(интервю на Ренета Бакалова с Етгар Керет)
Всички Ваши книги пораждат близост у читателя. Дали е трудно да се пише, когато се влага толкова много интимност?
Човек пише от някакъв вътрешен стремеж и за мен това, което изпитвам, е желанието за интимност, така че би ми било много по-трудно да пиша по какъвто и да е друг начин. Наскоро бях в Япония, говорих с един човек по повод начина ми на писане и казах, че когато съм в метрото винаги се оглеждам и гледам кой е най-приятния човек, върху когото бих могъл да седна. Защото някои хора миришат, някои не изглеждат добре, и защото е голяма навалицата, ако ми се наложи да седна: върху кого бих седнал. Ако се срещна с теб или с Манол в метрото и ти кажа директно – „Бих искал да седна върху теб“, ще се създаде някакъв много непохватен момент, но въпреки това искам да намеря начина да го кажа и начинът е като пиша разкази. Защото в разказите нещата не се казват директно, а директно не мога да кажа тези неща.Това разбира се е метафора.
Какво е най-голямото очарование, което притежават непознатите, за които разказвате? Кое е най-интересното в тези хора? Кое е онова в тях, което най-много привлича?
Най-интересното нещо е, когато откриеш в някого нещо познато, което не можеш да облечеш в думи. Това е най-интересното в непознатите. Стандартът ни на живот е прекалено ефективен и онова, което създава индивидуалност и това, което ме привлича, са несъвършенствата на хората – например ако някой заеква или ако ходи накриво. Това са неща, които правят хората индивидуалности и които ги правят наистина интересни. Ако ги уподобим на планина или на стена – когато говорим за съвършенство, си представи една мраморна стена, за която не можеш да се хванеш и която не можеш да изкачиш, защото е прекалено гладка. Това на мен не ми харесва.
Преподавате творческо писане… какво е усещането, когато талантът на някого разцъфти пред Вас и то с Ваша помощ?
Току-що преподавах курс в Нюйоркския университет. Имах една много млада студентка, която идваше от Юга, от дълбокия Юг на Съединените щати. Накрая, когато говорехме лично само двамата, аз ѝ споделих – „Със сигурност много хора са ти го казвали, но ти си страхотна. Начинът, по който пишеш е много специален“. И тя ми отговори – „Не, Вие сте първият човек, който ми го казва“. Хората, които са талантливи рядко се нуждаят от помощ, понеже ти не можеш да ги научиш да бъдат себе си, те знаят как. Но понякога можеш да ги подкрепиш, защото писането е свързано с някакъв вид вътрешна самоувереност и ти трябва да подпомогнеш човека да я придобие. На няколко години веднъж срещаш човек, който пише страхотно и направо те поваля на земята с писането си. Да му разкажеш за това въздействие е достатъчно.
Когато една история излезе извън страниците и бъде екранизирана, това със сигурност я променя. Какво дава това и какво отнема?
Никога не гледам по този начин на нещата – дали нещо се отнема или прибавя. Гледам на това като на съвършено различно нещо. Екранизацията не е вид метаморфоза на самата история, а е своеобразно дете, което се ражда от нея. Когато някой прави филм и иска да се отнесе справедливо към моята история и да я преразкаже правдиво, аз му казвам да не се притеснява – какъвто и филм да направи, моята история няма да се промени. Адаптацията не е историята, а неин прочит. Ако просто я разкажеш с други, визуални средства, новата история е напълно излишна, защото е повторение. Хубавото във визуалния преразказ е добавянето на някакъв друг ум, на някакв друг тип мислене. Прочитът по начало трябва да е различен, защото читателят не е просто една „тръба“, през която историята преминава, а някакъв вид химическа реакция – един ум и една история се събират и се ражда нещо различно.
Какво беше усещането, когато видяхте за първои път свой разказ публикуван и как това Ви промени, промени ли и самия разказ?
Мога да разкажа две различни истории за издаване на разказ. Първата е за първия мой разказ, който бе издаден докато учех математика в университета. Имаше едно момче, което седеше до мен – то ми каза, че ако му дам хубав разказ, понеже партньорът на брат му работи в местно издание, ще му го даде и той ще бъде публикуван. Направих го и след две-три седмици разказът беше публикуван. Благодарих, а моят приятел ми каза, че всъщност няма нищо общо с това. Когато занесли разказа във вестника, редакторът в отдел „Култура” заявил ядосано, че не иска да му носят разкази по този начин, защото само той решавал какво да бъде публикувано. Човекът, занесъл разказа, неговият шеф, настоял, че веднага трябва да се публикува, защото шефът е той. Истината е обаче, че изобщо не го е бил прочел. Всъщност се оказа, че колкото и да съм щастлив от публикацията, тя изобщо не е била свързана с качествата на моя разказ – резултат от битка на его с его.
