Бризбън!!!
26.03.2008 г. Изабела
Влюбена съм!
От пръв поглед (е, добре де, от втори).
Безпомощно и безнадеждно.
В Бризбън.
В калната Бризбънска река, в градския шум, в синьото небе, в пешеходните мостове над реката, в космополитния дух и архитектурата – асорти, в натоварените магистрали и препълнените паркинги, в дългошиестите и дългоклюни птици (май ибиси), тероризиращи посетителите в откритите кафенета, в разноезичната и разнолика тълпа, в истерично пищящите цикади, в нелепия изкуствен плаж в центъра на града, в налудничавите скулптури по площадите, в шаренията на магазините, в кафенетата и ресторантите с храна от всяко ъгълче на света, с подлудяващатата миризма на прясно положен асфалт и цъфнало франджипани, с исполинските шии на строителните кранове, с абсурдно сините джакаранди (като сините дървета от Марсианските хроники на Рей Бредбъри), с афишите, с казиното, с викторианските фасади, с палмите и небостъргачите.
И слънцето! С оксиженната светлина (сякаш някой заварява безспирно в облаците).
Висок, небрежно елегантен, с ведър поглед и топъл южняшки чар. Мистериозен ненагледен, и неустоим.
Как го срещнах ли? Ето как:
След пет години в Страната на дъжда, една ръмлива сутрин (ръмеше в Окланд, в Бризбън си беше слънчево) се метнах заедно с всичкия си свръхбагаж на голямата бяла птица и прекосих на един дъх Вадата (галено за Тасманово море), за да се присъединя към семейството си и да започна живота си на кивианка в Ози.
След десетдневно опознаване на местната фауна (коали, паяци, прилепи, австралийци и прочие), припомняне как се кара кола с ръчни скорости и няколко несмели, но зашеметяващо успешни забежки до разни среднодалечни дестинации (т.е. на не повече от две кръстовища растояние), една приказно-красива ярко-слънчева сутрин (като всяка друга тук) се събуждам от истеричните вопли на музикалната птица-идиот, повтаряща солото си за хиляда сто и седми път (както всяка сутрин), но този път с твърдото убеждение, че днес е Денят. Денят М. Денят Б. Денят за срещата ми с Бризбън.
За целта съм се сдобила предвидливо с покана – 625 страници, А4, пълноцветен печат, корицата украсена с неговото изразително лице. Е, не е лична, но ако много искам мога да си напиша саморъчно името някъде до неговото. Маршрутът до мястото на срещата е начертан с дебела зелена линия – Тихоокеанската магистрала. Перфектното му тяло е разграфено на квадратчета – точно 332 на брой (включват части и от братовчедите Голд Коуст и Съншайн Коуст, единият е световноизвестен сърфист, другият няма равен в забавленията, но те не ме интересуват сега). Доколкото мога да преценя с моите жалки шахматистки умения, за да стигна от моето си квадратче до неговото ще трябва да изиграя нещо повече от дамски гамбит. Но, няма победа без риск, нали така. Качвам се на каляската и потеглям с апломб.
Упс! Трябва първо да включа на скорост (установила съм вече многократно, че возилото ми потегля на всяка скорост от 1 до 3, но не и ако скоростният лост е в неутрално положение, както често му се случва точно като бързам да отнема на някого предимство или като съм се засилила за среща с Бризбън).
На магистралата движението е с постоянна скорост, гледки няма, така че от скука се заемам с разучаване на локалните радиостанции. Докато цъкам нетърпеливо от канал на канал, неспособна да избера между класическа музика, кънтри, Кайли Миноуг, класическа музика, кънтри, Дани Миноуг, пак класика, пак кънтри и пак К.., а не този път е интервю на някакъв странен език (май португалски), започва да ми се струва, че вече съм наближила изхода, който си бях набелязала. Опитвам се да намеря на картата някое от дванадесетбуквените имена на улици, които профучават край мен, заемащи от край до край зелените табели, обаче нахалост. Хващам се на бас, че „о“ е най-употербяваната буква в австралийските пътеуказатели. Как според вас се чете Nujooloo? Woolloongaba? Indooroopilly? Coorparoo? И аз не знам. Докато сортирам всичките двойни о-та и вече съм подминала изхода. Накрая мъдро следвам инстинкта си на опитна окландка и слизам там, където слизат всички други – на най-задръстеното кръстовище в целия град.
Час по-късно, след епична битка с градския трафик, най-после съм паркирала, записала съм си къде съм паркирала и се появявам с асансьор изпод земята, за да се озова… на плажа. За момент, заслепена от яркото слънце, изпадам в луда паника – значи през цялото време съм се движила в обратната посока и все пак съм се явила на среща с Голд коуст, а не с Бризбън – но след като въоръжавам зрителните си органи със слънцезащитни очила си отдъхвам с облекчение. Плажът е изкуствен, не по-голям от детски пясъчник край лазурно син басейн, очевидно несвързан с калната река, влачеща водите си (и акулите си) десетина метра по-надолу. И претъпкан.
Заваръчните работи в небето продължават и обещават приказно време. Моят ухажор ме чака усмихнат. С цветя. И с топъл бриз.
Срещата е страхотна!
Галантният чаровник ме развежда първо из парка, после разглеждаме Музея на Куинсланд, пием кафе сред глутниците ибиси, ближем новозеландски сладолед, зяпаме магазините, снимаме се пред фонтаните, надникваме в казиното и в кметството, возим се на лодка по реката.
Бризбън успява някак хем да флиртува с всички, хем да е само с мен. Ненадминат флиртажия и покорител на сърца. Късно следобед ме изпраща с още повече галимации и задръствания, но този път – влюбена.
Безднадеждно и непоправимо.
