– На къде така? – пита ни нахално, типично по балкански митничаря , без „Добър ден”, без да се представи…-
– За Гуча сме – на фестивала отиваме.
– Хммм… А пиете ли? – ей на такъв въпрос трудно се отговаря, особено когато е зададен от митничар… Споглеждаме се притеснено и докато реагираме той добавя – Щото ако не пиете няма да ви пуснат там…
Задружно се захилваме…
За фестивала Гуча разбрахме от едноименния сръбски филм. След като установихме, че той не е художествена измислица, аз и още няколко приятели твърдо решихме да го посетим. Че какво ни коства – близо е, евтино и е само за четири дни.
По пътя се нагледахме на красиви къщи с дворчета, почти няма обособени населени места, просто преливат един в друг красиви селца и градчета. Пътищата са идеални, дори след бомбардировките, които са преживяли тези хора. Очевидно живеят много по-добре от нас… а ние се чудим и дивим – Е, защо тогава ние сме в ЕС, а те не? На този въпрос и до сега не мога да си отговоря…
Отседнахме в Чачак – град близо до селото Гуча.
На следващият ден отпрашваме към заветната цел. Караме по криволичещ път със прекрасна гледка – тучни поляни и къщурки.
Стигаме в Гуча, а там хора е лудница!
Цялото село е фрашкано с народ – трудно се разминаваш с хората. По всички поляни в околността има разпънати палатки, а още по в страни са обособени паркинги. Обаче организацията е на безумно високо ниво. Въпреки пренаселеното положение не се допускат никакви задръствания и полицаи напътстват туристите кой на къде да си търси място. Мислим си, че това се дължи на факта, че този фестивал се организира за 48-ми път и хората си имат традиции…
Селото не е голямо, но цялото е обсипано със сергии от които се продават всякакви джунджурии, скари, бири, фланелки със щури надписи и т.н., а ако не е сергия, то е кръчма. А бе цялата работа прилича на нашите селски панаири, но в 10-пъти по-голям размер, като е доста по-цивилизовано. Има хора от всякакви националности, но други българи така и не видяхме…
През цялото време минават духови оркестри, по улиците и забавляват хората с разнообразни изпълнения – от народни балкански ритми до джазирани оркестрални пиеси.
Относно храната искам да ви кажа – е няма такава скара просто!!! Само вижте за какво става въпрос:
Специфичното е, че за сандвичите си сърбите не използват така любимите на нас мазни пържени картофки, обаче ако искате вярвайте – безумно по-вкусни са от всички наши опити да направим сносен сандвич. Тъпчем се през цялото време с всевъзможни меса и вкусотии!
На следващия ден решихме да се разнообразим и да отидем на разходка до близкото езеро. Забиваме се по някакъв черен път – и ние не знам вече къде се намираме, когато пред нас се появява склон – ето от тук ще стигнем до езерото. Спускаме се пеша и се натъкваме на следната гледка:
Всичко изглежда като по приказките, до мостчето се мъдри едноетажна къщичка – нищо особено.
Оказва се, че всеки уикенд Горан и жена му си идват от Чачак да си починат край езерото – ловят риба и джиткат с лодката из езерото. Веднага ни поканиха и сложиха масата, домакинята извади каквото имаше, направи ни кафе, почерпи ни с домашен сок, наряза диня и като почна една раздумка… кой разбрал кой не разбрал, ама лафа си вървеше все едно се знаем от години! Нямаше как да откажем на разходката с лодка – хората бяха страшно любезни и добродушни.
На тръгване ни беше неудобно и искахме да се реваншираме по някакъв начин на Горан за гостоприемството му – той само каза:
– Искам, когато някой сърбин дойде в България да го посрещнете по същия начин!
Всички се съгласихме и отпрашихме доволни отново към надсвирването в Гуча.
И пак се впускаме в балкански ритми, изобилие от народ, храна, песни, кръчми, веселба… Слушахме Бобан Маркович на живо – страхотен ‘Тръбач’, както казват братята сърби.
Това прекрасно и необичайно изживяване ще остане завинаги в мен. То изгради един прекрасен образ на братята сърби – човечни балканци, които обичат традициите си.
PS. Заслужава се да се пътува! Но не просто някъде – на място което е известно и където всичко е нагласено! Заслужава се да се пътува по малките местенца, с типични обичаи, за да се усети душата на народа който си посетил, за да станеш част от него пък макар и само за 3 дни.
категория: Пътешествия
прочетена 8320 пъти, коментари 7, Актуализирана на 17.07.2009 г. в 13:49 ч.