Имам и една по-вълнуваща история за издаване. Когато излезе първият ми сборник с разкази, бях на 24 години. Никой вестник не искаше да ме интервюира, понеже бях много млад и неизвестен .Започнах да звъня на журналисти, казвайки им: „Трябва да ме интервюирате, аз съм много интересен, ще ви дам страхотни отговори”. Обадих се на една журналистка, която живее в Йерусалим (аз живея в Тел Авив). Тя ми каза, че ако отида до там и ме хареса, ще напише нещо за мен. Отидох, беше януари, срещнахме се в едно кафе и тя ми се извини, че не може да разговаря с мен, защото дъщеря ѝ е болна, обадили са се и трябва да я вземе от училище. Върнах се на централната гара . Това бе официалната дата, на която книгата ми трябваше да излезе по книжарниците – 15 януари 1992 година. Както си вървях, видях на витрината на една книжарница моята книга. Мислех си, че ако това беше филм, нещо трябва да се случи – някое красиво момиче да се приближи и да ме заговори, да има музика… но нищо подобно. Възмутих се вътрешно и реших да стоя там, докато нещо не се случи. Постоях пред витрината около час. После изведнъж започна да вали сняг. В Израел много рядко вали сняг. В Тел Авив никога, е – само веднъж в последните сто години. В Йерусалим – веднъж на седем-осем години. Но това бе първият път в живота ми, когато виждах сняг. И наистина изпитах усещането, че съм в Холивудски филм.
Когато станахте баща, това как Ви промени?
Не мисля, че това да стана баща ме направи по-добър човек, но ме накара да искам да бъда по-добър човек. Най-силното изживяване като родител е, че някой те гледа отстрани и те възприема. Това възприятие те прави много по-свързан със „слепите“ ти точки. Откакто съм родител, съм много по-наясно с негативните си страни и започнах да изпитвам желание да ги променя.
Всичките Ви разкази излъчват много топлина и добронамереност – как успявате да пишете дори за проблеми като тези, свързани с Холокоста, с толкова разбиране и с толкова човечност?
Никога не съм успял да напиша разказ, който да се случва в епохата на Холокоста. Нито един от моите разкази не се случва – например – в концентрационен лагер. Винаги пиша разкази за хора, които се опитват да разберат какво се е случило там. Това е моят опит като дете на оцелели от Холокоста – още от малък винаги ми се е искало да разбера какво е било изживяването и мисля, че ако успея да го разбера, ще ги опозная по-добре като хора. В много случаи ролята на литературата и изкуството изобщо е да намериш човечност там, където е трудно да се намери такава. Веднъж отидох с баща ми в едно кафе . Изведнъж влезе една жена – възрастна, над осемдесетгодишна, тя имаше брадавици по лицето и изглеждаше като вещица от някой ужасен филм. Баща ми очевидно я позна, той я е познавал преди петдесет години, и каза: „Това, което си спомням от теб и от младостта ти, са очите ти и те не са се променили. Те са толкова сини и дълбоки – като океана. И когато те видя, изпитвам желание да си съблека дрехите и да се гмурна във тях“. Когато жената си тръгна, аз попитах баща ми защо е излъгал тази жена, тя беше много грозна, а той ми отвърна: „Да, но какви очи имаше”. Мисля, че ролята на писането е, без да изкривява действителността, да намери в нея онова, което очовечава.
(Етгар Керет – фотографията е на Йоана Русева)
В DICTUM можете да изслушате записа от интервюто на Ренета Бакалова с Етгар Керет. Разговорът се състоя на 15.07.2015 г., ден преди представянето новата книга на Етгар Керет – „Седем добри години” в София (то е насрочено за днес, четвъртък – 16.07.2015 г., от 19:00 часа, в Студио 5 в НДК).
„Седем добри години” е издадена от „Жанет 45″ (преводът е на Милена Варзоновцева, оформлението – на Люба Халева) във великолепната поредица „Кратки разкази завинаги“, в която до края на месеца ще бъдат публикувани и “Лудият от площад “Свобода” от Хасан Бласим, и “Дъщерята на скулптора” от Туве Янсон.
