На снимката – астронавтът на НАСА Едгар Мичъл по време на престоя си на Луната на 6 февруари 1971 година. Credit : NASA
14 май 2018 г. 17:30 ч.
Светослав Александров. Имаме ли право да вярваме в това, което искаме? Професор Даниел ДеНикола от колежа Гетисбърг в Пенсилвания и автор на книгата „Разбиране на невежеството: Изненадващото влияние на това, което не знаем“ (2017) притежава на пръв поглед скандално мнение. Но дали? Представям на страниците на КОСМОС БГ превод на неговата статия, поместена на страниците на Aeon.
„Имаме ли правото да вярваме в това, което искаме? Това предполагаемо право се изказва често като последната крепост на съзнателния неграмотник, на човека, който бива притиснат в ъгъла под тежестта на доказателствата и информираното мнение. „Аз вярвам, че климатичните промени са измама, независимо кой какво казва по темата и аз имам право да го вярвам!“. Но дали наистина имаме такова право?
Ние безспорно приемаме правото да сме наясно с определени неща. Аз имам право да знам условията на моята месторабота, диагнозата на лекаря за моите заболявания, оценките, които съм получил в училище, името на моя обвинител и същността на обвиненията му и т.н. Но вярата не е познание.
Вярванията са фактически: да вярваме, това означава да приемем, че дадено нещо е вярно. Би било абсурдно, както аналитичният философ Г.Е. Муур е наблюдавал през 1940-те години, да кажем: „Вали, но не вярвам, че вали“. Вярванията се стремят към истината, но не водят към нея. Вярванията могат да са погрешни, неподкрепени от доказателства или разумно обсъждане. Те могат да бъдат и морално неприятни. След най-вероятните кандидати за това са: вярвания, които са сексистки, расистки или хомофобични, вярвания, че правилното възпитание на дете изисква „пречупване на волята“ и сурово телесно наказание, вярвания, че възрастните хора трябва рутинно да се евтаназират, вярата в „етническото прочистване“ като политическо решение и т.н. Ако разбираме тези неща като морално грешни, ние осъждаме не само потенциалните деяния, които произлизат от подобни вярвания, но и съдържанието на вярването, самия акт на вярването и поради това – вярващия.
Такива осъждания могат да намекнат, че вярването е съзнателен акт. Но вярванията са по-скоро състояния на ума или отношения, отколкото решителни действия. Някои вярвания, като например личните ценности, не се избират съзнателно: те се „наследяват“ от родители и „придобиват“ от връстници, понякога се придобиват по невнимание, под вдъхновението на институции или авторитети, или пък се предполагат поради наличието на слухове. Поради тази причина си мисля, че не винаги решението да се придържаш към определени вярвания е проблематично. По-скоро упорстовото да продължаваш да се придържаш към такива вярвания, отказа да изхвърлиш и да премахнеш тези вярвания е това, което е доброволно и етически неправилно.
Ако съдържанието на дадено вярване бива окачествено като морално грешно, то също така се счита за неправилно. Вярата, че представителите на дадена раса не са изцяло човеци, е не само морално противна, расистка доктрина, а също се счита и за погрешно твърдение – макар и не от страна на вярващия. Фалшивостта на дадено вярване е необходимо, но не и достатъчно условие за това то да е грешно. Нито неприятността на дадено съдържание е достатъчно, за да окачествим вярването като морално грешно. Уви, има наистина морално противни истини, но не вярването в тях ги прави противни. Тяхната морална грозота е просмукана в света, а не във вярването на даден човек за света.
„Кой си ти, че да ми кажеш в какво да вярвам?“, отвръща зилотът? Но това е погрешно предизвикателство: то намеква, че потвърждаването на вярванията на даден човек е предмет на нечий авторитет. То игнорира ролята на реалността. Вярването има една характеристика, която философите наричат „посока разум-към-света“. Нашите вярвания са предназначени да отразяват истинския свят – и точно в този момент те могат да се провалят. Има безотговорни вярвания или по-точно, има вярвания, които се придобиват и съхраняват по безотговорен начин. Даден човек може да отхвърли доказателствата, да приеме слуховете, клюките, свидетелствата от ненадеждни източници, да пренебрегне непоследователността на други вярвания, да прегърне пожелателното мислене или да прояви склонност към конспиративни теории.
Нямам намерение да се връщам към строгия евидентализъм на 19-ти век. Математическият философ Уилиям Клифорд е твърдял: „Грешно е, винаги, навсякъде, за всеки, да вярваш в каквото и да е на базата на недостатъчни доказателства“. Клифорд се е опитал да предотврати безотговорната „свръхвяра“, при която пожелателното мислене, сляпата вяра и сантиментът (а не доказателствата) стимулират и определят вярванията. Но това е твърде ограничаващо. Във всяко комплексно общество даден човек трябва да разчита на свидетелствата на надеждни източници, експертна преценка и най-добрите възможни доказателства. Нещо повече, както филисофът Уилиям Джеймс е отговорил през 1896 година, някои от нашите най-важни вярвания за света и човешката перспектива трябва да се формират без възможността да имаме достатъчно доказателства. При такива обстоятелства (които се дефинират понякога по-тясно, понякога по-общо в творбите на Джеймс), „желанието да повярваш“ ни дава възможност да изберем алтернативата, която проектира един по-добър живот.
Като е изследвал разнообразието от религиозни опити, Джеймс би ни напомнил, че „правото да вярваме“ може да доведе до установяването на климат от религиозна толерантност. Тези религии, които се дефинират чрез задължителни вярвания (креда), са довеждали до репресии, терор и безброй войни срещу неверниците, и те са могли да спрат само ако сме признавали взаимното „право да вярваме“. Но дори и в този контекст тези вярвания, които са екстремно нетолерантни, не могат да бъдат толерирани. Правата имат ограничения и носят отговорности.
За съжаление днес много хора смятат, че са получили лиценз със своето право да вярват, който им дава възможност да отхвърлят отговорността си. Съзнателното невежество и фалшиво познание често пъти се защитават от твърдението „Имам право да вярвам“. Тези неща не се вписват в изискванията на Джеймс. Замислете се за хората, които вярват, че лунните кацания или училищните стрелби в Санди Хуук са били измислени драми, създадени от правителството, че Барак Обама е мюсюлманин, че Земята е плоска, че климатичните промени са измама. В такива случаи правото на вяра се прокламира като отрицателно право: това е намерението да се предреши диалога, да се отклонят всички предизвикателства, да се накарат другите да не се намесват в посветеността на вярата на човек. Разумът е затворен, а не е открит за учене. Тези хора могат да са „истински вярващи“, но не са вярващи в истината.
Вярата, също както и желанията, са фундаментални за автономията и основите на човешката свобода. Но, както Клифърд е казал, „нито една вяра на даден човек не е личен предмет, който засяга само него“. Вярванията оформят отношенията и мотивите, те насочват изборите и действията. Вярванията и познанията се формират в една епистемична общност, която също така носи и техните ефекти. Има етика на вярванията и на придобиването, на запазването и на изоставянето им. Тази етика както генерира, така и ограничава нашите права да вярваме. Ако някои вярвания са погрешни, морално противни или безотговорни, такива вярвания са също така опасни. По отношение на тези ние нямаме права“.
-Даниел ДеНикола
Източник: Aeon
http://www.space-bg.org/
http://www.cosmos.1.bg/
