Пред Bulevard.bg един от малкото професионални актьори в „С лице надолу“ разказва за себе си и своите роли, рокмузиката, чалгата и предизвикателството да се снима с натуршчици в България
Мелвил Пупо (р. 1973) започва актьорската си кариера на 10-годишна възраст, когато започва да се снима във филми на режисьора Раул Руис, сред които дори екранизация по „Островът на съкровищата“.
Оттогава насам е работил с режисьори от цял свят: Франсоа Озон, Зоуи Касаветис, Ерих Ромер, Анди и Лана Уашовски, Анджелина Джоли, Ксавие Долан, Жан-Жак Ано, Джеймс Айвъри – и българина Камен Калев.
Виж още: Вносните звезди на българското кино
„С лице надолу“ (Tête baissée) е третият пълнометражен филм на Калев след „Източни пиеси“ и „Островът“, като още преди излизането му по кината този петък, 16 октомври, той получи наградата за режисура от националния фестивал „Златна роза“ във Варна – „за майсторския подбор и работа с професионални и непрофесионални изпълнители при изграждането на автентичен и вълнуващ разказ“.
Това е филм за вината на света, в който живеем; колко опасен е, с колко проблеми е наситен, коментира френският актьор, превъплътил се в главния герой Сами. Той пристига у нас за премиерната седмица на филма, който тръгва на екран едновременно в София, Варна, Бургас, Пловдив, Русе, Стара Загора, Плевен, Благоевград, Шумен, Видин, Търговище, Враца и Хасково.
Кръстен на писателя Хърман Мелвил, Пупо сподели пред Bulevard.bg подробности за снимачния период у нас, рокмузиката като хоби, своите други актуални роли – и кой е неговият най-любим град.
– Как всъщност се стигна до участието Ви в този проект?
– Френският продуцент Жан Лабади казал на Камен за мен, тъй като сметнал, че мога да изиграя ролята на Сами. Трябваше да отида в София да се запозная с Камен. Беше отдавна, може би преди две години.
Прекарахме една приятна вечер из София, вечеряхме, ходихме по клубове, купонясвахме и стана ясно, че се разбираме добре, а и исках тази роля, защото сценарият ми харесваше.
След тази луда нощ се върнах в Париж и той ми се обади, за да каже, че дори да е имал предвид някои други актьори на първо място, е решил да заснеме филма с мен като Сами.
– Камен Калев разказва, че тогава Ви е завел в чалга клуб.
– Абсолютно. Не знаех нищо за България, нито за чалгата, а той искаше да ми покаже всички влияния.
– В трейлъра на филма говорите на български. Имахте ли много такива реплики и кое беше основното предизвикатестло пред Вас тук – освен чуждия език?
– За първи път играя такъв тип герой, гангстер. Обикновено се снимам в артфилми, не жанрови. Така че бях много заинтригуван, още повече – в България, която за мен носи някаква екзотика, с тази атмосфера и нощния живот, ъндърграунда. Предизвикателството за мен беше да бъда убедителен и реалистичен в ролята на този злодей – макар че в хода на филма той претърпява известна промяна, но в началото е гангстер.
Трябваше да наддам на тегло, понеже обикновено съм по-слаб, и да ходя на тренировки. Имах треньор в София, един много готин образ на име Константин, който е шампион по кикбокс. Той ме водеше на фитнес, за да натрупам мускулна маса, тъй като знаех, че всички типове във филма изглеждат грамадни и силни.
Така че предизвикателството за мен беше да се убедя, че мога да съм част от тази тълпа.
– Режисьорът казва за вас: „Този изключително интелигентен и чувствителен актьор ми помогна да направя един негативен персонаж вълнуващ и изненадващ.“
– Благодаря на Камен. Но е истина, че с него се разбирахме много добре, станахме приятели и прекарахме доста време в разговори за ролята и филма като цяло, какво е значението и какъв е вътрешният живот на моя герой, какво значи неговото пътуване.
Допада ми, че в известна степен Сами прилича на мен – не е свикнал на такъв живот, в този свят, това насилие му идва прекалено. Но той се старае максимално и накрая се оказва по-загрижен за други хора, за Елка, отколкото за самия себе си. Така че това е катарзисът, който изживява героят ми – и това е нещо положително.
– Как оценявате работата на непрофесионалните актьори във филма, особено екранната ви партньорка Сехер Небиева. Доколкото разбирам, сте участвали и в кастинга…
– Точно така, защото това за мен беше и начин да науча някои реплики на български. Всички актриси заставаха за първи път пред камерата, но когато видяхме Сехер, беше очевидно, че тя може да се справи, защото имаше темперамента, имаше самообладанието, а освен това широк емоционален диапазон и, макар че беше много млада, притежаваше голяма гордост и сила. Това беше добре.
