самото въстание. За съжаление Вазов не успява да разкрие изключителния народен героизъм и безпримерната саможертва в него, защото мъ липсва личното участие и поглед в това грандиозно събитие. Независимо от този факт, предадената от писателя прелюдия на борбата показва поразителната сила на една велика идея, патриотичния подвиг на неговия малък, но титаничен народ. За да разкрие народния подем писателя е изваял цяла галерия от образи, които си приличат по върховната си любов към отечеството и свободата, по подвига и саможертвата си, но същевременно всеки един от тях носи и своята индивидуалност, своите неповторими човешки качества и черти. Така е и с главния герой на романа – Бойчо Огнянов, който е най – прекрасния образ на революционер в нашата литература и до наши дни. С шекспировска сила Вазов изгражда един сложен, понякога противоречив със своите човешки черти и изживявания образ, който завладява с чистия си, искрен и неподправен патриотизъм. Подтикван и окрилян от безпределната си любов към народното отечество, той скъсва веригите си и избягва от Диарбекир, за да се завърне в родината си “още по – възторжен, смел до безумство, влюбен в България до фанатизъм и честен до саможертвувателност”. Всичките му постъпки са продиктувани от пламенния му патриотизъм. Така той не може да приеме турци да се гаврят с честта на една българска девойка и затова убива кръвожадните тирани във воденицата на дядо Стоян, а по – късно организира отмъщението над убийците на стария баща на Петър Овчаров. Огнянов бързо спечелва уважението и любовта на народа и хора като Колчо сленецът и Боримечката са готови да дадат и живота си за него. Той претежава висока висока човешка и революционна съвест. Готов е да се предаде на турските власти, за да спаси заподозрения невинен Соколов. Честно и доблестно разкрива пред любимата си Рада кой е, какъв е, от каде идва и с какво дело се е захванал, а след поражението, с риск за живота си, макар че се смята измамен от нея, се хвърля сред пламъците на Клисура, за да я спаси. Своето благородство и великодушие той показва дори и към явен враг на народа като Кириак Стефан. Той никога не се отчайва и след поражението веднага започва да мисли за нова борба. По думите на самия Вазов в образа на Огнянов са заложени черти от характера на Васил Левски и Стоян Заимов. Но на Левски героят прилича само по фанатичната си любов към България, по издръжливостта и по оптимизма си. За разлика от Левски и неговите съмишленици в числото на народа той поставя и чорбаджиите, а революцията схваща само като унищожаване на рационалното политическо робство. Героичен е и жизнения финал на Бойчо Огнянов. Тримата с Рада и Соколов са обградени от многоброен враг във воденицата край Бяла черква, но те нито за миг не мислият да се предават живи в ръцете им. Особено силен и незабравим по своя драматизъм е моментът, в който героят установява, че любимата му е мъртва. Този твърд като скала и неустрашим борец плаче и сълзи се стичат по лицето му, с което ни става още по – близък, става по – земен, доказвайки, че и в едно такова сърце има място за съкровени човешки чувства като любовта. А със смъртта си той доказва как умира истинския борец за свободата на отечеството си. Само няколко минути след това освирепялата орда нанася главата на Огнянов, набучена на кол, наддавайки тържествуващи викове. На тази грозна картина единствено малоумният Мунчо се осмелява да реагира, заради което и той заплаща с живота си. Непосредствено и с голямо художествено майсторство са изградени и останалите образи в романа “Под игото”. Д-р Соколов е предтсвен като разпален патриот, предан до смърт на освободителното дело, готов на жертва за народните интереси. Обрисуван е като весел, безгрижен , “с буен нрав, чудак и лекомислен”. Той винаги е пръв, комитетските съзаклятия са неговата стихия, но той не отсъства и от младежките увеселения. Особено колоритен е обаразът на Колчо сленецът. Жизнерадостен, духовит, изключително деени изцяло в услуга на революцията, той е винаги там, където имат нужда от него. С истинско творческо майсторство, Вазов изобразява и редица герои, пряко свързани с народния бит. Първо място между тях заема образът на чорбаджи Марко, който за разлика на чорбаджи Юрдан няма нищо общо с реакционните сили и продажниците. Той е предаден в развитие. Посочени са всичките му съмнения и колебания. Невярвайки в успеха на въстанието, той отначало е против него, но после, заразен от всеобщия революционен устрем, го приема и се включва активно в подготовката му като дава и черешата си от двора за направата на топ. С особена любов и симпатии писателят обрисува образа на Мичо Бейзадето, който като него е упорит русофил, пламенна борческа натура, фанатично вярващ в гибелта на турската империя. Сред женските образи най – силно се откроява кака Гинка – голямата дъщеря на туркофила чорбаджи Йордан. Тя е образ за жена, радетелка за народните интереси и идеали. Тя открито и най – активно се включва в подготовката за въстанието, пренебрегвайки личните си семейни отношения и бесния гняв на баща си. Знаменитият роман не е само сухо изображение на историческата действителност и фроника на отделните събития. Като в истински класически роман и тук се рисуват поетични картини на природата, които се налагат като фон на действията на героите. Написан увлекателно, с огромен творчески замах, с ярко патриотично вдъхновение и на прекрасен народен език, романът и до днес е любима книга за всеки истински българин и патриот, мислещ за народ и родина.
