В първия ден на новата година в дома на актрисата празникът е троен. Освен Васильовден на 1 януари тя и съпругът й Красимир Джонгалов отбелязват и рождените си дни. Тази година той навърши 68 г., а тя отпразнува юбилей – стана на 70 г. По този повод цялото семейство се събра, за да празнува в домашна обстановка. През март Латинка Петрова и съпругът й имат и годишнина от сватбата – отбелязват 40 г. брак.
Срещаме се в любимото заведение на Латинка, където всички я познават, сервитьорката ме осветлява, че пие капучино, там съм само 5 минути преди тя да се появи в пълен блясък – усмихната, чаровна, свежа и кипяща от енергия. Такава е – бърза, динамична. Пенсионерка ли? Латинка Петрова кръстосва столицата на педал и урежда бързи срещи. Не се притеснява да говори на тема възраст. Всяка година за мен започва с камбанен звън, също както в деня, в който съм се родила преди 70 години. Не е ли страхотно. Латинка е родена на 1 януари 1944-та, по време на евакуацията на семейството й в кюстендилското село Горна Козница. Родът й е стар, търговски, на преселници от Прилеп. Чувството за хумор наследява от баща си – финансист в София и непоправим оптимист, шегаджия и бохем. Отива си от този свят на 96 г., като предава на дъщеря си своята нестандартност.
– Блестяща сте, как се поддържа тази форма?
– Всичко е въпрос на кондиция, на мислене, на ниво – емоционално и рационално. Годините да ги броят статистиците. Моята грижа е денят ми да е пълен с удоволствия. А те са свързани с моя пиетет към дома, към кухнята ми, към тялото и душата ми. И, разбира се, с работата ми в театъра, в киното и радиото. Да прочета вестниците, да любопитствам накъде отива политиката. И така хем поддържам сивото вещество, хем участвам в политическия живот. Може това да е от козирожката природа.
Знам, че едрите неща в живота са предопределени. Аз живея с достойнство и усмивка точно този живот. Малките неща, дребните несгоди трябва да се пренебрегват. Затова аз се уважавам, почивам си активно, за да мога да работя по-добре.
– Имате ли специален режим?
– Ставам рано, щом отворя очи, скачам още в 6.30 ч. Заставам пред огледалото и си казвам, това е един прекрасен ден и аз се чувствам и изглеждам страхотно – здрава съм. Играя гимнастика задължително по 30 мин. Разтягам се, имам пружини и лежанка. Взимам си душ, ошетвам къщата и сготвям, в 10 ч. съм готова, заредена с енергия да работя и да се радвам, да търся и намирам хубавите мигове. И да, обичам и да се грижа за съпруг, деца, приятели… и да ги правим щастливи, дори с дребни жестове.
– От какво се страхува Латинка?
– Не ме е страх от нищо, не ме е страх от смъртта. Жива съм и живея всеки ден като за последно, това е! Искам да изживея всеки миг – и добър, и не толкова добър!
– Имате ли пренебрегнати мигове?
– Да, времето с майка ми, не можах да й благодаря за това, че ме е родила, отгледала ме е, без да скърши характера ми, без да потиска волята ми за свобода, не ме е ругала, не ми се е сърдила, прощавала ми е всичко. Моят светец е св. Атанасий, на 19 януари правя курбан и когато запаля свещичка в черква, моля да прочетат молитва за благодарност.
Но ние българите сме странни, не умеем да благодарим. Нашето мерси е девалвирало, дори нямаме молитва за благодарност. Накрая след “благодаря ти” винаги има едно “и ми дай…”. Подаваме ръка за просия. Такова ни е и евангелието. Аз нямам нагласа да се оплаквам. Пенсията ми е 180 лева и много благодаря на управляващите за тези 4,60 лв., които ще ми дадат. Е, има неща, които ме натъжават в днешно време.
– На какво се радва и за какво тъгува Латинка Петрова?
– Вече се радвам на обикновените неща – на първата пролет, на първото кокиче, на усмивките на хората. Отдавна не крача бодро през времето, отивайки към нови върхове. Хубаво е човек да поглежда и надолу, да открие детелинка например. И все пак “Да бъдем други вече късно е!”. Радвам се, когато имам работа, когато салонът е пълен, когато срещам благодарните погледи на публиката, когато ми поднасят цветя и звучат аплаузи. Тъгувам, както всеки творец, че можеше да бъде и по-иначе. Не съдя съдбата, напротив, благодарна съм, че на тези години съм в добра кондиция.
– Разкажете повече за семейството и съпруга си?
– Съпругът ми Красимир Джонгалов е завършил Художествената академия, специалност “Резба”. Рисува прекрасно, у дома имаме много негови творби. Оказа се обаче и великолепен тенор. Много пътуваше по света с хоровете, в които пееше. Намерихме се в Сатирата, той беше нает да пее в оркестралната част на постановката “Женитба” на Гогол. Оттогава – досега, в шеги минаха много години заедно. Дъщеря ни Линда е журналистка, а синът ни Мартин – ядрен физик, доктор на науките. Беше в Америка, после в Канада. Сега и двете ни деца са тук и ми е много мило, че има кой да оцени всички манджи, които правя.
– Вярно ли е, че Ванга ви е познала как ще се развие съдбата ви?
– Пророчицата Ванга предсказа много точно семейния ми живот. Бях четири пъти при нея. Един път я питах: „Мога ли да изменя съдбата си?“. Ванга ми отговори, че всичко е предначертано – като един път, от който може и да кривнеш, но каквото и да правиш, ще се върнеш пак. При една от срещите ми предсказа, че на следващата година ще си купя кола, а на по-следващата ще имам син. Бях доста изненадана, защото още не бях семейна, но всичко се сбъдна. На следващия 17 февруари си купих кола, междувременно се омъжих и пак на 17 февруари се роди синът ми. Нищо не можеше да се скрие от Ванга!
– А малките дяволии?
– Когато бях при леля Ванга, тя ми каза: “Оти фана таа въжишка професия, мори, оти не стана учителка да учиш децата? Виж що си арна!”. Не знаех какво е въжишка, после разбрах, че е дяволска професия. Вероятно има нещо дяволско в професията на актьора. Иначе вкъщи е много спокойно. Съпругът ми е тенор. Живеем и се разбираме като истински добри приятели. Синът ми е физик в най-голямата лаборатория, извършваща ядрени изследвания. Дъщеря ми завърши българска филология. Ние не се лъжем и не дяволеем помежду си вкъщи. Може би всичко идва от дома. Добруването, добродетелите са от бита, сред който растем и живеем.
– Може ли човек да се извиси над времето, в което живее?
– Може и е задължително. Да мислим напред, да проектираме, да прогнозираме. Не може да се живее ден за ден. Цари едно примиренчество – да доживеем до утре, до другия месец. Не трябва да се страхуваме, че битовизмът ни притиска. Трябва да търсим други пътища за оцеляване, но и да доказваме, че сме призвани. Моят Бог ми е казал и аз вярвам, че всеки идва със своята мисия. Колкото и малка да е тя, трябва да си я изпълниш. Земляните са мисионери.
Паулина БОЯНОВА