А трудното, когато работиш с непрофесионални актьори, е, че понякога им се иска да импровизират, а това в случая не беше възможно заради езиковата бариера – аз не говоря български и не бих могъл да ги разбера, а ако аз започнех да импровизирам на френски или понякога на английски, те нямаше да ме разберат. Така че трябваше да се придържаме към езика.
В началото имаше и известна враждебност помежду ни – тя беше донякъде предпазлива, защото не ме познаваше, не знаеше откъде идвам и какво правя тук, някакъв французин. Първоначално беше малко дива, сякаш ме дразнеше и изпитваше, а аз трябваше да съм силен да се справя с нея и да се опитам да я накарам да работи.
В крайна сметка този филм я превърна в актриса, в хода на снимачния процес тя разбра какво означава да играеш пред камерата и накрая беше наясно какво да прави, как да застане пред камерата, знаеше си репликите идеално. И макар че в началото не беше убедена в това, накрая наистина й хареса.
Мисля, че Сехер е родена за актриса.
– Да се надяваме да я видим след време и в други филми… А вашият герой тук е под прикритие. Чувала съм, че това е популярна сюжетна линия във френското кино. Черпихте ли вдъхновение от действителна личност или друг филм, как се подготвяхте за ролята?
– „С лице надолу“ е създаден по истински случай. А във Франция правим жанрови филми за полицаи, ганстери и полицейски инспектори, които не ми допадат особено. Мисля, че през повечето време изглеждат фалшиви и неистински, тъй като злодеите се играят все от едни и същи актьори – както впрочем и добрите. Няма го това усещане за реалистичност, което лъха от филмите на Камен.
Не съм много запознат с полицейските „филм ноар“, но според мен нашият филм е дори по-интересен и се доближава до документалното кино, защото се базира на действителни герои и е с участието на истински хора. И има едно усещане за автентичност, което във френските жанрови филми отсъства.
Мисля, че във Франция се специализираме повече в интелектуалното кино, във филми, които се основават на диалога, стила на „артхаус“ киното. Камен обаче свърши страхотна работа, защото резултатът е по средата между документалното кино и на моменти екшъна, гангстерското кино – една смесица между тях, която ми се струва доста автентична.
– Знаем, че сте актьор от ранното си детство, но сега се изявявате също като режисьор, сценарист, композитор. Каква щеше да бъде професията ви, ако не бяхте станали актьор?
– Мисля, че щях да бъда музикант. Започнах да се снимам още като дете и това не беше моят избор на професия – бях избран от един режисьор, който засне няколко филма с мен, когато бях малък…
– Раул Руис, „Островът на съкровищата“.
– Разбира се, тогава ми харесваше атмосферата на снимачната площадка, да съм част от снимачния екип. Тези филми бяха фантастични, приключенски и за едно дете беше невероятно…
Но ако това не ми се беше случило, никога нямаше да стана актьор, щях по-скоро да съм музикант. Брат ми е музикант, винаги с удоволствие свирим заедно, винаги сме имали групи, дори сега, в Париж, имаме група – Black minou.
Така че по-скоро бих бил музикант. Сега съм актьор, защото вече съм заснел много филми и за мен това са страхотни възможности, но не съм роден за актьор.
– Значи мога да ви сравня с Джаред Лето, който също има група с брат си – Thirty Seconds to Mars.
– Той играе транссексуален във филма, с който получи „Оскар“, а аз също съм играл транссексуален – и то преди него.
– В канадския Laurence Anyways (Лоранс, въпреки всичко).
– Да, трябва да го гледате, много е добър, на един много млад режисьор.
– Еди Редмейн също напоследък играе подобна роля, в „Момичето от Дания“.
– Сега е модерно да се правят такива филми, за трансексуални, но тогава, преди четири години, не беше толкова на мода.
– Трябва да е било голямо предизвикателство за Вас.
– Да, определено. Режисьорът Ксавие Долан тогава беше на 21 и аз бях много впечатлен, че толкова млад режисьор прави такъв филм, толкова вдъхновен. Обичам да правя луди филми.
– Издали сте и самостоятелен албум (Un simple appareil), в стила на поетите с китара. Имате ли любим певец/автор на песни в този жанр?
