Никола Ацалов – старецът с трите хобита: Самодейният ни квартет “Родолюбие” завладя по Татово време Страната на изгряващото…

1
Добави коментар
boleyn
boleyn

Никола Ацалов е заквасен с музика и вино в старо градско семейство от квартал Метоха в Асеновград. През целия си живот се е изкушавал от креативни и новаторски идеи в авиацията и техниката. Участва в изработването на първия любителски хеликоптер и записва у нас името си като конструктор и изпълнител на едноместна летяща машина. Главен механик е в консервния комбинат „Бригада” – Асеновград, до своето пенсиониране. Там кипи и музикалната му дейност на мундхармонист. С устната хармоника в джоба си музикантът от квартет „Родолюбие” участва в телевизионни изяви и концерти у нас и в чужбина. Отдава се и на още хобита – планинарство, билкарство, винарство. – Виното е любов и любовта е вино – казва дядо Никола. – Да те загрее, да ти даде стимул и настроение. От резитбата до чашата този еликсир е мое производство. На баир лозе имам. Ама го обичам. Близо е до параклиса “Св. Нестор” и нагоре към “Св. Кирик”. Памид и малко бял димят нависоко засадих… Тази страст към гроздето идва по наследство от баща ми, който отглеждаше пет декара лозе на “Св. Илия“. Правеше хубаво домашно вино. Най-вече букет…

От малък ходех да помагам на баща ми. С магарето си той носеше вода, за да го пръска срещу болести. Чорбаджаковото лозе беше до нашето. Помня как отглеждаше мавруда, за да прави малагата.

С любов отглеждам сега и моето лозе. Иска много работа. Освен копането има резитба, почистване, колтучене, кършене, а и събиране на листа за сармички. Най-меки и вкусни са листата на памида. Пазя лозето си от набези, не само от хора, но и от косове.

Миналото лято заложих капан и две кречетала, които се задействат от най-малкия вятър и гонят неприятелите. Като дойде време за беритба, жената, внукът, всички се включват. Почвата е слаба, но събирам до 250 кила грозде. Първата работа след това е да се очисти от чепките и салкъмите. Механизирано го правя. Следиш захарност, бъркаш джибрите. Чакаш бурната и тиха ферментация да премине. Виното “узрява“ в дъбови бъчви. Дава ми вяра и чудесно настроение, че правя жив биологичен продукт, вдъхновен за живота, че и тази година възрадван го пия с добри приятели. На празника св. Трифон съм винаги с компания. Наденички на скара, червено вино, музиката да свири, и от този ден по-хубав няма.

Първият ден след Сирни Заговезни е

Сух понеделник – един забравен празник от миналото на Асеновград

На този ден се изключват всички блажни ястия, яде се само сух геврек и се пие бяло вино. Искам да го възстановим и отново да се празнува. Интересен, оригинален празник.

Старата ми къща на улица “Родопска”. На двеста години беше. С голям салон, където се събирахме с компании. Най-вече на Никулден. Правехме театър, различни сценки представяхме, веселяхме се.

Моите деди и родители, кореняци станимаклии, са живели с виното, камъка, музиката. Всички каменни плочки по тротоарите на Станимака са дело на дядо ми Никола. Имал е каменоделница над историческата Асенова крепост. Лозарството, земеделието, хубавото вино, домашната зимнина и до днес са основни традиционни дейности на фамилията Ацалови. Някога от гроздовия сок майка ми приготвяше чудесните станимашки специалитети – булама и балсуджук, от земеделските ниви вадехме тиква за рачел, плодове и зеленчуци за мармелади и много домашно приготвени десерти от старите бабини рецепти.

– Да свириш и да обичаш музиката. Да притежаваш такова голямо чувство към това вълшебно изкуство е удоволствие, особено когато е наследено и възпитано от бащата в семейството. Той – Леонид Ацалов, беше барабанист в народен оркестър на изтъкнатите музиканти кларнетиста Асен Тополовеца, акордеониста Георги Башнаков, Раиф цигуларя, с които ходеше по сборове и панаири. Не забравяше да ме зарадва с подаръци. Носеше ми малки устни хармоники. Открих тайнството на музиката и в казармата започнах да свиря в струнния оркестър на мандола, а в полковия оркестър на барабани.

