Растението „лен“(Linum) е познато в няколко разновидности: маслодаен, влакнодаен, междинен, полузимен и планински.Това растение е много разпространено в Европа (без крайните северни и южни части), но също така се среща в Югозападна Азия и Средиземноморието. Диворастящият лен обича влажните райони с височина от 200 до 2600м, върху скалисти или тревисти терени. Културният лен е маслодайно и влакнодайно растение, което цъфти през юни и началото на юли, а плодовете му узряват през юли до август. За медицински цели се предпочита едросеменният маслодаен лен. Лененото семе съдържа фибри, мастни киселини и витамини и има слабително и омекотяващо действие в диетите на болни от атеросклероза или затлъстяване. Лененото масло действа добре при изгаряния, пречи на всмукването на животинския холестерол и е източник за получаване на препарати, съдържащи витамин F. Консумацията на ленено семе при бременност и кърмене не се препоръчва, т.к. може да доведе до увреждане на плода, а в неузрял вид и до натравяне на организма. Нищо от ленът не се изхвърля, така той намира широко приложение в производството и като част от състава на лакове, бои, сапуни, козметични продукти и линолеум.
Влакнодайният лен също като своя див родственик обича умерен влажен климат и тъй като е и със слабо развита коренова система, се нуждае от плодородни почви. Неговата история, като тази на памука, започва от древността. Преди повече от 8 000 години в Близкия Изток са открили ползите от него и след това са били предадени на гърци, египтяни, евреи и римляни. Семената се използвали за храна и лекарства, а влакната – за платна на кораби, за дрехи и за въжета. Доказателство за древната история на лена са и откритите от археолозите мумифицираните тела на фараоните в Древен Египет, обвити в ленени платна. Смята се, че именно финикийците като изкусни търговци са започнали да изкупуват лен от Египет и да го внасят в Англия, Бретан и Ирландия, популяризирайки го и поставяйки началото на отглеждането му в Европа.
Тази култура има своята история и по нашите земи, която оставя отпечатък още по време на Първата българска държава. През X век българите са продавали собственоръчно произведени ленени платове на пазарите в Цариград. През XVIII век българските търговци започнали да изнасят грубо ленено платно в Трансилвания. Но най-дълго и най-много влакнодайното растение се сее и запазва значението си за Батак. Там ленарството било важен поминък за населението, което допълвало доходите си, изнасяйки готови конци и обработен лен, готов за предане. Този техен поминък продължава и след Освобождението, но след Първата световна война от производители – жителите на Батак стават наемни работници в механизиран труд и без право на собствена земя. Тогава ленарството замира като занаят по тези земи.
Днес най-качествен лен се отглежда предимно в Западна Европа. Влакната на ленът варират с дължина от 25 до 150см и средно 12-16 микрометра в диаметър. Според дължината и качеството на влакното съществуват две основни разновидности: по-късо за по-груби тъкани и дълги фини влакна – за по-деликатни. Процесът на изработка на ленен текстил е много естествен и прост. Част от него започва още на полето, като с цел по-лесното отделяне на нишките от стъблата се извършва издърпване и напояване с вода, а нишките се отделят по механичен начин от стъблото с жътва и мънене. Нашите баташки майстори са топели ленените стъбла в завирени места с дълбочина от 1м до топли извори, където престоявали до три дни. (смятало се, че така се получава най-качествен лен). След това стеблата се очуквали с дървени бухалки.Най-трудоемко било мъненето в късната есен, при което се получавали дълги влакна, наричани повесма и пъздерь „чоп“. Повесмата се прекарвали през прав дерак (отделяйки недоброкачествените калчища), след това се остъргвали с желязна стъргалка (дързане) и отново се прекарвали през дарак с по-късо разположени и дебели зъби. За изработването на ленени конци, влакната са се почиствали отново с къса и обла четка от свинска четина. За да изпредат ленена прежда, баташките жени са използвали „къжел“ – хурка, изработена от смърчова фиданка с привързани в горният и край няколко клончета. Накрая, за да омекне, ленената прежда е трябвало да се извари в „золива вода“ (вода с посипана в нея пепел). По-късно с появата на машинните дараци овлачените краища са се предели на рудан („маали“), а преждата („маанина“) се използвала като вътък при тъкане на ленени черги и чували. От грубо ленено платно във всяко домакинство се правело „лебаре“, върху което се размесвало тесто за хляб.Тънката ленена прежда била основа за тъкане на вълнени черги, халища, торби, пелени и др. – това спестявало скъпата вълнена и памучна прежда. От тънка ленена прежда до края на IX – X в. се тъкали платна за мъжки и женски ризи. В годините на война употребата на лен нараствала, защото при изработването на тъкани се използвала памучна прежда за основа и тънка ленена прежда за вътък.
Влакната на ленът не са разтегливи, но са изключително издръжливи и устойчиви на изтъркване. Единствено ленената тъкан е с по-голяма здравина, когато е мокра, отколкото когато е суха. Това е най-здравото растително влакно и е до три пъти по-здраво от памука. Качествено обработеният ленен плат има способност бързо да абсорбира и губи влажност, като попива до 20% вода без усещане за мокрота. Естественият цвят на ленът варира в еркю, слонова кост, светло до жълтеникаво кафяво и сиво. След силно избелване може да се постигне и чисто бял цвят. Липсата на еластичност на ленът е донякъде и негов недостатък, защото сгъването и гладенето на едно и също място след време води до скъсване на влакната на тези места. Лесен е за поддръжка, защото лесно се почиства (химическо, пералня, пара), не задържа петна и мръсотия и няма склонност към разнищване. Качественият ленен плат няма тази грапавина, създадена от малки удебеления (възелчета) по дължината на влакното. Това всъщност са дефекти в ниско-качествените платове. В последните години, както се случи с много други производства и масовото производство на лен беше изнесено в Източна Европа и Китай. Висококачествените платове обаче, продължават да се произвеждат в Италия, Белгия, Австрия, Франция, Германия, Испания, Швейцария, Дания, Холандия, Британски острови и някои части на Индия. Европейския съюз произвежда около 70% от световната продукция на лен.
