Коментари от презвитери относно на доклада на о. Фьодор Бородин

В рамките на подготовката за пастирския семинар „Особености и проблеми на семейния живот на свещенослужителите” докладът на протойерей Фьодор Бородин беше изпратен за рецензия на няколко жени на свещеници на различна възраст, с различен брой деца и различен свещенически стаж на съпруга.

Презвитерите бяха помолени също да отговорят на въпроса: „Какво е най-трудното за Вас, не просто като многодетна майка, а именно като съпруга на свещеник”?

Районен център в Централния федерален окръг, 3 деца, съпруг – свещеник от 1998 г.

Най-трудното е, че съпругът ми няма време за семейството, поради голямата си ангажираност. Няма нито почивни дни, нито отпуск. Това е много тежко. За десет години служение сме имали отпуск само два пъти по десет дни. И толкова.

Плюс ниският доход. Получава се така, че изразходваните за послушанието време и сили са непропорционални на дохода. Отецът го няма у дома и пари за прехраната на семейството също няма. В това се състои цялата трудност.

Относно доклада – мисля, че е добре свещеникът да има два почивни дни. Но освобождаването на свещениците с пет и повече деца от послушания не е добро решение. Тук трябва да се гледа на всяко семейство и на всяка ситуация индивидуално.

Има свещеници, които имат много деца и носят послушания, но ако бъдат освободени от тях, просто ще стоят у дома и съвсем няма да правят нищо. Това също е лошо. Много свещеници се ленят да правят каквото и да било. Ако им е дадено някакво дори съвсем малко послушание и него носят мърморейки, макар да имат достатъчно и време, и сили. И ако бъдат въведени такива правила, съвсем ще изпаднат в леност.

Работейки в епархийското управление, много пъти съм виждала такива неща. Така че въпросът има две страни. Към него трябва да се подхожда внимателно.

Московска област, 4 деца, съпруг – свещеник от 2014 г.

Чета доклада на отец Фьодор и изтръпвам … аз също се страхувам от подобни ситуации, но Слава Богу, в нашето семейство не е така. Ние имаме четири деца и съпругът ми помага при всяка възможност, макар да няма пълни почивни дни – свободен е средно два пъти в седмицата по половин ден. Оставям го да поспи, но не докато се стъмни – вечер той чете или играе с децата. Не се справям с всичко, което се отнася до домашните дела, уроците, кръжоците и много често изпадам в раздразнение. Нужна е помощ.

А сега – най-сложният случай в нашия живот. Моят млад отец искаше много ревностно да помага на всички – той има талант да общува с нецърковната младеж и да я благоразполага към себе си. Та при него се появиха две поклоннички, които го затрупваха със съобщения денем и нощем и бяха така „нещастни”, че той им отговаряше и често се срещаше с тях. Аз не можех да приема това, още повече, че Църквата не им беше нужна. В продължение на почти година ходех на изповед при различни свещеници (тогава нямах свой духовник). Всички те бяха на моя страна и проблемът се задълбочаваше все повече. Когато съпругът ми започна да води една от тях у дома – а аз имам домакинска работа, малки деца, бях бременна – реших да отида при майка ми, за да се вразуми. Макар че не се съмнявах, че ме обича. Той искаше да й помогне, воден от най-добри подбуди, но аз не бях съгласна. Чувствах нужда да се посъветвам с някой наистина опитен, отидох при един от московските духовници и му разказах за ситуацията. За половин час той разреши всичките ми обиди и недоумения и след това поговори с моя мъж. Слава Богу! Той постави всичко на своето място. Нужен ни беше добър духовник! Според мен, това е едно от най-важните неща.

Вече се променихме – и моят мъж, и аз. Трудно ни е, но се стремим да се държим заедно, заедно да решаваме проблемите. Съдейки от своя опит, смятам, че семейството на свещеника трябва да има много добър духовник.

Москва, 6 деца, съпруг – свещеник от 1999 г.

Докладът не е лош, но е доста повърхностен. В него се засягат по-скоро следствията, отколкото причините.

Основната причина за кризата, колкото и банално да звучи, е че „оскъдня преподобният”, т.е. общото ниско духовно ниво на свещениците и на техните жени. Оттук идват и проблемите.

Свети Теофан Затворник казва, че „от всички свети дела, най-святото е възпитанието”. При нас приоритетите често не са поставени вярно. Съвременните хуманистични теории са далеч от светоотеческите учения, но ние се заразяваме от тях.

Привържениците на хуманистичната школа смятат, че основните разрушителни сили в човека не са страстите и греха, а че всички проблеми са резултат от фрустрацията (неизпълнените очаквания) или от неудовлетворението на основните потребности. Именно тази идеология на зависимост от външните обстоятелства лежи в основата на психологията на потреблението и комфорта. Има ли комфорт – има щастие, личността се развива правилно и хармонично. Няма комфорт, не се удовлетворяват базовите (инстинктивните) потребности – човек е нещастен.

