Пресъздаването на живота и управлението на Нерон в подробности не е лесно, тъй като няма никакви запазени писмени извори от неговото време. Детайлите от биографията му са ни познати предимно от ,,Анали“ на Тацит (кн. 12-16), който е живял приблизително между 56 и 117г., ,,Животът на Нерон“, кн. 6) и от ,,Римска история“ (кн- 61-63) на Дион Касий (ок. 150 – ок. 235).
Рожденото име на Нерон е Луций Домиций Ахенобарб. Роден е на 15 декември 37г. сл. Хр. в Анциум, близо до Рим, и е син на Гней Домиций Ахенобарб – представител на старинна и знатна фамилия. По линия на майка си Агрипина (Младша) той е праправнук и единствен мъжки потомък на първия римски император Октавиан Август. Когато е на 2 години, Нерон и майка му са изпратени на заточение на Понтийските острови (край западните брегове на Италия) от брат му, император Калигула, който обвинил Агрипина в измяна. Бащата на Нерон починал през 40г. сл. Хр., оставяйки Агрипина да се погрижи за сина им. След убийството на Калигула през 41г. и издигането на престола на Клавдий (чичо на Агрипина), Нерон и майка му се завърнали от изгнание.
Съпругата на Клавдий, Валерия Месалина, умира през 48г. През следващата година Агрипина убеждава императора да се ожени за нея и да осинови Нерон, който по този начин се превръща в наследник на престола за сметка на родния син на Клавдий, Германик. От този момент нататък започнали да наричат престолонаследника Тиберий Клавдий Нерон Цезар. На 13 октомври 54г. Клавдий починал, вероятно отровен с гъби, дадени му от Агрипина. Същия ден 16-годишният Нерон седнал на императорския трон.
През следващата година Нерон се оженил за дъщерята на Клавдий, Октавия, но скоро след това влязъл в интимни отношения с красивата Попея Сабина, съпруга на приятеля му Марк Салвий Отон. Като майка на новия император, Агрипина отначало имала голямо влияние в политическия живот на Римската империя и ликът й дори се появявал на някои монети заедно с този на сина й. Нерон обаче не желае да дели своята власт с когото и да било и бързо преместил майка си в отделна къща, далеч от императорската резиденция и от коридорите на властта.
Последвали многобройни жестоки убийства, заповядани според някои твърдения от самия Нерон. През февруари 55г. Британик умира по време на гощавка в двореца – вероятно отровен от императора, за когото синът на Клавдий представлява заплаха за властта му. През 59г. Агрипина е пребита и намушкана до смърт по заповед на Нерон. Бракът на императора с Октавия не е щастлив и през 62г. той се развежда с нея и се жени за Попея. В резултат на това Октавия е заточена на остров Пандатерия (днешния Вентотене) по фалшиво обвинение в прелюбодеяние – вероятно по настояване на новата императрица Попея. После я екзекутират, а отрязаната й глава изпращат в Рим.
Първите години на Нероновото управление остават в историята не само с извършените жестокости. Под влияние на своя учител и наставник Сенека (ок. 4г. пр. Хр. – 65г. сл. Хр.) и на преторианския префект (римски магистрат, отговарящ за охраната на императора и за съдопроизводството) Бур (1-62г. сл. Хр.), Нерон в много случаи води доста либерална политика. Той позволява на робите да подават жалби срещу господарите си, често помилва престъпници, вместо да потвърждава смъртните им присъди, забранява смъртните наказания, помага на градовете, пострадали от природни бедствия, и намалява данъците.
Нерон също така се посвещава и на дълготрайните си артистични и литературни интереси, като организира поетически състезания и свири на арфа – отначало само пред близките си, но по-късно (за голямо притеснение на сенаторите) и пред широка публика. И тъй като Нерон бил императорът, никой не можел да напусне представлението, докато не свърши неговото изпълнение. Историкът Светоний споменава за жени, родили по време на Нероновите рецитали, както и за мъже, които се престрували на умрели, за да бъдат изнесени от театъра. Нерон се проявява като прахосник и по отношение на публичните финанси, като често предприема реализацията на амбициозни и скъпоструващи проекти. Той дори планирал да събори една трета от Рим, за да построи на освободеното място комплекс от дворци, наречен Нерополис. През 62г. Сенека се оттегля от публичния живот, обвинен в злоупотреби, а Бур умира от неизвестна болест и е заменен от жестокия и предан Гай Офоний Тигелин.
