Иван Минчов Вазов
Иван Минчов Вазов известен като Иван Вазов (27.06.1850 година – 22.09.1921) е български писател, народен поет и обществен деец, почетен член на БАН (1921 година), почетен доктор на филоложките науки на софийския университет (1921 година). Иван Вазов е роден в Сопот. Той учи в родния си град, Калофер и Пловдив. През 1870 година баща му го изпраща в град Олтеница (Румъния) при брат си, да се учи на търговия. Иван Вазов избягва в браила, където се сближава с български емигранти, които упражняват положително влияние за оформяне на демократичният му светоглед. Иван Вазов се връща в Сопот през 1875 година и взема участие в местния революционен комитет. През 1876-1877 година Иван Вазов е в Букурещ, като става член на Българското централно благотворително общество. През октомври 1880 до 1886 Иван Вазов се установява в Пловдив и дейно участва в културния и обществено-политическия живот. Редактира списание наука (1881-1884) което е първото по-значително научно и художествено списание в освободена България. По време на Стамбуловия режим, преследван като русофил, емигрира в Русия (1887-1889). Иван Вазов е народен представител в осмото и деветото обикновено народно събрание (1894-1899) и е министър на просветата (1897-1898).Литературната си дейност Иван Вазов започва през 1870 година. Първата творба, която му създава известност, е стих „Борът“ (1871 година). Стихосбирките „Пряпорец и гусла“ (1876), „Тъгите на България“ (1877), „Избавление“ (1878) са посветени на борбата на българския народ против турското иго и на руският народ освободител. След освобождението Иван Вазов изобличава обществените недъзи, политическият гнет и безправие (стихосбирките „Гусла“, 1881, „Поля и гори“, 1884). На морала на българската буржоазия противопоставя борческия революционен и демократичен патос на национално-освободителната епоха, в цикъла „Епопея на забравените“ (1881-1884) възкресява и възвеличава образите и подвига на възрожденските герои. Критичният му реализъм е ярко изразен в „Драски и шарки. Очерци из столичния живот“ (два тома, 1893-1895), в комедията „Службогонци“ (1903) и в множество разкази. Белетристичният му дар личи още в първите повести и разкази („Митрофан и Дормидолски“ -1881, „Хаджи Ахил“ – 1882, „Чичовци“ – 1885), но най-изявен е в повестта „Немили-недраги“ (1883-1884) и в романа „Под игото“ (1889-1890) – забележително произведение на българската литература и най-четената българска книга, в която с голям епически размах е обрисуван животът на българският народ и революционният подем в навечерието и по време на Априлското въстание 1876 година. Други произведения „Грамада“ (1880) – поема, „Скитнишки песни“ (1899), „Под нашето небе“ (1900) – стихосбирка. Произведения с историческа тематика: „Иван Александър“ (1907) – повест, „Светослав Тертер“ (1907) – роман, „Борислав“ (1909), „Ивайло“ (1913) – драми, „Един кът от стара планина“ (1882), „Великата Рилска пустиня“ (1892), „В недрата на Родопите“ (1892) – пътеписи. С литературната си и културно-обществена дейност Иван Вазов допринася много за укрепване на българо-руската дружба. Създава значителни творби от всички литературни родове и видове, които възпитават в дух на патриотизъм, демократизъм и хуманизъм. Иван Вазов насърчава младите писатели, предпазва ги от упадъчни влияния, изтъква достойнството на родния език и сам значително го обогатява.Допринася за изграждане на българският народен театър.
        
