Най-красив между писателите и най-умен между красавците, така е известен Бойко Беленски. Още в края на 80-те години криминалните романи на Бойко Беленски са между най-четените: “Братята на Юда” за Богдан Филов, “Операция Анти Марс” достигат 40-хилядни тиражи. Има девет издадени книги по соцвремето.
Десетата си книга написва след тринайсет години мълчание. Не защото няма какво да пише, а защото по това време бил пиар на всички бинго зали, работил за Божков в “Нове холдинг” и за Мултигруп. Оттам му идва и прозвището Бинго Бой. Запазената му марка е поредицата “Достоверни романи”. За четирилогията “Недосегаемите” е носител на наградата на Международната асоциация на писателите криминалисти. Награда получава и за романа “Да се довериш на дявола” през 2010 г. Председател е на Контролния съвет на Асоциацията на българската книга.
– Къде бяхте на Нова година, имахте ли изненади и подаръци?
– В навечерието на 2014 г. участвах в едно телевизионно предаване „На ръба“. Така и посрещнах Новата година – на ръба. Всички в семейството сме грипави, а такава е диагнозата и за 60 на сто от българския народ. Но какво искаме: в болна държава – болен народ! Сякаш се придържаме към сентенцията: „Да се умре е задължително, да се живее – препоръчително“. Иначе в баницата – късмети много, но само на хартия, като обещанията на парламентаристите. От мъдростта на годините виждам, че здравето е най-ценното нещо. Едно време ми беше забавно, когато грузинците вдигаха тост:
Да пием за здравето, всичко останало ще си го купим!
Оказа се, че в България вече всичко се продава. Дори и здравето… Вече не вярвам в катарзиса. Щели сме да се пречистим – ама друг път, да се преродим – ама друг път. Едно време са лекували чрез пускане на кръв. Сега ние гълтаме антибиотици, които вече не ни действат. Ще стигнем дотам да се отстраняват хирургически болните органи, да се режат безмилостно гангренясалите, крадливи крайници. Жестоко, но неизбежно!
– Напоследък често ви канят по телевизиите за дискусии относно недосегаемите.
– Най-ужасното е, че повечето политици ми напомнят царедворците от времето на Краля Слънце. Преоблекли се в нови, модерни дрехи, парфюмирали се и колкото и да се къпят – пак смърдят. А уж „всичко тече и се оттича“, но тези „бобри“ преграждат реката на развитието, строят бентове, опитват се да превърнат бързея във вир, а околността в блато. Рибата се умирисвала откъм главата, а глава вече няма, има само една пихтиеста, разложена маса. Стълбата пък се метяла от горе надолу. Но как да стигнеш до върха, когато и най-долните стъпала вече са прогнили? Как да се добереш до тези, които искаш да изметеш. Само с протести? Когато управниците от десетилетия са приели образа на онази маймунка, за която в една руска песничка се пееше: „Ничего не вижу, ничего не слышу, ничего никому не скажу“ – това е утопия.
– Кога обикновеният човек ще има шанс да прави щастливо онова, което умее, без да му търсят сметка или да му пречат на малкия бизнес?
– Когато работата ни стане хоби, а хобито – работа. Но ние казваме, че сме реалисти и мечтатели, твърдим, че бъдещето ни зове, а не можем да се откъснем от настоящето и постъпваме така, все едно миналото е най-важно. Затова не стигаме и надалече. Зародиха се наченки на гражданско общество. Както винаги, младите са най-отпред: сърдити, гневни, непримирими, но и късогледи. Готови да рушат, а не предлагат алтернатива. Нямат лидери.
– Вие сте пред нова премиера, най-новият ви роман “Поличба” е вече на пазара.
