Франс прес
Мирослава Никич бе на седем години, когато избяга със семейството си от ужаса на войната през 90-те години в Хърватия в бежански център край Белград. Двайсет години по-късно Мирослава още живее там, далеч от родната си страна, която обърна страницата и се присъедини към ЕС.
“Семейството ми избяга от Хърватия през 1991 г., загубихме всичко”, разказва Мирослава. “Оттогава съм тук, където следвах, където се омъжих и родих трите си деца.” “Домът” й се състои от две стаи, по 12 квадратни метра всяка, в състоящ се от бараки лагер, известен с името Кърняча, на няколко километра от центъра на Белград. Отначало тя живеела в едно помещение, след което се сдобила с още една след отпътуването на бежанци.
Над двайсет години от избухването на конфликтите, съпътствали разпадането на бивша Югославия – в Хърватия 1991-95 , в Босна 1992-95 и в Косово 1998-99 , Сърбия е приютила най-голям брой от бежанците в региона. Тя е обвинена, че е главният виновник за етническите прочиствания, които имаха за цел да увеличат територията й, но много сърби трябваше да избягат от бившите югославски републики, където бяха малцинство.
От общо над 86 000 души със статут на бежанци в страните от бивша Югославия, Сърбия е дала подслон на над 66 000 по данни на Върховния комисариат на ООН за бежанците. Без да се смятат 200 000 сърби, избягали от Косово и които имат статут на разселени лица, защото Сърбия не признава обявената през 2008 г. независимост от Прищина.
Въпреки че имат сръбско гражданство и правото да работят, те трудно могат да си намерят работа в страна, чиято икономика е опустошена, и където безработицата достига 24 прроцента. Без работа, те не могат да напуснат лагера, защото няма с какво да плащат наем. В разгара на кризата в бивша Югославия Сърбия прие 566 275 бежанци. В същия момент в бивша Югославия имаше 3,7 милиона бежанци и разселени лица. Бежанците бяха разпръснати между 14 центъра из Сърбия.
Четири бивши югославски републики предвиждат с помощта на Върховния комисариат на ООН за бежанците да затворят своите лагери до 2017 г. “Сърбия, Хърватия, Босна и Черна гора решиха да намерят решения … има воля тази глава да бъде затворена по достоен начин … защото тези, които остават, за жалост са най-уязвими”, отбеляза Винсънт Кочетел, директор на Бюрото на Върховния комисариат за Европа. Решенията според него са или завръщане на бежанците в родната им страна, или трайно настаняване в държавата, която ги е приела.
Някои не предвиждат да се върнат в страната си. “За мене не е възможно да се върна в Хърватия, членовете на семейството ми, които останаха там, бяха убити. Всичко, което искам, е да си намеря работа в Сърбия и да остана тук”, настоява Мирослава. “Хората не може да бъдат принуждавани да се връщат, някои от тях са силно травматизирани, има хора, които нямат нищо, за да се върнат”, уточни Кочетел.
Милутин Живкович, на 54 години, който е избягал от Сува река в Косово през 1999 г. с жена си и петте си деца, вече няма никаква надежда да се върне. “Имотите ни бяха изгорени, унищожени, вече нямаме никого, не можем да се върнем в Косово”, каза той с остър тон. Повечето от тези бежанци имат чувството, че са “невидими”, каза Винсент Кочетел.
В центъра на Кърняча старите бараки, в които живеят бежанците, са издигнати върху вълнообразен терен. Няма асфалтирани алеи. Група малки деца тичат след топка, вдигайки малък облак прах. Когато вали, мястото се превръща в истинско блато. Бежанците не плащат наем и имат право на три хранения на ден, но не получават никаква финансова помощ. Бараките, построени през 70-те години, преди това са били използвани от сезонни работници. Всяка от тях има десетина стаи с обща баня и тоалетна в плачевно състояние.
БТА
