Невена Коканова започва да играе в киното още когато е на 18 години и е стажант-актриса в Ямболския театър, без да е завършила Театралния институт. Още с появата си на корицата на единственото киносписание – “Филмови новини”, по времето на соца Невена Коканова става звезда. Това е филмът “Бъди щастлива, Ани”.
Тя триумфално стои на върха 35 години като най-известната и красива българска кинозвезда. Филмите “Тютюн”, “Крадецът на праскови”, “Близначката”, “Инспекторът и нощта”, “С дъх на бадеми”, “Момчето си отива”, “Язовецът”, са нейни роли емблеми.
За Невена Коканова е изписано толкова много, но пак има неща, които нейните близки могат да добавят. Едва ли друга киноактриса е била до такава степен обожавана. Нейните портрети – картички, печатани навремето в огромни тиражи, не се задържаха в РЕП-овете, разпродаваха се начаса.
От ученици до зрели хора си правеха колекции от нейни снимки
Хората се тълпяха на представления, за да я видят “на живо”. В Сатиричния театър за нея са пристигали цели чували с писма от възторжени почитатели.
– Пава, ти си бил между най-близките й приятели?
– Докрай си останахме с неразрушимо приятелство. Купихме дори заедно стогодишна къща в Габровския балкан, но аз се ужасих от безводието и търсене на майстори, уплаших се от пущинака. А Невена не се уплаши, запретна ръкави и превърна каменната плевня в убежище. Днес постоянно се виждаме с дъщеря й Теодора –Тейката, както й викам. Като роднини сме.
– Откъде се познавахте с Невена Коканова?
– Още бащите ни са се познавали. Един ден Съдбата реши да ни срещне. Всичко започна от една… мишка. Нямаше мишка в буквалния смисъл на думата. В преносния обаче тя се появи на кандидатстудентския подиум в Театралния институт. Току-що завършила Търговската гимназия, Ечка, както й виках после, си наумила да пробва късмета си на театралното поприще. Едно от най-страшните препятствия, които всеки кандидат има да преодолява, се нарича етюд. Предлагат ти някакви обстоятелства, в които трябва да действаш от свое име.
На Ечка зададоха ключовите думи: Рокля-ютия-мишка
Отсетне, при цялата си бляскава кариера, тя разправяше, че бедата й не е дошла от етюда, а от “помощта”, която съм й оказал. По онова време бях абсолвент по режисура. Внуших й, че най-баналната реакция спрямо една мишка е уплахът или погнусата. Убедих я, че ще направи впечатление на комисията, ако избегне шаблона. Тя ми се довери и заигра етюда в някакво надлъгване с мишката. Докато ютията се плъзгаше по новата рокля, с крайчеца на окото тя дебнеше приближаването на мъничето към тънките й глезени. Подробностите от злополучния етюд са се заличили в главата ми. Но в спомена се е запечатал трескавият й поглед. Комисията я… скъса.
Стаих огорчението, но се чувствах без вина виновен. Не помня вече и състава на онази “злополучна комисия”. Но не бих желал да бъда на мястото на никого от тях. Цялото сетнешно творчество на голямата актриса отеква и до днес като оглушителен шамар на тяхната недалновидност.
– Какво се чудиш, нали и Светлин Русев не са го приели два или три пъти в Художествената академия.
– В списъка на приетите се измъдриха доста неодухотворени красавици, които едва ли изиграха друго освен самите себе си. Но вероятно “неблагонадеждният й произход”, баща – царски офицер, майка – потомък на стар австрийски род, е бил решаващ по онова време.
Залисан в дипломния си спектакъл, почти изгубих дирите й. Някой донесе новината, че е омаяла ямболската публика със своята босонога Жулиета в “Ромео и Жулиета”. Благослових провинциалната окатост на някои театрални директори, оказали се по-прозорливи от незрящите академици.
