“Родителите ми се отнасяха с мен като с равен, никога не съм бил подценяван и бит – казва Теди Москов. – Шамарът за мен беше в сферата на теорията. Признавах за пакостите, които съм извършил, защото бях насърчаван да казвам истината.” Снимки: Пламен Стоименов
Москови. Рада и Стефан. Майка и син, две от лицата, белязали театъра и киното ни.Тя, медик по образование, написа сценариите за някои от най-добрите български филми за деца („Куче в чекмедже“, „Горе на черешата“, „Разговор с птици“) и любими куклени пиеси („Разсърдените букви“, „Бръмчилото“ и „Къде отиваш, конче“, преведена на доста езици, досега се играе в Полша).
Той, завършил куклена режисура при Юлия Огнянова във ВИТИЗ и специализирал в Accademia d’Arte Dramatica в Рим, бил е асистент на Джорджо Стрелер в „Пиколо театро“ в Милано, не престава да изненадва с нестандартния си режисьорски поглед към класиците („Ромео и Жулиета“, „Комедия на слугите“, „Сирано“, McBeth).
Сега и двамата имат новини. Книгата „Ние, негероите“, която Рада Москова завърши месеци преди своя 80-и рожден ден, вече има трета допечатка. А Теди Москов постави „Ричард III“ в Народния театър и вече работи по драматизация на „Кандид“ на същата сцена. И двамата обаче не обръщат гръб на политиката, която и тях беляза както всички българи.
Посрещат ни на… тавана. Пъстра, слънчева мансарда, разположена в сградата, където живеят възрастните Москови. Навремето, като студент, Теди живеел там, но сега уютното място споделя мислите на Рада. Голяма кръгла маса, с компютър – там е родена „Ние, негероите“. Старата пишеща машина вече е мил спомен, а писателката с няколко десетилетия зад гърба си няма никакъв проблем с техниката на младите.
Сядаме на красиви столове с извити облегалки (също мил спомен от миналото) и разговорът ни тръгва от… времето. Не, не за дъжда и слънцето, за които все се хващаме, като нямаме какво да си кажем с някого, а за онова време, с което все оправдаваме грешките си. Времето, описано в „Ние, негероите“, сътворило най-големите беди за фамилия Москови.
– Времето беше такова – след 50 години дали пак ще се говори така? Рада Москова: Вероятно. Когато се говореше за произволите на комунистическата власт, Добри Джуров каза: „Времето беше такова.“ Той въведе тази опрощаваща, извинителна фраза, но и сега, когато си мисля за бедността, за огромната разлика във възможностите на хората, за това окаяно население, което едва живее, и за новопостроените палати из София – също ще има нужда от оправдателната фраза „Времето беше такова“. Хората сякаш не искат да разберат източника на случващото се – просто го приемат… „Времето беше такова“ е снемане на отговорност, нещо извън човека. Толкова обичаме да сме невинни – в рая отпреди змията и ябълката! А всичко е вътре в човека, в неговите решения и действия. Може би атеизмът, с който бяхме заразени, го освобождава от нуждата от покаяние.
Теди Москов: Чел съм някъде за безсилието на думите. Ето, понятието „време“ – никой не може да даде определение за него. За мен то е богът, на който всички сме подвластни. „Времето е в нас и ние сме във времето“ – точно като Светия Дух.
– Г-жо Москова, времето, описано в книгата ви, е белязано от т.нар. сътрудник. Една от причините да сме на днешния ни хал е, че не извадиха сътрудниците на ДС – така ли е? Р. М.: Да. Според мен трябваше да се случи както в Германия с пастор Гаук, веднага. В едно интервю писателят Илия Троянов каза, че децата на хитлеристите – на бившата власт, са станали героите на 1968 г., на бунта, на желанието да се проумее и поеме отговорност за всичко, сполетяло германците. А при нас има странно историческо движение – децата на тези хора, майстори на демагогията, са сега във властта. Никаква чувствителност, никакво чувство за отговорност. Ново ляво мислене, не приказки, може да се появи само с нови хора. Т. М.: И единствената соцпартия, която не се разграничи от издевателствата на комунистическите си родители, е нашата.
