С течение на времето постоянните вестникарски колонки заприличват на заведение с постоянни посетители. Повечето от тях въобще не идват там заради музиката, обикновено са харесали нещо друго (цените, скарата, сервитьорките), но така или иначе имат мнение за репертоара, имат си и предпочитания. Едни харесват баладите, други по-безгрижните парчета, а всички най-общо – танцувалните. Според градуса и според кесията си някои дори си поръчват изпълнения по избор и пеят заедно с певицата. Понякога се случва да заявяват песни, които оркестърът не изпълнява, но съм виждал как посетителят диктува текста и после тя го чете от листчето, а музикантите „напипват“ мелодията. Такива неща се случват в онзи бизнес, те са част от „обратната връзка“ и този процес е придружен от активно движение на бутилки и банкноти от масите към оркестъра.
Другояче се развива той в нашия случай. Читателят понякога се вживява в сюжетите, които намира на страницата и нерядко му иде да сподели каква пък история той е преживял, или каква е научил и тя го е развълнувала – смята за важно всички да я узнаят и иска да я сподели. Ако сам не е изкушен от перото, той опитва да я разкаже на автора и да го склони да напише за това. Имаше времена, когато такива споделени житейски истории ме затрупваха и дори обременяваха със своя заряд – най-често мрачен и печален, а понякога и съвсем непоносим. Но някак
времето на драматичните сюжети като че се оттече,
може би и затова, че те изобилстват в живота
и това ги банализира. Или пък хората вече търсят опора в случки, които да подсказват, че ценностите и устоите на този живот не са попилени окончателно и че има съвременници, които не са ги забравили и няма да ги предадат. Такива читатели най-често се опитват да ми възложат своята история, смятайки, че тя непременно трябва да стигне до „широката публика“ и че ще я развълнува по същия начин, по който е развълнувала тях самите. Така смятат да приобщят, дори да въвлекат повече хора в някакъв житейски казус. Различни мотиви могат да се открият зад една такава „творческа поръчка“. Някои търсят подкрепа за някакъв свой житейски ход, други – одобрение, понякога дори и отмъщение.
Подобни „поръчки“ понякога валят от всички страни. Но рядко автор ще ги приеме… Обикновено всеки си има собствени намерения, с които едва се справя. Братята П., които ми разказаха тази история, вероятно знаеха това: баща им беше човек на словото, работил е в най-големите седмичници от миналото. Те просто настояха да я изслушам, след което платиха кафето и си тръгнаха. Не я изкоментирахме даже, защото на такива истории коментарът им си е вътре в тях.
Приятел на стария П. се разболял тежко. Две операции, тежки процедури и купища скъпи лекарства не могли да го спасят. Докато имало надежда, човекът се съпротивлявал. Но борбата продължила повече от две години. Децата му били в чужбина. След смъртта на майка им той се събрал за кратко с друга жена и сега смятал, че те са му сърдити. Мислел, че ги е наскърбил с това. Неудобно му било да ги търси, кой знае защо именно на братята приплакал за помощ. Познавали го бегло, той бил и доста по-млад от баща им, но
точно тогава имали своя някаква болка
и решили, че като му помогнат,
Господ може да ги забележи.
Подкрепяли го със средства до края, болният имал някакво вилно място по морето и смятал да го продаде и да се разплати. Но нещо се объркало, появили се пречки, дело трябвало да се води – ракът ги изпреварил. и човекът си заминал. Дългът му се бил натрупал немалък, а според тях той и не дължал само на тях – лекувал се безрезултатно, но усърдно. „Зажумяхме – каза ми единият – и го прежалихме. Решихме да не се косим излишно. Още повече, че нашият проблем някак като от само себе си се изчисти. Не бяхме си говорили дори за това, но го отдавахме на този жест. И се разбрахме да го приключим този дълг като не го разискваме повече.“
Изненадващо на погребението се събрали и трите деца на длъжника – от три различни държави, с три различни полета успели за опелото. Двама сина и дъщеря – затворени, официални към всички и дори помежду си. Изпратили покойника и след три дни телефонът в офиса на братята звъннал. Бил големият син. В книжата на баща му се открили записи за сумите, които е вземал от тях. Биха ли потвърдили размера им , за да им уредят дълга? Братята потвърдили и не знаели какво да мислят. След две седмици получили превод от белгийска банка. Нищо от това не изглеждало вярно. Но се случило.
Решили да ми го разкажат – дано открия в него нещо повече. Или поне хората да научат за това – не кой и как, а просто, че такива неща стават в живота. Може би като знак за нещо повече. И то знак за всички нас.
В един свят, където доверието е унищожено – като че завинаги –
и всички се дебнат и надхитрят почти състезателно. И изведнъж: някой, който зачита дълга си и – не е невъзможно – едва ли само паричния. Възстановява ли се нещо изчезнало в нас или нещо чисто ново се заражда; наследили ли са го децата на мъртвия от потеклото си или това са правила и норми от различния живот в чужбина – това братята не можеха да определят. Но имаха съзнанието, че са се сблъскали с нещо, каквото не на всеки днес ще се случи. И бездруго съзнаваха, че са късметлии…
Реших, че просто искат да направят важно съобщение. И приех задачата. Предавам случката. Защо ли? Може би, за да се знае, че много от нещата в този живот, които ни изглеждат загубени, забравени, невъзвратни – някой ден се случват.
Като… по поръчка.
