Преди да кажа каквото и да било, нека да ви попитам един въпрос. Каква е първата ви мисъл, като чуете думата „училище“? Дали си представяте Светая Светих, свято място, където ученолюбиви и усмихнати дечица жадно-жадно попиват знанията от учителите и с нетърпение се надпреварват кой пръв ще дигне ръка? Или пък представата ви е коренно различна – за вас училището е една черна дупка, в която вкарваш дете, изкарваш зрял човек, недостатъчно способен да се справя в реалния живот и с обработен мозък, пълен с никому ненужни клишета. Или може би представата ви е по-мрачна – училището за вас е нетипична социална среда, зоопарк, в който ценностите се разпадат, децата се подвеждат по алкохол и наркотици, или пък са под непрекъсната заплаха от насилие?
Безспорно отрицателните мнения преобладават. Никой не харесва как цялата система работи. От гледна точка на ученика това е разбираемо – ранно ставане сутрин в 6 часа (или дори по-рано, ако училището ти е в другия край на града), тежки уроци, контролни, класни… а след като се прибере вкъщи – и домашни задължения. Ученикът има чувството, че работи много повече от възрастния, при това с право – седем часа в училище и още няколко часа потене над домашните (понякога с канските мъки и на родителя, който често пъти трябва да схване смисъла на написаното в учебник, несъобразен с възрастта, и да ги обясни на езика на ученика) – цялото това мъчение надвишава многократно нормалния осемчасов работен ден. За родителя училището не може да даде знания за по-нататъшно кандидатстване и той харчи луди пари за частни уроци. За учителя пък остава предизвикателството да се справи с това да преподаде или по-точно да претупа максимално количество материал…
И така… сигурно вече си мислите, че такива като мен лесно дават акъл. Откакто завърших училище, измина близо десетилетие. Спомените избледняват, но дори и бледи, училищните спомени при мен не са само приятни. Ако имах възможността да върна времето назад… да, бих се върнал, но само в студентските си години. Липсват ми времената, когато живеех в студентско общежитие, когато ходех на лекции. Но училището? Не ми липсва. Имах някои много добри учители. Имам скъпоценни спомени как играех хек по коридорите, как слушахме Nightwish и Iron Maiden… но това е…
Много можем да си говорим за болестта на съвременното училищно образование. Както пише Христо Пеев: „Образователната система, която имаме в момента, е най-меко казано повреждаща, вредна, абсолютно неразбираща истинското знание фабрика за пълнене на хората с безполезна „обща култура“, която не струва и пукнат грош. Няма как да знам откъде се е стигнало до това, но не мога да си изкривя душата, че завършващите в момента нямат(а и аз нямах и все още нямам) елементарно ниво, което би трябвало да се придобива само за няколко (3-4-5) години. И това освен с пълната неадекватност на системата е тясно обвързано и с неукото ни общество, което е запокитило знанието и мисленето в тъмното кьоше на забравата. И толкоз. Оттам 15 септември е част от онова, което поврежда младите и пречи да предадем знанието, натрупано досега, пречи и да създадем мислещи и можещи хора.“ … Но болестта е ясна.
Симптомите – също. Самият факт, че, да речем, след аварията във Фукушима много хора почнаха да пият масово йод, масовото неразбиране около генномодифицираните култури, тоталното им отричане, въобще – цялата ГМО истерия, вярата в конспиративни теории, фактът, че много хора предпочитат да отидат на екстрасенс или на астролог, вместо на лекар… това говори за тотален крах на образователната система.
Лек има ли?
Когато едно заболяване е тежко, не можем да се задоволяваме само с палиативни мерки и да очакваме пълното възстановяване. Ако дадено лекарство е било безполезно, не можем да продължаваме терапията с него. Решението на проблема с ниската грамотност не е увеличаване на часовете, нито повече контролни, нито (не дай си Боже!) да караш децата още от 4-годишна възраст да ходят на училище, защото и такава малоумна идея имаше.
Наложителното лечение може да се окаже далеч по-радикално. То включва разбиване на цялостния монопол на държавното образование и търсенето на алтернативни методи за образование. Дори ако означава родители да започнат да въвеждат домашно образование и тази практика да става все по-масова и по-масова… Стига, разбира се, най-сетне да бъде одобрена от държавата.
Но заговори ли се за домашно обучение, реакцията често е много остра. Обикновено първият аргумент, който се хвърля, е че подобен тип обучение превръща децата в социални инвалиди.
Този аргумент обаче не е чак толкова сериозен, колкото много хора си мислят. В държавите, в които има развити групи по домашно обучение, родителите се събират, децата общуват едни с други, научават се как да решават задачи в екип и т.н. Разбира се, много хора не биха били съгласни. Те биха казали, че обикновено децата, които се събират, са на родители със сходни интереси. Най-често се цитира фактът, че привърженици на домашното образование са евангелски християни, и подобен тип обучение пак не остава възможност на детето да се сблъска с всички типове ценности – атеисти, агностици, мюсюлмани и т.н…
Но аз не съм убеден, че такава отвореност е характерна и за училищния тип образование. Училището в село Калище стана печално известно с това, че не иска деца на бежанци. Една майка казва: „Не бих се чувствала комфортно детето ми да е около бежанци“. Специално нашето общество е такова, че всеки гледа собствения си комфорт. Отвратително. Така че не виждам откъде се извъдиха защитниците на тезата, че децата непременно трябва да растат в училище, за да се сблъскат с всякакви различия и да не се чувстват комфортно.
А именно това е проблемът – училищната среда често пъти не е комфортна. Преди време говорих с едно момиче, може и да е била Гери Николова от Реформаторския блок, която е привърженичка на домашното образование. Не помня вече. Момичето каза, че училището е естествена среда за децата като зоопарка за животните. И си беше права. В такава среда можеш да вирееш, можеш да се издигнеш – но ако си малко по-различен от останалите, можеш много лесно да бъдеш смачкан и да си обект на тормоз.
Не е учудващо, че една от най-честите причини за извеждането на детето от училището и преминаването му на домашно обучение е училищният тормоз (източник – тук).
Май прекалено много се заговорих за домашното обучение. Но не мога да разбера – защо една такава идея трябва да звучи в ушите на мнозина толкова кощунствено… Всъщност, подобни варианти на алтернативно обучение – било то класическо домашно образование, ънскулинг, частни училища и други форми, предлагат нещо, което често пъти традиционното обучение не го предлага – а именно образование, съобразено с интересите, желанията и дарбите на децата.
Преди няколко седмици се запознах с едно дете, което имаше жив интерес към космоса и животните. То е само в трети клас. Остава почти цяло десетилетие, докато завърши. Детото притежава невероятно любопитство към науката, умее да разсъждава логично. Но ще успее ли да запази този интерес на изследовател? Или образователната система ще го смачка?
Не знам и не смея да си помисля…
Like this:
Like Зареждане…
Related
