С голямо удоволствие ви представяме втория ни гост в рубриката 11/11/11. С втори номер обикновено играят десните защититници, но с погледа си върху играта и богата си култура неговото място на терена би било това на класическа десетка. С респект и със срамен спомен от 4-ката ми по латински в университета подготвях въпросите си към Цветков, който е фен на Челси (освен всичко останало). Отговорите си заслужават. Насладете им се. Футболът днес е навсякъде и по всяко време. Уикендът започва в петък вечер с мачове от Бундеслигата и Чемпиъншип и завършва обикновено с късния мач от Прем в понеделник. Вторник и сряда Шампионска лига, четвъртък Лига Европа, плюс спортни сайтове, вестници, блогове и т.н. Сега е много лесно да си избереш отбор, на когото да симпатизираш. Разкажи, моля те, как се става фен на английски отбор във време, в което нямаше интернет, спортните вестници бяха предимно седмични издания и как избра точно Челси?
Говориш за сякаш философско изтощение от футбола, заради преекспонацията. Това се родее с някой много стар грък като Анаксимандър, чиято идея как онова, което не виждаш, е по-силно желано, сега изглежда обърната. (Между другото, същата тази идея я има и при Чехов, че и във вазовата първа глава на „Под игото”, където чорбаджи Марко наставя как онова, което се запрещава, по-силно се желае.) През 80-те у нас изолацията си беше проблем – имам предвид как да се добереш до базова информация за тогавашната английска Първа дивизия; нагледното се свеждаше до апокрифно разпространявани видеокасети с мачове, но тогава и времето сякаш течеше по-бавно. (Все още, заради сантимента, пазя такава с Челси-Уензди от 1987, макар че вече няма VCR-и.) Истината е проста: за бесния футболен фен сега е златен век. При мен няма пренасищане – гледам с удоволствие всичко, когато имам време, дори да са хайлайтс от Конфърънс или, примерно, датското. Единственото, което в момента ме отвращава (казвам го като четвърто поколение почитател на Левски), е българското първенство.
Относно Челси: още ей такъв, в началото на 80-те, станах фен на всичко британско, и особено лондонско, най-вече заради рокмузиката. Образът на Челси днес е съвсем различен: аз обаче се „влюбих” в тях във времена, когато все още на тях се гледаше като на отбор, който има повече swagger, отколкото успехи (и от време на време изпадаха във Втора дивизия). По-късно съм живял в Лондон, и до днес ходя на мачове на Дъ Бридж (общо вече май са над 30), така че всичко закономерно се затвърди. Ужасно съм щастлив от успехите на Челси в последните 10 години и че съм техен съвременник, защото съм бил свидетел и на трудни времена. Неограничените финансови възможности на Роман Абрамович и определено успешното им управление изведоха Челси от средно успешен английски клуб до елита на футболна Европа редом с Реал Мадрид, Барселона, Байерн. Питал ли си се какво би било, ако Абрамович бе купил Нотингам, например, и липсва ли ти Челси на Денис Уайз и Дзола?
Не съм се питал и за секунда – просто се наслаждавам на епохата. Между другото, за да му е интересно, всеки фен би трябвало да си избере „вторични” отбори – т.е. отбори в другите основни първенства. И моят в Чемпиъншип, представете си, е Форест (донякъде защото загуби от наш отбор в най-впечатлителната ми възраст). Другите мои са Реал Мадрид, Интер, Аякс и Франкфурт. За Реал Мадрид е логично: първият ми спомен от евромач на Левски беше срещу Реал през 1979, наште паднаха 0:1 след сносна игра.
А Челси на Уайз и Дзола? Да, това е „романтичният” период, включително и за мен, защото вече ходех на мачове – но и някак мъчителен, защото и при Гулит, и при Виали бяха радост за окото, но все си оставаха бета-отбор. Впрочем Дзола си остава най-големият футболист на Челси, заедно с Озгуд, Лампард и Дрогба. Днешният Челси изглежда страховит и до загубата с 1:2 от Нюкясъл много от феновете на Арсенал се страхуваха за рекорда на Артилеристите от 49 мача без загуба. Наистина ли е толкова силен Челси и може ли “порасналото конче“ от Стамфорд Бридж да бъде спряно по пътя към титлата? Днешният Челси не само изглежда – той е страховит. Към момента (30 декември 2014) изглежда, че въпреки усилията на манчестърските отбори, Моуриньо няма да изпусне третата си титла.
Смяташ ли за прекалена арогантността на Моуриньо?
Не. Дори понякога се изумявам, че човек с такъв забавно лош английски успява да „зомбира” и манипулира журналистите в Англия, и те да му се връзват. Изследвам Моуриньо в дълбочина от край време и за мен той вече е нещо като аристотелов феномен – колкото повече нещата се превръщат във форма и по-малко материя, толкова по-познаваеми стават те. Но аз му се възхищавам истински – има нещо ницшеанско в това да знаеш, че си най-добрият, да казваш, че си най-добрият и НАИСТИНА да си най-добрият. Арсен Венгер наистина ли е “специалист по провалите“?
