Не е задължително да се скиташ със седмици, съсипан от изнемога, безпаричие или глад по близо 800 километровото трасе на пренаселения поклоннически път към Сантяго де Компостела, за да изживееш приключение или да те връхлети мистично прозрение.
Това може да ти се случи съвсем спонтанно без да се налага да преодоляваш тежки физически или духовни препятствия. И то не на стотици или хиляди километри от дома, а на не повече от 60 , ако живееш в София, например. За целта си отдели един свободен ден, зареди автомобила с гориво и се насочи към невзрачното радомирско село Поцърненци, в чийто околности се е ширнал язовир Пчелина. Малко след последната махала ще се наложи, подобно на нас, да оставиш автомобила и да продължиш пеш към едно потайно кътче на България, докоснато от вечността. След около 20- минутен преход край пасища и ливади, в далечината съзираме белеещите се очертания на храма „Св. Йоан Летни“- миниатюрен и уязвим, обрулен от ветровете, надвесен над язовира, на чието дъно лежат призрачните следи от някогашното село Пчелинци.Историята му ни връща назад към 1330 година, когато тук, в долината на река Струма, се разразила т.нар. Велбъждка битка, водена от българския цар Михаил III Шишман Асен и сръбската войска, начело с крал Стефан Урош III Дечански. Сражението завършва драматично с поражение за българите, а на мястото на днешния язовир дълго време лежали разпилени костите и черепите на хиляди посечени български войни. Затова кръстили възникналото в долината селце Лобош, което съществува и до днес. Названието произхожда от думата „лоб“, която означава горна част на череп / или чело/, а околностите, съвсем разбираемо, нарекли Мрака. В съседство пък се намирало село Пчелинци.
През 1350 година жителите му построили храм на живописна скала, която се извисявала над околностите, и го нарекли „Св. Йоан Летни“. В продължение на стотици години църквицата се откроявала високо в небето и всявала респект и богобоязливост в сърцата на хората. Но през 70-те години на 20 -ти век властта изселва хората и се захваща да строи язовир. За нула време неумолимите му води поглъщат бедните къщурки и дюкяни, училището, прашните улици, овощните градини и опустошават стотици човешки съдби. Това е краят на Пчелинци.
От селото, като надгробен паметник, оцеляла единствено старата църква, обърната към смълчаните води на язовира. Народът се изнесъл в Радомир и околните села, изгубил вяра, предпочел петолъчката пред кръста и забравил за някогашния си храм. Започнали да го навестяват безбожници и вандали, надраскали стените, изболи очите на изрисуваните по тях светци. Така уникалните стенописи, за които се предполага, че са от 15-16 век, са безвъзвратно изгубени.
Но някои изображения са все още различими. Като фигурите на Св. Теодор Тирон и Св.Теодор Стратилат, Св. св. Константин и Елена или образът на Богородица в олтарната апсида. В наши дни за културния паметник на възраст 666 години се грижи единствено Ангеларий, който пасе стадо крави в околностите. „Помолих поне една ограда да поставят, че идват туристи с деца, а е стръмно, могат да паднат долу, но от общината нехаят. “ – възмущава се бившият семинарист. Всеки ден той повежда стадото към Пчелин камък, за да наглежда кацналия на него параклис и да доставя свещички за случайните минувачи. Твърди, че откакто се грижи за светинята кравите му станали по-плодовити и започнали често да се отелват в гората.Разказва още, че в стадото му имало теленце, което всяка вечер, на връщане от паша, се отклонявало от побратимите си, изкачвало се нагоре по стръмната скала с осиротелия параклис, заставало с лице към него и започвало жално да мучи. Напоследък обаче „Св. Иван летни“ излезе от анонимност благодарение на интернет, който изобилства с публикации за магнетичното място и информация как да стигнем до него. Все повече хора идват тук, за да разгледат параклиса и да се насладят на фантастичната гледка към язовира. „Св. Иван Летни“ бил заснет в клип на именита нашенска фолк певица, попаднал и в реклама на „Лидъл“. Но никой от снимачните екипи не предложил помощ за поддръжката му. Ангеларий се надява, че общината или Институтът по опазване на недвижимите културни ценности най-сетне ще вземат отношение към рушащия се шествековен паметник. А дотогава разчита на скромните дарения, които хората остават до иконите, за да доставя свещи и да поддържа пламъка на вярата жив в душите им.
Кликнете върху снимка, за да ви излезе в галерия
Пътешествия без край . Венета Николова
Related