Междувременно Ечка бе станала съпруга на добрия приятел и талантлив режисьор Любомир Шарланджиев, Шарлето, както всички наричахме този чародей. И двамата бяха отишли в Русенския театър “Сава Огнянов”. А мен точно там ме назначиха след завършването на Института. Ечка и Шарлето като младоженци ги бяха настанили да живеят временно в голямата гримьорна на стария театър, на която всички шеговито викахме “Стария гълъбарник”. Над самата сцена там гнездяха стотици гълъби и цвъкаха връз главите ни по време на разпалените репетиции.
– Спомняш ли си някоя кино щуротия с Невена?
– Случи се по време на снимките на поредния ми филм “Делници и празници” – пет новели. В едната имаше интересен образ на вехтошар-евреин. Съвсем наскоро Дъстин Хофман беше направил фурор с женска роля във филма “Тутси”.
Невена поиска да изиграе мъжка роля – на вехтошаря евреин
“Това да не ти е театър” – възнегодувах аз. А тя: “Никога не съм си просила роля. Ако си приятел, подай рамо да опитам”. Обясних, че вече бяхме заснели епизода с актьора Васил Димитров. А и публиката какво ще каже, превърнали сме любимката им в стар вехтошар. Че кой ще ме познае, настояваше Невена. “Гласът ще те издаде”, настоявах. “Васето ще ме озвучи” – опонираше тя. Проумях, че двамата с Васил се бяха сговорили зад гърба ми. Какво можех да сторя, освен да се съглася.
Настъпи знаменитият ден – Невена пристигна с дежурната кола, преоблечена и гримирана. По тротоарите се стичаха зяпачи.
– Кого снимате? – питаха.
– Не виждате ли, Дъстин Хофман снимаме. За беда, брадата на Невена се разлепи… С много перипетии накрая заснехме епизода. Но бяхме разконспирирани. Макар че се здрачаваше, беше станал цял митинг. Протягаха ръце към Невена за автографи. Сякаш във вехтошарската торба носеше куп свои снимки. Едва си пробихме път към колата. Тя на смях обясняваше, че щом проявят заснетото, ще им раздаде снимки от първата си мъжка роля.
Малко след това прихнах от сърце. Трябва да призная, че дубльорът се справи не по-зле от титуляря. Но когато изгледахме заснетото, везните натежаха в полза на Васил. Дори той да беше озвучил Невена с мъжки глас, издайнически личеше под опърпаните дрехи нейната женственост. Но още тогава обещах, че някой ден ще премонтирам новелата с нейното изпълнение. После исках да й направя подарък за нейния юбилей в Дома на киното, но кутията с филмовата лента се беше попиляла след ликвидацията на студия “Екран”.
– Беше ли кокетна Невена?
– Беше много женствена, много естествена. Но кокетна не беше. Един път по време на репетиции се приближих и какво да видя? Белите полета на страниците бяха запълнени с рисунки. Тя скицираше костюма, прическата, грима на своите героини.
Изобразяваше “кожата”, в която искаше да се напъха
След като представата за героинята й биваше скицирана, идваше ред на подбора и ушиването на костюма. Тя отдаваше голямо значение на това. Можеше да стърчи с часове на проби в театралните шивални – нещо, което вършеше с неохота, когато си шиеше дрехи за ежедневието. Твърдеше, че костюмът бил почти половината от ролята. И умееше безподобно да го носи. Затова и дрехите сякаш й се отблагодаряваха, като я понасяха в ролите.
– Какво последно си спомняш за нея?
– Вече беше много болна. Тръгвах си от селската къща, погледнах към нея. Беше седнала под дебелата орехова сянка, в нозете й излегнати двете пастирски кучета, в скута й – котката, а на главата й кацнало герестото петле, което тя бе опитомила. Тя разговаряше и с цветята, и с дърветата, убедена, че я чуват и разбират. Каквото боднеше, хващаше се. Нейните мушката приличаха на храсти.
Савка ЧОЛАКОВА