– В този смисъл имат ли шанс негероите днес?Р. М.: Негерои са всички хора, които живеят живота такъв, какъвто е. Не мисля, че имат особен шанс, освен шанса, че господ ни е пуснал на този свят – единственият ни шанс да живеем според собствения си капацитет, според собствените си желания, собствената си чувствителност и интелигентност. Затова в книгата ми има и моменти на радост от живота.
– Може би да добавим и достойнство? Р. М.: Разбира се. То не се учи. То е част от теб. А може би се учи в семейството, от ранна възраст. Идва ни в клетките като начин на поведение на близките ти хора. Т. М.: Аз може би съм възпитаван така. Родителите ми се отнасяха с мен като с равен, никога не съм бил подценяван и бит. Шамарът за мен беше в сферата на теорията. Признавах за пакостите, които съм извършил, защото бях насърчаван да казвам истината. И го правех с удоволствие. Достойнството започва с поемането на отговорност.
Прекалено сериозен стана разговорът ни. Може би е добре да сменим посоката. И да поемем към… улицата. Преди петнайсетина години именно тя вдъхнови най-забавното тв шоу и направи известни и Теди Москов, и актьори като съпругата му Мая Новоселска, Христо Гърбов, Кръстьо Лафазанов, Валентин Танев… Тогава героите им бяха симпатични с глупостта си. Дрипльовците, трабантът, бутилката с ракия – как ли ще изглежда улицата, ако Теди заснеме ново продължение на абсурдното тв шоу?
Т. М.: Знаете ли, някой беше казал, че е хубаво да се направи нов „На всеки километър днес“, в който дъщерята на Митко Бомбата се е превърнала в комедийна актриса и тв водеща, майор Деянов – в министър на културата… Имаше хляб в тази идея, но с „Улицата“ няма да е същото, защото изчезна симпатията към скитника, бездомника. Преди той будеше съчувствие. А сега – не, защото знаем, че този, който проси на светофарите, е изпратен от определени хора и спечеленото ще отиде някъде другаде. Опошли се, опорочи се всичко. Персонажите са други, трабантът вече е лукс, той е мода в бившата ГФР, купуват го колекционери.
Споменът за „Улицата“ ни развеселява. Рада е свидетел на раждането на шоуто. Снимали са го на метри от къщата. А Теди, с обичайната си самоирония, казва: „Имитирахме Уди Алън, който снима близо до дома си – като се умори, отива да поспи или да похапне.“ И пак стават сериозни.
Р. М.: За мен улицата беше мястото на човека с неосъществени въжделения… Т. М.: …на малкия човек… Р. М.: …който минава покрай витрини, но не може да влезе в магазина, и за утеха надига бутилката с ракия. Тази улица обаче носеше и голяма надежда, че това свършва и идва нещо друго. Т. М.: В „Улицата“ хуморът не беше средство, а естетическа категория. С хумор говорех за сериозни неща – философия на смеха. Моят смях не е подигравка с тъщата, а радост от живота, начин на оцеляване. А хуморът и тъгата винаги вървят ръка за ръка. Смешното е тъжно, а тъжното – смешно.
– Какъв би бил един герой в „Улицата 2013“? Т. М.: Би бил регулировчик бунтар, който спира светофарите, за да може да упражнява професията си (естествено следва смях).Той ще дава предимство на симпатични хора, без да спазва правилата за движение.
