Писателят Илия Троянов. Снимка: Петър Добрев
Писателят Илия Троянов е роден в София на 23 април 1965 г. Семейството му емигрира през 1971 г. в Германия, където получава политическо убежище. Завършил е право и етнология. Живее известно време в Кения, Южна Африка и Индия. Троянов е носител е на литературните награди “Бертелсман” (1997) и “Адалберт фон Шамисо” (2000), както и на Марбургската литературна награда (1996), отличен е с наградата за белетристика на Лайпцигския панаир на книгата (2006) и с Берлинската награда за литература (2007). В България, за първи път след напускането й, се връща през 1989 г. Прави сериозни изследвания върху българския преход и през 1999г. издава в Германия книгата „Кучешки живот. Революцията менте – 1989“, която този месец излезе и у нас (ИК “Балкани”). На български език са издадени и книгите му „По пътя на Ганг“, „Събирачът на светове“ и „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ (ИК “Сиела). По последното заглавие беше направен филм, който бе представен за първи път този месец на „София филм фест“. В програмата на филмовия фестивал участва и документалният филм на Илия Троянов „Напред, но нека никога да не забравяме“, който разказва историята на забравените борци срещу комунизма в България. Филмът беше направен за втората немска национална телевизия ZDF и може да се гледа в Интернет тук.
– Г-н Троянов, и в Германия и във Франция има почти 20-годишни периоди на голямо мълчание след Втората световна война. Почти 20 години след края на тоталитаризма, дойде ли времето и в България да се говори открито за престъпленията на комунизма – с филми и книги като вашите?
– Да, смятам, че не само в България, но и в цяла Източна Европа е дошло такова време. Прави ми впечатление, че последната година срещнах повече книги, филми и проекти, и повече хора се свързаха с мене – във връзка с разследване на тъкмо това минало, отколкото през 18-те години преди това. Очевидно в момента има нещо – дали течение, вълна, или нещо по-трайно, но интересът расте и все повече хора се занимават с това минало.
– Наскоро тук излезе и книгата ви „Кучешки времена. Революцията менте – 1989“. Защо чак сега се сетиха българските издатели, след като на немски книгата излезе през 1999 г.?
-Да, това е едно от доказателствата за някаква промяна – днес е възможно книгата да излезе, а през 99-та не беше. Вие живеете тук и вие трябва да ми кажете, защо преди е било невъзможно. Но тогава направихме едно представяне в Гьоте Институт, имаше 300-400 души и някои от тях попитаха, защо книгата не излиза и на български. Тогава една жена стана и каза, че работи в издателство и смята, че ако някой публикува тази книга – няма много дълго да остане издател. Това беше преценката на човек, който работи в тази индустрия, не знам доколко е вярна, но очевидно никой нямаше смелостта да издаде книгата.
– Но ако днес в литературата и киното имаме някакво критично разглеждане на миналото, то в държавния апарат изцяло преобладават кадри на стария режим – Георги Първанов, Сергей Станишев, Георги Пирински и т.н. Може ли така да се върви напред?
– Винаги може реално да се върви напред, защото главният закон на властта е, че тя отстъпва, когато има съпротива. Властта е тогава всеобхватна, нахална и нагла, когато съпротивата е слаба. Нещата се променят, когато хората започват да осведомяват, да се организират, по най-скромни начини дори, когато започнат да пишат в Интернет например – там има възможности, които бяха неподозирани доскоро. Моят филм „Напред, но нека никога да не забравяме“ също можеше да се гледа на български първо в мрежата. Знаете какви страхотни трудности има китайското правителство в опитите си да цензурира Интернет. Това са развития, които дават голяма възможност. Въпросът е за гражданското общество, колкото повече то се организира, толкова повече властта се отдръпва. Българският народ още не е разбрал, че трябва да използва факта, че страната е в Европейския съюз. Днес властта не може да се държи така, както преди две години. Сега тя съзнава, че трябва да се съобразява с демократичните правила, както и с другите съюзници. Държавата не може да се държи така нахално както преди. Тези неща трябва да се използват. Има най-различи възможности – формални като Европейския съд в Страсбург, но и медийни, които българският гражданин може да използва, за да добива информация и да протестира пред европейското общество.
