Любовта умря!
Във фейса беше Семра, а иначе Надежда.
Съпругът й празнуваше своя юбилей, заобиколен от най-близките си, приповдигнати с Вяра, Любов и Надежда.
• Разкажи ми, мила! Разкажи!
• Любовта умря! – подмести дупето си тя като на пиксели, които оформяха цялостните й движения.
• Ох, не чувам от музиката! Искаш да кажеш, че приключи? То и в разказа беше така заложено – казах аз.
• Не бе, мила, умря, съвсем физически. Любовта умря.
• Ооо, Надяя – прегърнах я аз. – Разкажи ми, мила, разкажи!
• Умря за един месец… от рак! – замлъкна.Тялото й се подместваше отново.
• Какво говориш, а ти?
• Бях до него докрая…
Избърсах очите си. Трябваше да съм дискретна, а тя:
• Няма да плачем!
• Да, няма.
Нямаше я косата й, карменска и мека. Липсата на бургундово ме натъжаваше, а белите й коси раняваха…
Моята Семра беше изгубила любовта. Исках да си я представя в мига на раздяла, но това не се случи.Тя остави случилото се в тъмното на самотата, като мъничка звезда.
Дядо Заро, бащата на юбиляря, стана и удари въздуха с кратка реч:
• Аз съм най-щастливият баща. Имам две деца – син и дъщеря. Имам четирима внуци. Две момичета и две момчета…
Седна той, аплодиран, и развълнуван премахна с пръстче сълза. Във въздуха увисна въпрос: „А те?“
Някои виждаха органите на хората отвътре, а аз видях души.
Калина, дъщерята на дядо Заро, преди година овдовя. Мъжът й на петдесет получи масивен инфаркт. Навярно всички сме запътени натам, но нея, на четиресет и седем, не я интересуваше това. Попита ме:
• Твоята сестра, когато овдовя, справи ли се? Как го преживя?
• Амии трябваше да минат три лета, три есени, три зими и три пролети. Така.
Тя замълча. Тъмните й очи бяха прибрали всичкия мрак, а в мрака неговата звезда.
• Знаех си, че не беше съвсем верен – продължи тя през пауза. – Правеше дълги пътувания. Имаше своите страсти. Но завърнеше ли се, с всяко завръщане разцъфтявах отново. Седеше сестрата на юбиляря до него. Алкохолът я правеше нежна и мека, но мракът й беше уютен.
Юбилярят вардеше за изпълнението на организационните въпроси. Трябваше да чества своите звездини заедно с близките си. Така и ставаше. До него „Малката стопанка на голямата къща“, но не оная на Джек Лондон. Тя си имаше малък дом и сърце. В него побираше съпруг, деца, една голяма любов и топлина. Сърце, уютно като дом. Танцуваше юбилейния танц до него тя, а аз гледах белите й коси встрани, в анфас. Наблюдавах как той ту я облича, че й е студено, ту я изпровожда донякъде. Мил на сърцето ми приятел от цял един съзнателен живот приемаше съдбата и любовта смирено, с достойнство и чест. Тя, любовта, имаше различни проявления. Едното беше неговата мъжка грижа „Кажи муцка, какво има?“, витаеше в съзнанието ми заедно с прегръдката му, а в нея малката стопанка с бургундова коса. Течеше юбилеят, танцувахме и привдигахме ръце. Алкохолът ни правеше красиви и нежни.
Тръгнахме си аз и моят съпруг. Нашият приятел ни изпроводи. А отвън, есенен и топъл, навяваше дъждът.
Спряхме пред заведението под една импровизирана порта с керемидки:
• Ице, много хубаво мина!- казах аз.
• То животът мина, ама… Валка, докарай колата, кумичката ми да не я навали – каза той с усмивка и продължи. – Колани? Така… всичко е наред!
Дъждът навяваше от вятъра по стъклото на колата. Навяваше и топлината на живеенето в нас. И Вяра, и Любов за неговата Надежда.