В предложения доклад са посочени външните, хуманистичните причини за „нещастните” бракове, а не вътрешните.

Една от реалните трудности, с които се сблъскват много съпруги на свещеници, е самотата, липсата на приятелки, на чието рамо можеш да поплачеш, колкото и странно да звучи това на пръв поглед. Ето, на рамото на презвитерата може да плаче който си иска и колкото му се иска, а обратният вариант е невъзможен…

Неслучайно протойерей Глеб Каледа в известната си книга „Домашната църква” пише: „Най-трудният женски кръст е пътят на свещеническата съпруга; той е по-горе от пътя на монаха”.

Малък град в Централна Русия, 6 деца, съпруг – свещеник от 2001г.

Най-трудно за мен е да се примиря със заетостта на мъжа ми. Това не зависи от броя на децата, по-скоро зависи от неговото отношение, от неговата вътрешна потребност да се старае всеки ден да направи нещо полезно. Не ми остава нищо друго, освен да го приемам такъв, какъвто той е. Многодетността не е трудност – това е живот.

За доклада. Да се говори за информационна претовареност не е правилно. Всеки избира сам информационното поле. Освен това животът на свещеника в големия град и животът на свещеника в провинциалното градче са коренно различни – и по отношение на натоварването, и по отношение на доходите – и все пак, при всякакво натоварване свещеникът може да намери време за своите домашни. Това е въпрос на жертвоготовност – доколко отецът е готов за това. Смятам, че в многодетното семейство няма „мъжка” и „женска” работа – има обща работа. А що се отнася да общия почивен ден – не е грях понякога децата да пропуснат учебните занятия.

Извънбогослужебните послушания могат и да обединяват семейството, всичко зависи от способността на свещеника да намери подходяща работа за презвитерата в това послушание. Ниските доходи са неразрешим проблем за многодетния свещеник, дори той да е настоятел. Данъците, плащани в епархията, влияят съществено на заплатата на клириците. Не мога да разбера защо храмовете, които не произвеждат нищо, изразходват едва ли не половината от доходите за данъци. Вишестоящите трябва да ограничат своя апетит. Не без значение е наличието у съпрузите на общ духовник за своевременно разрешаване на назряващите проблеми.

Москва, 4 деца, съпруг – свещеник от 2017 г.

Текстът е написан много емоционално. Трудно е да се повярва, че понастоящем описаните ситуации реално съществуват. Но дори ако ги има, много от проблемите могат да се решат с помощта на опитен духовник на семейството, когото са готови да слушат и двамата съпрузи. Това е главният път за разрешаване на проблемите. Но духовникът трябва да бъде наистина опитен. Понеже много съвременни презвитери са израснали в непълни и/или нецърковни семейства, но истински се стремят да съграждат своята домашна църква. И ако на нея просто й казват – раждай деца, а после не и обясняват как правилно да организира живота с децата, със съпруга си, как да почива – накрая тя просто може да се прекърши или за свещеника ще бъде трудно да изпълнява служението си без да има поддръжката на своето семейство.

Относно времето на свещеника. Има много прекрасни примери за семейства, при които изключително натовареният свещеник е намирал възможност да общува с жена си и е възпитал прекрасни деца. Това означава, че проблемът не е в недостига на време, а причината трябва да се търси по-дълбоко. Отец Фьодор Соколов, например, макар да се прибирал късно, бил винаги радостен. Като слагали децата да спят, те с презвитерата отивали на разходка някъде наблизо. Тогава тя му разказвала за всичко наболяло и дори откривала на мъжа си от какво е недоволна, но всичко това ставало с любов. И те се прибирали у дома умиротворени. Затова свещеникът трябва сам да търси възможност да бъде със семейството си, макар и малко, но затова пък качествено (да почете на децата преди сън или пък заедно да помогнат за нещо в храма).

Ако свещеникът е толкова зает в енорията, нека намери помощници за семейството сред енориашите.

Презвитерата носи своето служение заедно със свещеника. Ако тя не противопоставя енорията на себе си, а помага на своя съпруг, дори просто със своята подкрепа и за нея самата ще бъде по-леко.

Сега времената са трудни за семейството. Но що се отнася до материалната обезпеченост може би е по-добре от преди – никой не гладува, всички имат добри условия за живот. Нека си спомним за семейството на отец Алексей Мечев – те живеели в много тежки условия, но това не им попречило да служат на Църквата. Много са и примерите на семейства на новомъченици, които в изключително тежки условия съхранили вярата си, преданноста си един на друг и към Църквата и Христа.

Най-трудното за мен е това, че съпругът ми вече не принадлежи на семейството: може дълго да общува с енориашите, а със семейството – малко.

Голям град в Централния федерален окръг, 8 деца, съпруг –свещеник от 1993 г.

