Писателката Катерина Хапсали пред Bulevard.bg – за перфектното гръцко кафе, балканските нишки на съдбата и следващата си книга
Катерина Хапсали е яркото име в съвременната българска литература, от което имахме остра нужда. Учила е в САЩ икономика и испански език, и вече от 15 години се занимава с журналистика. Тя е и първият главен редактор на сп. Harper’s BAZAAR у нас.
Дебютният ѝ роман „Гръцко кафе“, който предизвика огромен интерес, е книга-обръщение на майката към сина, лична изповед, която чрез историите на предците казва за живота повече, отколкото който и да е философски труд. Тук ще срещнем и мойрите – богините на съдбата, дъщери на Зевс и Темида, които умело изплитат нишките на бъдещето.
Няма да издаваме повече, ще оставим книгата и авторката сами да говорят за себе си:
– В „Гръцко кафе“ има много лични моменти, макар романът да не е напълно автобиографичен. Как се появи нуждата от написването на тази книга? Къде е границата между реалните случки и имена, и къде фикцията?
– Нуждата от написването на романа беше продиктувана от събития в моя личен живот. Съдбата е винаги по-изобретателна от това, което изобщо можем да си представим. Конкретният повод беше смъртта на моя съпруг. Имах нужда да намеря смисъл в грандиозното безсмислие на смъртта! А границата всеки читател я търси и открива за себе си… Нека запазя някаква енигматичност, след като толкова често давах фактологични отговори. В крайна сметка, всеки автор е доизмислян постоянно и безкрай от читателското въображение.
– Доколко е важна родовата памет? Какво можем да научим от гласовете на предците ни, от техния опит?
– Можем да научим това, че винаги има надежда за оцеляване. Че както и ние живеем и се борим, така са го правили и тези преди нас. Е, след като те са успели, значи и за нас има надежда.
– В романа изпъкват силните женски образи. Приемате ли се като силна жена и какъв е балансът между воля и крехкост?
– Има моменти, в които се учудвам от своята сила. Има и такива, в които се чувствам като малко момиченце, което просто трябва да си поплаче. Да, жените не осъзнаваме колко сме силни, но и в нашата мекота също се съдържа експлозивна мощ. Някой бе казал, че и най-опитният моряк се дави в женските сълзи… Вероятно е така.
– Една самотна майка може ли да е и баща едновременно?
– Може, но надали е необходимо. А и не харесвам определението самотна майка. Как може да си самотна, когато имаш дете?
– Мойрите (богини от древногръцката митология) предат нишките на съдбата на всеки смъртен в „Гръцко кафе“. Доколко наистина вярвате в предначертания път? Имаме ли власт върху бъдещето си?
– Според мен целият ни път е изтъкан от нишки на предопределеност, както и от изблици на свободна воля. Да, аз вярвам, че имаме власт над определени събития в живота си, но не бива да пренебрегваме и Фортуната. Не сте ли имали моменти, в които сякаш нещо по-голямо от вас води стъпките ви? Понякога в най-нелогичните ни на пръв поглед действия прозира именно тя, Съдбата.
– Какво разделя и какво събира народите на Балканите?
– Събира ни общата ни история, която неминуемо дава отпечатък на еднаквост както върху характерите ни, така и върху бита ни. Разделя ни ужасът от това колко си приличаме всъщност.
– Кога да очакваме втория Ви роман и ще издадете ли нещо, свързано с него?
– Очаквам до няколко месеца да сложа финалната точка на „Сливовиц“. В началото си мислех, че пиша нещо коренно различно от „Гръцко кафе“. Изказът се различава тотално, „Сливовиц“ е някак мъжка книга, вероятно защото и главният герой е мъж. Но постепенно осъзнах, че и двата романа са проекция на едно и също желание – да намерим корените си, да усетим себе си в недрата на земята, там, където сме най-истински, удобно скрити в пулса на предците ни.
В „Сливовиц“ главният герой извървява много странен път… Мога да кажа, че пак ще се заровите в един тюрлю гювеч, но този път из земите на бивша Югославия. Земи, в които пак всички се напъват да бъдат безкрайно различни, бягайки от общото помежду си.
– Имате ли ритуали, свързани с писането? Кои автори Ви вдъхновяват?
– Разбира се, че имам сума ти налудничави ритуали. Надали са за споделяне тук…. По едно време си бях въобразила, че мога да пиша добре единствено нощем. Разбира се, това не е така. А колкото до авторите – прекланям се пред Никос Казандзакис. Никой не може да го настигне, никога.
– Как бихте обяснили с няколко думи смисъла от четенето на нечетящ човек?
– Вероятно това е кауза пердута… Навиците да четем се изграждат в детството, може би дори преди това. Когато аз бях бременна, не спирах да чета… Вярвам твърдо в пренаталното възпитание. Едно е майката да си пуска класическа музика и да заспива с Умберто Еко, друго е да преглежда само жълта преса и да щрака с пръсти на поп-фолк.
– В „Гръцко кафе“ немалко пъти се появява думата „трептение“ (вместо „търпение“, на развален български). За какво не Ви достига трептение?
– За собствените ми кусури, най-вече. Да, искам да съм перфектна, тук и сега. В това си желание често пресолявам манджата и резултатът е тъкмо обратен. Няма как човек да огрее на десет фронта едновременно… А иначе – нямам трептение за безпричинната жестокост, за желанието да бъдеш прав на всяка цена.
– Каква е тайната на хубавото гръцко кафе?
– Да съумееш да го разпознаеш навреме. Твърде често сме склонни да се вайкаме, в това число и аз, без да усещаме колко хубав живот всъщност сърбаме…