– А как гледате на диктата на улицата днес?Т. М.: Това според мен са страсти, които ще утихнат. Спомням си „другаря“ бай Тошо Живков, който каза: „Приземяване, другари и другарки, скъпи братя и сестри, да се снишим, да изчакаме да мине бурята.“ (Смее се.) Беше много смешна фраза, произнесена със самоуверения му селски тембър, но днес тя не звучи забавно. „Последователите“ му я спазват и се снишават. Ужасното днес е, че се самоубиват хора, и то всеки ден, а аз не заслужавам някой да се жертва за мен. Тези показни самоубийства са нещо покъртително! Гадни са причините, които си измислят хората за тях – някой бил смахнат, друг – болен и пр. Чувал съм го доста, но не от протестиращи, а от добре вчесани самодоволни хора. Богаташи, натрупали в сейфовете си златото на мълчанието. Много ми е интересно и защо Църквата се отнесе така към момчето, което загина във Варна – самоубийството било грях. Но саможертвата не е грях, иначе Христос би бил огромен грешник. Цялата християнска религия се гради на „самоубийството“ му – Христос фактически се „самоубива“! Откъде накъде ще го обявяват за грях тези, които крадат електричество, прелюбодействат, не заклеймяват комунизма и не се отричат от милиционерското си минало!
Р. М.: Аз пък бих искала случващото се на улицата да има влияние – да бъде диктат. Но се съмнявам, че цялото това движение ще се окаже такова. Защото у нас протестите винаги вървят с някакво нагаждане, с някакъв взаимен компромис, а и винаги има съмнение, че може да бъдат използвани. И все пак дано улицата запази силата си на въздействие върху крайно корумпираните държавни институции и личностите на конюнктурата. Дай Боже, да намери лидери и да видим друг вид хора, които да представят българите. Т. М.: Ние, театралите, имаме един лаф за колегите си – да си добър човек не е професия. Корумпираният Стамболов е извършил много добри неща за България. Да си честен и некорумпиран също не е професия. Аз се надявам професионалистите, бруталните професионалисти, защото всеки професионализъм е вид цинизъм, да излязат и да спасят държавата – не с оглед на морал или членуване в партия, а просто да го направят. Въпросните професионалисти от различните партии се познават добре, защо не се организират в сдружение „МОЖЕЩИ“ в името на България!? Не бива да си търсят произхода, а способностите си. От произход са се интересували само нацисти и комунисти (разговорът ни е преди обявяването на служебното правителство, бел.а.).
– Теди, и в „Ричард III“, и в McBeth има една и съща сцена – протегната ръка към царската корона. Човечеството май не може без нея?Т. М.: Не може. Затова съм я правил тази сцена във всякакви варианти – с корона, с коронка на зъбите, с коронарография… Това е вечният стремеж към власт. Мисля, че Кирил Христов беше казал: „В България няма войници, има само генерали.“ И маймуната сигурно е слязла от дървото, защото някой извънземен е подхвърлил корона.
– Герой на „Улицата“ казваше, че се е отказал да се храни, да ползва ток, да получава заплата и т.н. От какво още се отказахме? Р. М.: Най-лошото е, че преди тока и споменатите неща се отказахме от образованието. Децата ни не учат и имат отношение на превъзходство спрямо всеки образован човек. Това е най-ужасното нещо – отказът от образование. Проявата му бе човекът, който стъпка конституцията, без да я е прочел. Т. М.: Може би трябва да се забрани образованието, да им се отнемат телефоните и компютрите, без тях те няма да могат нищо, ще ни станат роби и ще вършат само физическа работа (смее се). Според мен в гласуването трябва да се въведе образователен и възрастов ценз. Тези, които нямат дори основно образование – четвърт глас, а тези над 70 години – половин! Мисля, че във Франция пенсионерите над определена възраст не гласуват.
– Ще те обвинят в дискриминация!Т. М.: Аз също съм дискриминиран от неграмотност и агресия! Една журналистка в тиражен вестник си позволи да публикува лъжа, че половината публика излязла, опитвайки се да освирка моя „Ричард“. И ако моето свидетелство е недостоверно, актьорите, разпоредителите и гардеробиерите могат да потвърдят, че такова нещо не се е случвало.
Явно няма да оправим света. Казаното от майка и син Москови обаче остава. Стига да има образовани да ги чуват.
Пазарувай в MediaMall.bg – книги, музика, филми и абонаменти