33 години трудов стаж навъртях в КК ”Бригада”. Горях в работата на цеха и предприятието. Чувствах го като мое. Бях отдаден като в една японска поговорка, която гласи:

“Да сменяш работата си, това говори за лош вкус и лошо възпитание”

Чак в Япония чух тези думи. Без да ги знам, съм ги спазвал цял живот. С работата в консервния комбинат вървеше и самодейността. Направихме трио ”Устни хармоники”. Любителят музикант осъзнава, че с много хъс и мерак се стига до любимата публика. Затова вечер се събирахме на усърдни репетиции със Славчо Найденов и Сотир Велков. До два-три часа през нощта репетирахме. Захласнахме се по този сравнително непопулярен инструмент, който може да носиш в джоба си дори. Много ни допадна тангото ”Златното чехълче”. Най-напред научихме него. После включихме български изпълнения, събрахме руски мелодии в китка. Станахме известни, започнахме да получаваме покани за участие в телевизията.

Заедно с Георги Парцалев, Стоянка Мутафова, Григор Вачков сме били в предаване

Един магнетофонен запис с наши изпълнения, изпратен в конкурс за хармонисти в Западна Германия, ни даде самочувствие и гордост.

Получихме отличие и награда – една клавесина, която заслужено се падна на Димитър Ангелов-Цампито. Станахме квартет. Митко разнообрази репертоара с народна музика. Неговите композиции и аранжименти станаха хитове. Тръгна работата. Фестивал след фестивал. Златни медали. Популярността и майсторството ни нарасна. Веднъж на портала в КК „Бригада” пристигна един японец.

Кацио Катаяма, пианист и хармонист, заедно с неговата ученичка Сецико Таканаши, дошли в Асеновград да търсят хармонистите. Посрещнахме ги и веднага ги поканихме в Младежкия клуб. После ядохме калай, че сме ги вкарали вътре. Посвирихме пред японците. На излизане изненадващо получихме покана за Япония. След една година бяхме вече там. Концертирахме в училища. Децата слушаха захласнати. Свирехме и пред гражданството. Интересно бе, че в Япония имаше само едно трио хармонисти ”Сините хармоники” от Токио. Направихме съвместен концерт. Японците свиреха италиански канцонети много изтънчено, фино, изпипано с голямо майсторство.

Толкова много полети имахме до Страната на изгряващото слънце

С мои приятели имахме вече идея да направим хеликоптер. На авиомоделизма дължа сръчността да изработвам фини неща, да човъркам и да правя с ръцете си всичко.

Голям ентусиазъм ни обзе през онези млади години. Бяхме: аз, запален от авиацията, Тома Ламбрев –перфектен техник с обща техническа култура, инж. Христо Гузгунов, изчислител на конструкторските схеми. Тримата преминахме много перипетии по изработката на детайлите. Нямахме добри условия, на затревената площадка в двора на консервния комбинат “Бригада” го правихме, там ни беше хвърлен пъпът. По цели нощи девет години работихме. Мислехме си кой ще полети пръв. Хората се трупаха, опипваха двигателя, опашната греда, редукторната кутия.

Хеликоптерът преодоля земното притегляне. Откъсна се от земята,

макар и на метър само с пълно полетно тегло от 280 кг. Казахме си: Докато не накараме този куп желязо да полети, няма да се откажем. Показахме вертолета на национална изложба по техническо творчество и майсторство. Разбрахме, че трябва да направим втора конструкция, като премахнем грешките и недостатъците на прототипа.

Обаче следва женитба, семейство, деца. Дойде строителството на нова къща. Материали, майстори, всичко сам съм намирал.

Голямото ми хоби е туризмът. Отначало тръгнах на леки излети

Така се заразих, че изгорях в планинарството. Няма планински връх от първенците в страната, който да не съм покорил поне по два пъти. В нашия район с вързани очи да ме пуснеш, ще те заведа навсякъде. Рила, Пирин – също, а Стара планина е моят рекорд в туризма с големия поход от връх Ком до нос Емине. Два пъти съм го проходил. 720 километра за петнайсет прехода. По 50 км на ден. Около 30 души тръгваме, но оставаме около 20. Капят по пътя.

Иска ми се догодина, ако съм жив и здрав и стана на осемдесет, да направя отново този поход. Дай Боже! Човек, който обича природата, не може да не познава и да не събира билки за лично здраве, за семейството и приятели. Около трийсет билки познавам, които събирам, съхранявам и ползвам.

Не мога да не отдам значимото на моята съпруга Златка, която цял живот подкрепя моята работа, мечтата ми да полетя със саморъчната машина, музикалните ми увлечения, моите какви ли не хобита. Тя ги уважи с голямо търпение, лишавайки се от мен, когато се прибирах в три през нощта от репетиции. Коя жена ще търпи такова нещо?

Сигурно само моята.

Емилия КОЛЕВА