Илия Троянов по време на представянето на книгата “Кучешки живот. Революцията менте-1989″ в Русе. Снимка: Булфото
– Дали обаче България сама може да се справи с наследството на комунизма, след като той не беше осъден в световен мащаб? Както съжалява Владимир Буковски, за комунизма нямаше Нюрнбергски процес…
– Това е наистина голям проблем, който трудно ще се реши. В момента няма никаква политическа сила, която да поддържа нещо като Нюрнбергските процеси. Даже преживяваме обратното явление в най-важната бивша комунистическа страна – Русия, където КГБ отново е на власт, съвсем просто казано. Виждате какво влияние има днес Русия заради суровините и как донякъде Западна Европа зависи от тях. Виждате какви игри играе Русия с Германия и Украйна… Затова аз не виждам как там може да се стигне до някакво осъждане. Единствено може по линията на изкуството и науката, по линията на документалистиката – да се направи един медиен Нюрнбергски процес.
– Да, но на ниво политика, не се ли опорочава доняккъде европейската идея, когато страните от ЕС си партнират с фигури като Първанов и Станишев?
– Да, но трябва да се каже, че не всички политици в Европейския съюз си партнират с такива хора. В Зелената партия и в консервативните партии има политици, които са в Европейския парламент и поддържат едно критично разглеждане на миналото. Един от главните проблеми е, че веднага след 89-та, Интернационалът прие Българската комунистическа партия, която вече се беше преименувала на БСП. Така по линия на старите кадри те започнаха да защитават бившия режим и попречиха на едно сериозно разглеждане на комунизма като престъпление срещу човечеството в Европейския парламент. Всички социалдемократи, с които съм говорил, реагират много нервно, когато някой ги попита за престъпленията на комунизма. Аз не разбирам това. Според мен те, ако искаха да защитят някаква идея на социалдемокрацията, би трябвало много рязко да се разграничат от комунистите. Това те не го правят и според мен е истинска мръсотия, но това е положението.
– Все пак вярвате ли, че времето и възродения спомен за герои като тези от „Напред, но нека никога да не забравяме“, може да излекува българската нация след комунизма?
– Фактът, че последните две години срещам много повече млади хора, които задават такива въпроси, показва, че има някакво движение. През 90-те години бях много по-отчаян. Всички хора, когато тогава срещах, ме питаха: „Какво се занимаваш с тези глупости, дай да видим днес как да оцелеем“. Тук двама, там двама, движенията винаги започват скромно. Трябва човек да осъзнае, че комунизмът е една грамадна, грамадна машина, която е подтискала българската нация. За мен това е най-зверската система, която изобщо е съществувала в историята на човечеството. Тя очевидно е смазала духа на народа, да го кажем патетично. Дотолкова, че доста по-дълго ще трае едно събуждане, отколкото очаквахме. Но и за пръв път преживяваме нещо такова. В света няма исторически опит как след такъв ужасен тоталитаризъм да се възбуди отново един свободен и достоен дух.
– Говорейки за нацията, тя в наши дни става все по-проблемно понятие. Според вас каква трябва да е българската национална визия?
– Главният проблем е, както много добре знаете, че българската нация със страхотна скорост намалява. От 89-та година насам младите хора масово напускат страната. В Германия, след успеха на последния ми роман, имах много литературни четения и абсолютно всеки път се запознавах с млади българи, които живеят там. Дават ми визитки, имат добри професии и позиции, много културно и интелигентно говорят с мен, но всеки път нашите срещи донякъде са израз на една трагедия – че толкова хора, никой не им знае точната бройка, са напуснали България. Това е съдба, която България дели със страни от Третия свят. Има много анекдоти, че в Западна Европа и САЩ има повече лекари африканци, отколкото в Африка. Това е проблем, за който никой до сега не е намерил решение, не знам и България как ще намери решение. Но не знам и дали това е толкова важно. Ако по някакъв начин българската нация или българската държава се влеят в една по-голяма регионална структура, това ще се окаже не толкова съществено. Не знам дали е толкова важна нацията, колкото нивото на свобода и социална справедливост.
– Познавате добре Исляма. Българите христистияни трудно възприемат мюсюлманите у нас – турци и помаци, като част от българската нация. Има ли наистина културни и религиозни различия, които да пречат да се върви в една посока?