– Да, разбира се, харесвам Боб Дилън, макар че съм далеч от това да се сравнявам с него. Соловия си албум направих почти в домашни условия, заедно с брат си. Днес не се опитвам да се правя на певец. Сега в групата свиря на бас, а брат ми е вокалист. Свирим хеви рок, хардрок. Аз по-скоро бих останал на по-заден план, не като фронтмен. Обичам да свиря на живо, по концерти, основно рок.
– Любимата Ви рокгрупа?
– AC/DC.
– Тази година излизат още два филма с Ваше участие: френският Le Grand Jeu (Голямата игра) и американският „Край морето“. Бихте ли направили сравнение между работата си с режисьорите: Никола Паризер, Анджелина Джоли и Камен Калев?
– През изминалата година имах късмет да се снимам в много филми, и то в ролята на герои, които доста различни един от друг. Филмът с Никола Паризер е негов дебют, на политическа тема. Базиран е на истински случай във Франция от 2007 г., за левичарска група – марксисти, ленинисти, обвинена в тероризъм, но неоснователно… Получи се много интересен политически трилър.
Мелвил Пупо и Клеманс Поези, популярна от „Хари Потър и Огненият бокал“, в Le Grand Jeu. Снимка: Bac Films
А при Анджелина Джоли имам поддържаща роля. Двамата с Брад Пит са семейна двойка, женени от над 10 години, които се карат през цялото време и нямат деца. Те са на почивка в Южна Франция, а в съседната стая на хотела им е настанена френска новобрачна двойка. Аз играя младоженеца и Анджелина се опитва да съсипе брака ми.
Това е малък, на практика европейски филм. Тя е написала сценария, тя режисира и целта й е била да го направи по европейски – екипът е почти изцяло европейски, стилът на филма също, така че не е много по-различно от обичайната ми работа във френското кино.
Радвам се, че съм част от този филм, с такива големи звезди, но това не е типичният холивудски филм, с екшън – начинът, по който тя направи филма, е близо до онова, което съм свикнал да снимам.
– Има ли действителна личност, която бихте искали да играете в биографичен филм?
– Днес всички снимат биографични филми, но аз не съм голям почитател на биографичните филми. Според мен е твърде лесно да вземеш един актьор, който прилича на друг човек, и да превърнеш живота на всеки човек във филм. Сякаш има такава мода напоследък…
В известен смисъл обаче и филмът на Камен е биографичен, понеже е по истински случай. Трябва да намираш вдъхновение в действителността. Но за мен е да се правят филми за попзвезди, актьори или политици е лесно, прекалено лесно.
Мелвил Пупо като маршал Андре Масена от Наполеоновата армия във „Фронтът на Уелингтън“ (As linhas de Torres Vedras), френско-португалски исторически филм от 2012 г., режисиран от Валерия Сармиенто, която довършва проекта на своя покоен съпруг Раул Руис. В заглавната роля е Джон Малкович. Снимка: Alfama Films Production
– Какво очаквате от „С лице надолу“ – не само в кината, но и като обществен отзвук, в България или в чужбина? Имате ли очаквания да промени отношението към циганите например – доколкото във Франция също е имало проблеми с имигранти от българската ромска общност.
– Разбира се, надявам се. Надявам се, че хората няма да видят в този филм само лошата страна на България… с гангстерите и проститутките. Все пак това е игрално кино. Според мен хубавото на този филм е, че показва колко сложни и различни нива на култури и общества има в България. Винаги е добре да се види това. И цялата тази чалга атмосфера, енергията – дори онези роми, живеещи в тези бедни райони, притежават голяма енергичност. Не е само бедност и тъга, но и много жизненост.
– Има ли нещо, което бихте искали да кажете на българите или в частност на кинозрителите у нас?
– Подкрепяйте Камен Калев и другите си режисьори. България е вдъхновяваща страна и от моя гледна точка могат да се разкажат много истории, с разнообразни персонажи, на различни нива. Сложни, но също така много интересни, многопластови.
– Ние сме онлайн медия с фокус върху градския живот. Имате ли любим град и кое е любимото ви място там?
– Любим град? Обичам Лондон – защото е огромен и никога не можеш да обходиш изцяло, винаги откриваш нови места и нови неща. Харесвам старите места и когато пътувам дотам, се стремя да открия най-старите заведения, най-старите ресторанти. Обичам традиционните места, а в Лондон наистина са запазени много такива, старомодни барове и ресторанти.
А любимото ми място в Лондон е един пъб – The French House, посещаван от генерал Де Гол, който организирал там срещите си по време на Втората световна война.
