Красимир Иванов е завършил кинорежисура във Флоренция. Започнал е кариерата си в италианското кино като асистент-режисьор на Ермано Олми във филма „Занаятът на оръжията”. Голяма част от кариерата си в Италия Красимир посвещава на кастинга и работи като асистент и кастинг-консултант в продукции като “Страстите Христови” на Мел Гибсън, “Бандите на Ню Йорк” на Мартин Скорезе, “Swept Away” на Гай Ричи, “Куфарите на Тулси Лупър” на Питър Гринуей, “Nativity” на Катрин Хардуик и много други. Сред българските кинаджии той е известен с тесните си контакти с голяма част от звездите на италианското кино. Именно той е човекът, успял да привлече Микеле Плачидо да участва във филма на Ники Илиев “Живи легенди”. Флорентинският възпитаник е и главният виновник светинята за италианското кино Клаудия Кардинале да участва в българския филм “Once upon a time in the Western” на Борис Десподов. Той е изпълнителен продуцент и по изричното настояване на режисьора изиграва ролята на Робин – мениджъра на актрисата. Репортер на „ШОУ” се свърза с Краси Иванов, който се съгласи да разкаже любопитни факти и истории от снимачната площадка, както и от живота на неговата приятелка Клаудия Кардинале и други световни звезди, с които е работил.
– Краси, сред българските кинаджии си известен като човека, който води тук големите италиански филмови звезди, както стана и с легенди като Микеле Плачидо, а сега и Клаудия Кардинале…
– Вярно е, че колеги ми се обаждат и питат: можеш ли да ми доведеш този, можеш ли да ми доведеш онзи (смее се)… Все казвам: „Вижте какво, аз няма да водя никого, хората сами ще си дойдат. Вие само ми дайте нужните доводи, с които да ги навия да го направят”.
Искам да ти кажа нещо важно, че тук не става винаги дума за хонорари от порядъка на милиони, ами просто за един „санитарен минимум”, който не може да не го предложиш на актьор от ранга на Клаудия Кардинале например. И това беше условието, което поставих на режисьора на филма “Once upon a time in the Western” на Борис Десподов, защото иначе би било под достойнството ми и обидно да водя разговори с Клаудия. Аз съм в близки отношения с нея, тъй като се познаваме вече от доста години, работили сме заедно в Рим – с нея и с дъщеря й, която ми беше асистент-режисьор по едно време.
Изпратихме едни предварителни материали на Клаудия да чете, а тя, като видя за какво става дума – подскочи от радост. Десетина дена след това с Боби отидохме в Париж, видяхме се с нея, обядвахме, поговорихме си, подписахме договора и започнахме същинската подготовка на филма. Клаудия много се изкефи на сценария и въобще на цялата идея, защото това е 141-вият филм в кариерата й, но за пръв път играе самата себе си.
– А тя всъщност наистина си е счупила глезена не само във филма, нали така?
– Ние сценария го пишем по истински случки, каквато е и тази с глезена.
Клаудия е изключително диво същество
много енергична и дори на 76 години не спира да върши щуротии! Така миналото лято си счупила глезена, като, забележи – играела волейбол на плажа в Сен Тропе! (Смее се.) Клаудия се забавляваше като малко момиченце по време на снимките, беше й адски интересно, защото все пак една възрастна актриса се връща на същото място, където преди 47 години е снимала със Серджо Леоне. Това е като машина на времето. Беше тръпка за всички ни.
– А тя как се съгласи да участва в този филм?
– Най-важното беше, че Борис беше сигурен, че може да си я позволи. Бях му обяснил за какви пари става въпрос, не ме питай, това е професионална тайна, но той успя да осигури приличния минимум, за да можем все пак да поканим филмова звезда от ранга на Кардинале. Обадих й се, бях съвсем честен от началото до края, казах й, че имаме минимални възможности и бюджетът е не нисък, ами почти не съществува. Все пак на Борис това му е дебютен филм, а можеш да си представиш български филм, финансиран от Национален филмов център и БНТ, в какви финансови параметри се вписва. Но Клаудия в момента, в който чу сюжета, веднага каза: „Да! Идвайте да говорим!”.