В нощта на 18 юли 64г. в Рим се случва едно от най-ужасните бедствия. В югоизточната част на Циркус Максимус (огромен открит театър за публични представления), в близост до хълмовете Палатин и Целий възниква голям пожар. Засилен от летните ветрове, огънят обхваща множеството магазини в района, пълни с леснозапалими материали. Пожарът бързо се разпространява и унищожава голяма част от античния град. Днес не разполагаме с много свидетелства на очевидци на катастрофата, но в ,,Анали“ (кн. XV, 33-47), писани към 116г., римският историк Тацит (който по време на пожара бил на 9 години) описва следната сцена:
,,Пламъците, които бързо обхванаха първо ниските части на града, започнаха да пълзят по хълмовете и след това отново се спуснаха в ниското. Всички опити да бъдат овладени се оказаха неуспешни, защото бедствието се разпространяваше много бързо. Градът се оказа лесна плячка с неговите тесни криволичещи улички и неоформени булеварди, типични за стария Рим. Освен това пищящи уплашени жени; пострадали или невръстни, бягащи от огъня; мъже, които се грижат за собственото си или нечие друго спасение, влачещи или изчакващи недъгави хора – всичко това, в съчетание със суетенето или припряността, възпрепятстваха всички.“ – (,,Анали“, XV, 38)
Според Тацит едва след като пожарът бушувал шест дни, положението било поставено под контрол, като били съборени много постройки и така бил разчистен терен, за да няма какво да подхранва пламъците. Но с това не настъпил краят на кошмарния пожар:
,,Страхът от огъня още не беше отминал, нито пък се бе върнала надеждата за спасение на хората, когато пламъците избухнаха с нова сила. Това обаче се случи в по-незастроените части на града, поради което броят на жертвите не бе особено голям, но разрушенията на храмовете и радващи окото портици бяха значителни.“ – (,,Анали“, XV, 40)
След като пожарът бил напълно угасен, голяма част от града била разрушена, но сведенията за конкретните размери на пораженията варират. Тацит пише, че огънят унищожил напълно четири от четиринайсетте римски квартала и сериозно засегнал още седем. Според други сведения пожарът превърнал в руини 10 района (около 70% от градската територия). Дворецът на Нерон на Палатинския хълм – Домус Транзитория, храмът на Юпитер Статор и светилището на храма на Веста били напълно разрушени. Стотици хора загинали, а хиляди останали без покрив над главата. Макар популярната легенда да твърди, че император Нерон свирел на нещо като цигулка, докато Рим горял, това не отговаря на истината – най-вече защото по онова време подобни струнни инструменти още не са били изобретени (започнали да ги изработват чак през 20-те години на XVI век). Тацит споменава също, че по време на пожара Нерон ,,се качил на личната си сцена и имайки предвид настоящото нещастие и миналите беди, възпял унищожението на Троя“ (,,Анали“, XV, 39). Историкът обаче веднага добавя, че това са само слухове. И което е по-важно, по времето, когато пожарът избухнал, Нерон според Тацит бил на 56 км от Рим, в летния си дворец в Анциум (днешния град Анцио).
Според историка, когато чул вестта на пожара, Нерон бързо се завърнал в Рим и незабавно се заел с организиране на борбата с бедствието – бил мобилизиран отряд огнеборци, а на останалите без дом били осигурени храна и подслон. След бедствието императорът предприел амбициозен план за възстановяването на града, който предвиждал разширяване на улиците, ограничаване на височината на жилищните постройки и строителството на нов комплекс от извънградски жилища за него самия, наречен Домус Ауреа (,,Златната къща“), запазен и до днес.