Не, разбира се – Венгер, дори оттук нататък да не спечели повече нищо, си остава в Топ 10 на най-революционните треньори в историята. Това беше типично „ужилване” от страна на Моуриньо, заради дългия период на Арсенал без успехи. Проблемът е, че Венгер вече прилича по нещо на Торес – просто в течение на няколко години сякаш го „загуби”, всички са изумени и никой не знае защо. Арсенал играе 3-та година, без да продава водещите си играчи, добави към тях топ-футболисти като Санчес и Йозил. Но от очакван претендент за титлата, в момента отборът се върна в класическата по това време на сезона неизгодна ситуация за топ 4. Защо?
Отговорът тук може да ни отнеме две седмици. Първо, знаете онази забавна статистика – без приноса на Алексис, сега щяхте да сте между 11-ти и 14-ти. Второ, вече и децата знаят, че нямате нов Виейра, а защитата ви прилича на съветската защита сутринта на 22 юни 1941. Сега ще произнеса досадна реч, която поставя важни въпроси: докога ще чакате, преди да разберете, че времената са се променили и че вашият бог вече не е бог? Ще изчакате ли пак той и неговият coaching staff да провали и Алексис, както стори с Аршавин и Йозил? Истината е горчива – футболът в последното десетилетие се разви и според мен подмина Венгер. Видимият проблем е, че този човек не разви своя гений според времето, в което битува сега, и не мога да се въздържа да го кажа на английски, че нещо се развълнувах: hopelessly lacking but without anyone around him to tell him what people really think, and how far away he is from adequately doing his job. If you surround yourself by yes men, or you have total control, then I can see why you’d be confused when everything you think is right turns out to be wrong.
Той вече не схваща, че не можеш да се втурнеш в Премиършип-сезон с общо двама защитници и половина; недоразбира, че не може вече да играеш един и същ футбол през цялото време срещу всички съперници, че трябва да си гъвкав, хитър, че може би трябва да правиш смени и през първото полувреме, ако нещата не вървят. И последно: не може да отхвърлиш Фабрегас, каквото и да се е случило между вас, мислейки си, че Уилшър или Касорла ще ти спечелят лигата. Накратко, не може да направиш подобни грешки – особено след като преди 15 години са те смятали за гениален. А за физиотерапевтите и лошата трансферна история даже не ми се почва.
Ще успее ли Арсенал, въпреки лошия си старт, в края на сезона да стигне до място в топ 4 или ще имаме изненадващ участник във великолепната четворка? Да. Арсенал с голяма гордост отново ще е четвърти, а може би и трети, и ще участва в Шампионската лига. Въпросът е „защо”. Какво трябва да направи ръководството на Арсенал, за да избегне пост-Фъргюсъновия срив в Юнайтед, когато Венгер реши да се оттегли? В кой мениджър виждаш потенциален наследник на французина в Арсенал? Примерно Диего Симеоне. Иматe талант, но и имате нужда от true grit. Малко „Джордж Греъм” или „Бърти Мий”-философия няма ви да навреди. Кои футболисти, носили фланелката на Арсенал, са ти носили най-голяма наслада с играта си? Анри, Бергкамп, Алън Смит. Кой е най-емоционалният ти спомен от лондонските дербита между Челси и Арсенал? Ето две дербита, които съм гледал на живо: през 1999 на Хайбъри, когато ни бихте 1:0 със забележителен гол на Бергкамп, макар че играхме чудесно и целият мач беше красив; и знаменитото 6:0 тази пролет на Дъ Бридж, което коментирахме от стадиона с Веско Василев от „Нова Спорт”, и за пръв път видях как отбор на Венгер може да бъде напълно безпомощен. Но не искам да влизам в иронични детайли, защото – въпреки градското съперничество – не мразя Арсенал, за разлика от северозападните „грандове”. Между другото, преди мача случайно срещнахме на улицата самия Тони Адамс, поговорихме и се снимахме с него (той също изрази известни съмнения в днешния Венгер, впрочем). Беше много вълнуващо, особено за Веско. В интервю Никола Анелка споделя, че модерният футбол е загубил от романтиката си и че удоволстието от играта както за играчите, така и за феновете не е същото. А за финал заявява, че “ твърде много футбол убива футбола“. Тежка диагноза. Смяташ ли, че е прав? Никола Анелка е шампион на Англия и носител на FA Cup и с Арсенал, и Челси, спечели Шампионската лига с Реал Мадрид, шампион на Турция с Фенербахче, шампион на Италия с Ювентус, европейски шампион с Франция, голмайстор на Премиършип с Челси и т.н., т.е. може да му се вярва. От друга страна, Анелка от самото начало си е един отегчен парижки лигльо, така че кой знае (смее се); за него лично съвременният футбол отдавна е загубил от романтиката си – той просто обиколи към 70-80 отбора, навсякъде срещу обидно висока заплата. Да не забравяме, че ако Венгер не го беше забелязал в ПСЖ, може би нищо подобно нямаше да му се случи.