– Добре, все пак колко ниска може да е тази сума, срещу която е склонила Кардинале да се снима?
– Конкретно ще ти кажа, че една звезда от величината на Клаудия Кардинале за под 200 000 евро хонорар никога няма да склони да приеме роля! А тука при нас се говори за пъти, пъти, пъти… по-малко! На нас целият бюджет на филма ни е около 250 000-300 000 евро. Тоест, колкото обикновено е нормалният хонорар на звезда от нейния ранг (смее се). Такива компромиси правят много рядко и много малко актьори. Но тя казва, че научила всичко за киното от Лукино Висконти и иска да го предаде на младите режисьори. И след като проучила нашия режисьор, както ние в екипа се шегувахме, преценила, че след 140 филма 141-вият в тази роля няма да й провали кариерата, се съгласи (смее се)… Всъщност те с Боби Десподов, който е уникален интелектуалец, много си приличат по някои неща и симбиозата се получи. Двамата са много позитивни и енергични. Точно заради това филмът се снимаше много лесно.
Не че не сме имали проблеми – все пак това е български филм, който ние снимаме в Южна Испания, на майната си, с изцяло испански екип. Искам да ти кажа, че сме яли сандвичи и сме си броили стотинките на снимачната площадка. Но пък емоцията, тръпката, която си преживял, е просто незаменима… Този филм на Борис е прецедент в българската кинематография, защото за пръв път в историята на българското кино звезда от световна величина като Клаудия играе главна роля, което си е достойно за уважение…
– А Клаудия Кардинале нямаше ли някакви претенции и изисквания, все пак повечето звезди имат?
– Единственото, което поиска Клаудия, беше да бъде обличана от Джорджо Армани, който се грижи за гардероба й от 30 години. Аз това й го обещах много бързо, защото с племенниците на Джорджо сме „дупе и гащи”, и с него самия също се знаем. Така че този въпрос го уредихме за отрицателно време. Сега има неща като това, че примерно не вкусва мляко – нито прясно, нито кисело. Но пък, парадоксално, обожава сирена и кашкавали. Обича червено вино, но не прекалява – по една чаша на вечеря или на обяд. Обожава черен шоколад и това е може би единственото, с което прекалява по някой път. Е, цигарите също.
Пуши като комин!
(Смее се.) Това всъщност й беше другото условие – в хотелската стая да се пуши. Казва, че Лукино Висконти я е научил да пуши и оттогава няма спиране. Но тя не гълта, а просто пуши маниерно, и то някакви много леки цигари. Тя, дъщеря й, ми вика: „Краси, ако успееш да я накараш да мине на електронни цигари, ще съм ти много благодарна”. Пробвах аз да й дам една, ама на нея й стана лошо, че започна даже да й се гади. И оттогава – тотален протест срещу електронните цигари. Абе, луда, луда жена!…
– Издай някоя интересна случка от снимачната площадка…
– То всичко е една случка, една авантюра. Но това, което ме впечатли, бе, че макар и след 13-14-часов снимачен ден, когато всички умствено и физически са скапани, Клаудия Кардинале кипеше от енергия. Като видеше някого да се е оклюмал, идваше и почваше с чантичката да ги бие всички наред: „Айде, айде, почвайте! Имаме работа за вършене!”. Уникално същество! И добре че беше тя да даде адреналин на всички.
– Само хубави неща, значи…
– Е, имаше и малко проблеми.
Целият екип се обринахме – от главата до петите. Всички с изключение на Клаудия Кардинале!
Тя е уникално същество, което идва от пустинята в Тунис, диваче. Факт е, че там всички се обринахме, а тя нямаше една пъпчица и каза: „Как да се обрина?! Аз съм родена и израснала в пустинята, а вие за пръв път влизате“. И се оказа, че обривите са станали заради една слуз, която пускат гъсениците и вятърът я разнася, омесена с прахоляка в пустинята. Пихме после яко алергозани…
– Доколкото знам, с големи секссимволи на киното като Ален Делон, Марлон Брандо, Марчело Мастрояни са били просто приятели и никога не е допускала нещо повече. Разказвала ли ти е нещо за тях?