Въпреки усилията му да възстанови пораженията, в Рим плъзнали слухове, че Нерон лично наредил да запалят града. Някои били чули, че императорът възнамерява да строи Нерополис и това било достатъчно, за да направят връзка между тези планове и разчистения от пожара терен. В античните текстове са запазени противоречиви сведения относно избухването на огъня – умишлен палеж или случайност. Светоний и Дион Касий обвинително сочат с пръст Нерон като причинител на бедствието. Тацит твърди, че християните се били признали за подпалвачи на пожара. Археологическите разкопки показаха, че пожарът възникнал не на мястото на бъдещата вила на Нерон – Домус Ауреа, а на около километър от нея, от другата страна на Палатинския хълм.
Независимо от това, след бедствието значителна част от римляните изпитвали недоверие към Нерон. Тацит пише, че за да отклони подозренията от себе си, макар в действителност пожарът да бил възникнал случайно, Нерон се нуждаел от изкупителна жертва и такава станала една потайна религиозна секта, членовете на която наричали себе си християни. Според Тацит, Нерон отначало арестувал няколко сектанти, които след мъчения обвинили други свои събратя в подпалвачество. Тръгнали слухове, че именно християните се опитали да изгорят Рим и Нерон умело манипулирал нарастващото възмущение срещу сектата. Започнал масиран лов на християни, които били екзекутирани безмилостно. Тацит отбелязва, че християните били осъждани ,,не толкова заради палежа на града, колкото заради тяхната омраза към човешкия род“. ,,Покривали ги с животински кожи и… ги хвърляли на кучетата да ги разкъсват и погубват, или ги приковавали с гвоздеи към дървени кръстове, или ги предавали на изгаряне на класа“ (,,Анали“, XV, 40).
Според някои източници разпъването на кръст на свети Петър с главата надолу на Ватиканския хълм и обезглавяването на свети Павел край Остийския път трябва да бъдат свързани с гоненията срещу християните, предприето от император Нерон. Професор Герхард Бауди от Университета на Констанц в Германия смята, че Нерон е бил права да обвинява християните за палежа на Рим. Неговите изследвания показват, че по онова време в бедняшките квартали на града християните разпространявали апокалиптични текстове, според които имперската столица щяла да бъде погълната от огньовете на ада. Бауди смята, че християните трябва да са били убедени, че изпълняват божественото пророчество и че пожарът ще стане сигнал за въстание, което да срине Римската империя.
Не всички древни източници обаче подкрепят казаното от Тацит за безмилостните гонения на християни. Макар Светоний да е отбелязал, че ,,Нерон определил различни наказания за християните – група хора, отдадени на едно ново и разрушително суеверие“ (,,Животът на Нерон“, XVI, 2), това не било по време на големия пожар. Авторът въобще не споменава за някакви издевателства над християните непосредствено след пожара – той само споменава, че Нерон ,,не направил никакви усилия да открие извършителите, а когато за някои от тях било съобщавано от доносници в Сената, той забранявал да им се налагат много тежки наказания“ (,,Животът на Нерон“, XXXIX, 2).
При положение че през летните месеци в древния град Рим избухвали средно по 100 малки пожара, не бива да виним нито Нерон, нито християните за големия пожар от 64г. Той е избухнал вероятно в резултат на зле построените дървени жилищни сгради, които заемали голяма част от територията на града. Този начин на градеж естествено подпомагал бързото разпространение на пожарите.
Междувременно управлението на Нерон скоро след пожара започнало да върви към упадък. През 65г. за него се твърди, че ритал бременната си съпруга Попея до смърт, макар че също толкова вероятна причина за нейната кончина може да е било и раждането. През 68г. избухнали въстания на галските и испанските легиони, както и на преторианската гвардия и Нерон се принудил да избяга от Рим. Сенатът го обявил за обществен враг и заплашеният от екзекуция император се самоубил с желязна кама на 9 юни 68г. Със смъртта на Нерон управлението на Юлиево-Клавдиевата династия завършило.