– Точно обратното. В последната си книга „Confluence“ (б.р. “Сливане – книгата ще бъде издадена догодина и у нас от ИК „Сиела“), която написах с индийския колега Ранжит Хоскоте, се опитваме точно да подчертаем, че неща, които считаме за собствени, за типично европейски и християнски, често ако се проследят в миналото – ще намерят извора си някъде другаде. Примерно много неща, които днес ни се струват централни за европейската цивилизация, са дошли от арабския свят,. Това, което ни дели е винаги една картина на момента. Ако човек отиде малко назад или напред, ще се открият други разлики и прилики. Така че да се обръща много внимание върху тези разлики или да се твърди, както смятат фанатиците на хомогенния идентитет, че различията са непреодолими и вечни, е пълна лъжа и глупост. Точно обратното, мисля, че българите християни и българите мюсюлмани имат 90 процента споделени ценности, интереси и манталитет и може би десет процента разлики.
Илия Троянов раздава автографи след прожекцията на документалния филм “Напред, но нека никога не забравяме”. Снимка: Петър Добрев
– За момента обаче имаме проблемна идентичност на много места – сред българските турци, сред помаците, сред македонците – част от които се смятат за българи, а други не. Защо на Балканите проблемът за идентичността е толкова взривоопасен?
– Проблемите на идентичността са ми добре познати, писал съм за подобни неща и в Африка и в Индия. Когато тези проблеми се разгледат по-внимателно, се вижда, че те много често са инструментализирани и използвани от политиците. Има едно често внушаване, че националната идентичност е застрашена и това е един от най-силните инструменти на властта да отбие вниманието от съществените проблеми. Македония точно е много добър пример за създаване на фиктивни проблеми и решения. Много е лесно да се манипулира идентичността, тъй като тя като общо понятие е винаги една фикция. Точно това е проблемът, всеки от нас има една много интимна лична идентичност, която се определя от толкова много различни фактори, че едва ли ние тримата като българи делим една обща идентичност – освен, че сме хора, да кажем. Но всякакви по-общи идентичности трябва да се конструират и хората, които разполагат с възможност да ги конституират, имат по-голямо влияние и понякога нарочно създават проблеми.
– Въпреки всички проблеми, за които си говорихме, когато сте на едно от многобройните си пътешествия и се сетите за България, каква е първата мисъл, която ви идва на ум?
– Човек винаги най-първо мисли за близките си и аз не правя изключение – когато мисля за България, първо мисля за моето семейство, за моите родители. Моето съзнание или това, което знам за България, предимно е създадено от родителите ми, защото от 1971 г., когато избягахме – до 89-а г., аз не съм имал никакъв друг достъп до страната. На второ място са хората, които са ми близки тук и винаги разговаряме, когато идвам. Те до голяма степен определят как мисля за България. Когато обаче отидох през 1998 г. да живея в Индия, се чувствах много у дома. Индийците много се учудиха, те са свикнали когато идват европейци, да им е много чудно. Разбрах, че много неща, с които свързвам с България, ги има и там. В България има една маниакалност да се пишем европейци, сякаш само европейците са достойни хора. Подценява се факта, че ние имаме и ориенталски черти в културата си, в което няма нищо лошо. Даже много от нещата, които са ми симпатични в България, са ориенталски – както например много от чуждестранните гости на „София филм фест” споделиха, че има голяма разлика между западноевропейските и тукашния фестивал. Тук има много по-голяма близост с хората, интерес, любезност, сърдечност. Това са неща, които всеки познава от ориенталските страни, където я няма тази дръпнатост и дистанцираност на Запада.Не смятам, че ние трябва да се срамуваме, а напротив, трябва да кажем, че това е нашата сила – културата ни е смесица от европейски и ориенталски черти.
– Значи все пак, болката, която комунизмът е причинил на вашето семейство, не измества топлите чувства към България?
– Не, то и не може. Дали искам, или не, аз съм българин, това не е нещо, което човек може да промени. Знаем от генетиката, че човек до голяма степен е определен от своя генофонд и така и влиянието на старите поколения върху мен е неминуемо. Първите шест години от живота си съм говорил само български, а знаем от детските психолози, че това са годините, които определят мисленето на човека. Тези неща са факт и всичко друго би било смешно. Затова аз много критикувам някои българи, които се правят, че все едно не са българи. Такъв е Кристо – наскоро имах среща с него и той отказа да говори български, въпреки че е напуснал страната на 25 години! Неговият български би трябвало да е много по-добър от моя. Това е наистина абсурдно – да искаш да изчистиш първите 25 години от живота си.