– С Ален Делон са като брат и сестра. Клаудия е разказвала, че на снимките на „Гепардът“ Ален бил толкова хубав, че не можеш да го гледаш. Но винаги са си били само и единствено приятели, и то много добри. Един път даже разправяше, че Висконти ги натискал с Делон – той да й пуска език по време на любовните сцени, но тя като зверче от пустинята – не поддала. Идеята тогава е била да може евентуално по промоцията на филма да се каже: „Новата двойка, която се намерила по време на снимките на филма“, което си е класика…
С Мастрояни са се обожавали, има доста филми с него. За него се знае, че е бил заклет женкар, похотлив, стой, та гледай. Тя разправя, че е бил голям досадник (смее се). Скъсвал се е да я сваля години наред, обаче нашата – не! Даже сега спомена, че, малко преди той да умре, правили някакво интервю по френската телевизия и тогава той й се обяснявал в любов, като в същото време бил женен за Катрин Деньов. И там малко си развалили отношенията с Деньов, ама после се пооправили (смее се). Тя каква вина има, че мъжът си признава публично, че я сваля от сума ти и години!…
С Марлон Брандо не е играла, но се познават и тя си го казва, че
той е единственият, за когото съжалява, че му е отказала
Обаче тя казва: „Онзи беше голям простак!“. Брандо бил много упорит и тя затова го отрязала, но после съжалявала цял живот! (Смее се.) Сега Клаудия живее сама в един огромен апартамент в Париж и няма мъже наоколо си. Един ден си говорим с нея и вика: „Добре, как да се влюбя на тези години, като знам, че всеки се влюбва в актрисата Клаудия Кардинале, а не в мен?!”. Явно си е патила, жената… Тя постоянно повтаря, че единствената й голяма любов е бил вторият й мъж – Паскуале Скуитиери, и точка. И не търси повече голямата любов.
– Разказвала ли ти е други истории от живота си?
– Клаудия има много интересни истории, които са уникални и не може да ти ги побере умът. Една от най-комичните е от снимките на един много хубав филм с Алберто Сорди в Австралия („Едно момиче в Австралия“ – б.а.). Той играе италиански емигрант и изглежда точно като мафиот, а Клаудия – проститутка, която бяга от сводника си в Рим и се жени в Австралия. Това е през 70-те години, тогава Кардинале вече е суперзвезда. И ми разказва: „Тръгваме за снимките, аз – „наточена” – с минижуп, голямо деколте; оня с едни бакенбарди – типичен сводник, минаваме покрай някакъв бижутерски магазин и Сорди вика на шофьора: „Спри да видим тука нещо“.
Диамант няма да видя от него, защото той е стиснат, но в момента, в който влязохме да разгледаме, 4 полицейски коли нахлуха вътре, арестуваха ни и ни откараха в полицейското управление! А ние не си даваме сметка, че влизаме в бижутериен магазин, облечени като проститутка и сицилиански мафиот!” (Смее се.) А в същото време шофьорът им тичал след полицаите и крещял: „Абе вие давате ли си сметка?! – Това е Клаудия Кардинале, това е Алберто Сорди!“. И единият от полицаите се обърнал и казал:
„Да бе, да бе, аз съм Федерико Фелини. Я марш!”
(Смее се.)