– Това е може би единствената, най-голяма радост на твореца. И аз не правя изключение. Премиерата е на 14 януари от 16 часа в Унгарския културен център. За разлика от днешните протестиращи, героят ми от последния роман „Поличба“ Петър Делян дори сляп е предвождал българската армия срещу византийските завоеватели. Може би затова се върнах хиляда години назад, когато е било още по-тежко и въпреки това сънародниците ни са потърсили изход. В романа „Поличба“ се докоснах до една епоха и едни герои, за които много малко се знаеше. Отзивчивостта на унгарските учени, с които имаме общи корени, спомогна за установяването на някои истини. Затова и премиерата е в Унгарския културен център.
– Имате ли ново мото след тази нова книга?
– Да, важното е, че винаги има изход. Дори светлината в края на тунела да е от фаровете на връхлитащия влак, пак след този засмукващ „ръкав“ винаги излизаш на простор. Въпросът е да преодолееш страха от челния удар и да съумееш да го избегнеш.
– Какво е сега всекидневието ви, какво стои на дневен ред?
– В момента лекувам стари рани и се подлагам на нови изпитания. Ударите валят отвред, питат: защо пишеш за тази гадна действителност? Щом в такива детайли си запознат с всичко, значи си част от нея. Как издаваш книгите си? Значи някой ги финансира – изпълняваш мръсни поръчки. Отговорът ми: „Търсят се, продават се, четат се…“ не удовлетворява.
– Ще се развива ли Съюзът на писателите, или ще се превърне в квартално събрание с дразнещи се съседи? СПБ е позната в другите държави организация, как ще инвестира в бъдещия си международен престиж и популярност?
– Тези дни, на 18 януари, в СБП ни предстои тежък избор: или да се оттласнем от дъното, или да продължим да копаем надолу. В повечето случаи мераците за власт и слава са натикали твореца в ъгъла. Какво пък, талантливият писател може и без колективен орган на ръководство, наречен „съюз“, а всъщност кошер от взаимно нечетящи се и одумващи се „гении“. Творчеството е усамотение и свещенодействие! СБП не може без изявени, авторитетни художници на словото, които да му бъдат лице. Иначе ще се обезличим като всички други графомански обединения. В момента има няколко лобита: на Георги Константинов, Иван Гранитски, Боян Ангелов, Атанас Капралов. Всеки един от тях може да обърне това волно подреждане, което направих според оказаните ми приятелски въздействия… Ще спра дотук,
да не се окаже, че колкото членове на СБП – толкова и кандидати за председатели
Българинът си мисли, че да си президент, премиер, председател, директор… не са нужни знания и опит, а всичко е дар от Бога. Затова сме и на това дередже – да се упражняваме в нещо, което най не можем да правим! А всеки претендент може да обърне подреждането и избора в своя полза, ако не се домогва до поста за лично облагодетелстване, ако допринесе за сплотяването на организацията и нейната бъдеща плодотворна дейност, защото дори на отминалата, Десетата международна писателска среща, която се състоя в чест на 100-годишнината от основаването на СБП, се видя безсилието ни да се превърнем в един притегателен център за европейския интелект.
– Ще се включите ли във възраждането на СБП?
– Аз съм работохолик, издател, писател, доктор по история… Тоест притежавам някакъв опит. Освен това винаги се отзовавам при нужда от помощ, но сам никога не бих се натрапил. В Светото писание е казано: „Почукайте и ще ви отворят“. Но аз изповядам, че ако някой друг почука на моята врата, ще му отворя, за да се присъединя към неравнодушните, към радетелите за СБП-просперитет. Всичко трябва да бъде поставено на нова основа, иначе ще продължим само да си чешем езиците. Надявам се все пак нашият съюз да изкристализира като чисто творческа организация, която да ратува за общочовешките ценности и духовното извисяване на нацията.
– Какво ви липсва от времето на социализма?
– Отношението към творците. Преди бяхме на почит, а сега сме се превърнали в несретници, но за това сами сме си виновни. Няма да се връщам в годините назад. Моят девиз е: да не живеем със спомени, а да създаваме спомени!
Савка ЧОЛАКОВА