Една от най-големите клюки във Франция пък е, че Клаудия е била любовница на Жак Ширак и че живеела с него в Елисейския дворец. Че тя е имала достъп дотам – това е ясно. Саркози всеки ден я е канел на вечеря, докато бил президент, Карла Бруни й е посветила песен. Все пак тя е дама на доста високо ниво във Франция. Аз й казвам веднъж: „Добре де, разкажи ми сега тази история с Ширак, че цяла Франция говори!“. И тя почва: „Абе, да, вярно е, че ме сваляше, ама също е вярно, че аз никога не съм му дала основание и да си помисли дори”. Клюката тръгнала, когато тя била веднъж на официална вечеря в Елисейския дворец, но с цяла делегация – поне 50 души, а не само с Ширак. След вечерята президентът й дал кола с ескорт, която да я придружи до вкъщи. Журналистите го усетили и тръгнала някаква страхотна мълва. Попитали Ширак, той пък не отрекъл. И Клаудия направо побесняла! Искаше да съди президента, двореца, вестниците… Но тази история още продължава. Пак я извадиха на бял свят, защото Оланд си хванал някаква актриса и Клаудия Кардинале го отнесе покрай тях – с ваденето на списъци на президенти, залюбили актриси…
– Работил си и с други световни кинозвезди…
– Вярно е, имал съм този шанс и тази чест. От доста време вече съм в киното и съм работил с кого ли не – Мел Гибсън , Скорсезе… До 2003 година цялото американско кино се изсипваше в Италия, защото тогава им беше икономически много изгодно да снимат в „Чинечита” (италианската киностудия – б.а.). И аз точно поради тази причина съм имал честта да участвам в създаването на „Страстите Христови“ на Мел Гибсън, бях асистент на Скорсезе в „Бандите на Ню Йорк“. За Мел Гибсън мога да разправям до утре. С него снимахме 6 месеца в Италия „Страстите Христови“.
Един път, понеже аз винаги съм първи на снимачната площадка, той ми казва: „Извинявай, ама на мен ми отнема по 1-2 часа да стигна дотук, а ти го правиш?“. А аз живеех в центъра на Рим, „Чинечита” е накрая на града и с кола, ако няма трафик, ти отнема около 40 минути-час, а с метрото – 30 минути и си там. И му казвам: „Ами идвам с метрото“. И той: „Ами, може ли и аз да дойда да опитам?“. Отвръщам му: „Защо да не може, щом аз се возя на метрото, ти да не си по-тежкар от мен!…“ (смее се). И той се дегизира един такъв, слага очила, шалове, шапки и въпреки това, хората го познаха, защото цял Рим знаеше, че Мел снима филм „Страстите Христови”. Но само му се подсмихваха, поздравяваха го, но никой не ходеше да му досажда.
Когато снимахме „Страстите Христови“, беше спрял пиенето и се беше посветил тотално на религията. Сещам се, че тогава една от гримьорните беше превърната в параклис. Той е фанатично религиозен, католик, но от тези, които са от едно католическо движение, което признава догмите до 60-а година. Имаше си редовно там религиозни служби с негов приятел свещеник, когото той беше довел от Лос Анджелис. Никога не съм проявявал интерес да отида, но накрая на снимките ми беше станало много тегаво, защото вече умората си оказваше влияние. Бяха ми свършили батериите по едно време и викам: ще отида да се помоля и аз малко. И влизам. Вътре – двама-трима от екипа и Мел Гибсън и свещеника. Седнах на едно диванче и си викам: сега ще се усамотя тука, ще си кажа една молитва, както аз си знам. И по едно време Мел се обръща и ми казва: „Какво седиш там?! Я, на колене!“. Викам: „Мел, ние, православните, се молим така” (смее се). А той: „Не ме интересува, ние в този параклис се молим така – на колене!“. Казах си, айде, ще го изтърпим – 5-10 минути. Да, ама то – 40 минути служба на колене!!! Познай дали отново отидох да се моля в параклиса?!… (смее се).
– Знам, че и с доста български актьори се познаваш, Димитър Рачков е един от тях…
– Митко Рачков е живороден талант! Такъв се ражда един на един милион! Уникално добър театрален актьор, който не беше заставал пред камерата, докато не направихме филма „Занаятът на оръжията“. Христо Живков, който след това играеше в „Страстите Христови”, играеше главната роля.
А Митко Рачков направи жестока драматична роля в този филм! Имаше и една много забавна ситуация. Беше яхнал един кон и костюмистката по едно време ми вика: „Абе, можеш ли да отидеш да го питаш Митко какво има в джобовете? Да го извади, че ми разваля обемите на костюма.“. Викам: „Абе, Митко, какво имаш в джобовете толкова?“. И той се усети, че сме го хванали в крачка (смее се). И като почна да вади бучки захар – поне една кутия. А той умираше от страх от конете – да не го ритне някой. И чул, че като дадеш една бучка захар на коня, нямало да те свали от седлото (смее се). И не го свали, де. Явно бучките със захар са си оказали влияние…
Едно интервю на Орлин ФИЛИПОВСКИ