Самата аз съм от свещеническо семейство, така че отговорът ми няма да бъде интересен. Ако съм имала трудности, то това беше да приема, че ще бъда жена на свещеник. Тъй като от шестгодишна съм живяла в такова семейство, винаги ми е било интересно, какъв е животът в църковно, но не свещеническо семейство. Затова, когато научих, че бъдещият ми мъж ще бъде свещеник, не бях във възторг. Но съпротива нямаше, аз разбирах, че независимо какъв ще бъде мъжът ми, най-важното е, че ще бъдем заедно. Освен това, въпреки моята младост, разбирах, че няма да ми бъде много трудно, тъй като знам как живее свещеническото семейство. И наистина никога не ми е било трудно, може би просто трудности не е имало. Освен това през цялото си детство съм имала възможност съзнателно и несъзнателно да попивам примера на моите родители. Всички останали особености: ненормирания работен ден на съпруга ми, невъзможността цялото семейство да отиде на празник в храма, по-строгите пости, отколкото при миряните – не бяха особено трудни за мен.

Струва ми се, че в доклада на о. Фьодор има много верни неща, но след прочитането остава чувството, че някои проблеми в семейството не са предизвикани от тези трудности, за които говори той. Сякаш са объркани причините със следствието. Може би на мен просто ми е провървяло, но дори в периодите, когато съпругът ми няма почивни дни, ние винаги намираме време да поговорим и нашата „сърдечна връзка” не се нарушава. Да се общува със съпругата, с децата, особено с подрастващите, е много важно. Но за това винаги може да се намери време – може би като се пожертва времето за почивка, за подготовка на уроците, за училище и т.н. За съжаление, човек разбира това с времето. Много от това, което пиша съм осмислила едва неотдавна. Освен това искам още веднъж да повторя, че ми е било лесно, защото в моето семейство, както и всяка жена, несъзнателно съм използвала опита на родното ми семейство, а той в много отношения беше уникален. Не ми се наложи да измислям нищо ново. Аз имам повече деца от моите родители и времето сега е друго. други са и трудностите, но главното си остава неизменно.

Населено място в Московска област, 3 деца

Аз станах многодетна майка, бидейки вече жена на свещеник. Затова е възможно да не мога да отговоря обективно на въпроса. Но ми се струва, че трудности, свързани именно със свещенството, има.

Първо – това е абсолютната липса на нормиран график на съпруга. Може би в някоя селска енория това да е плюс. Отецът служи само в почивните дни, в останалото време може да посвети на грижи за семейството, на свои дела. Но при нас … Най-елементарното нещо – таткото не може да бъде включен в семейното разписание: да закара детето на училище и т.н. – днес може да го направи, а след седмица – не…

Второ – именно на празници, когато цялото семейство трябва да бъде заедно (и беше преди свещенството), ние не виждаме главата на семейството с дни. Рождество, Пасха, Денят на победата, рождените ни дни – всичко това минава без него просто поради службите, да не говорим за останалите административни и организационни дела, с които свещениците от нашата енория са натоварени. Същото се отнася и до подготовката за празниците – тя ляга изцяло върху плещите на съпругата (генералното почистване, пазаруването, купуването на подаръци, украсата на дома, готвенето и т.н.)

И още един минус – чувството, че вътрешно не си свободен.. Мъжът не може да напусне, да вземе допълнителен отпуск за своя сметка (в нашата енория не можеш дори да си вземеш болничен като човек).

И, вероятно последното – това са моите психологически проблеми, свързани с неговото свещенство: съпругът ми се връща у дома не просто уморен физически, но и преситен от общение – общение дълбоко, по душа… И често за мен нищо не остава. А за цял ден прекаран в грижи за малките деца, аз започвам да изпитвам невероятен глад за такова общение.

Има и още един голям минус: когато виждаш църковния живот отвътре – някой от отците се е напил, някой блудства, някой не вярва особено в Бога – има вероятност да изгубиш и своята вяра. Мъничката, отслабнала от недоспиването и унинието вяра.

Сред причините е и тази, че в новообразуваните епархии недостигат свещеници и затова епископите ръкополагат наред, за да попълнят бройката. За съжаление за това не се говори… В една добре позната за мен епархия около 50 процента от новоръкоположените след година-две оставят служението си. Има цял куп разведени, неканонични, женени за жени с деца от първия си брак, второбрачни и т.н. И владиците си затварят очите за това, защото кого да изпратиш на село?

Москва, 3 деца, съпруг – свещеник от 2003 г.

Малко ми е трудно да пиша за това, тъй като в доклада на о. Фьодор се разглежда живота на семейства с повече от четири деца. Ние имаме само три, но и в нашето семейство мъжът работи на практика без почивни дни и има постоянно „извънбогослужебно” послушание. Моят баща също беше свещеник, служеше в различни енории с различно натоварване, но винаги се стараеше да отделя време за нас, да разговаряме, да четем, да се разхождаме.

Струва ми се, че о. Фьодор се опитва с външни мерки да разреши дълбоката криза в семейството, която е повсеместна. Разковничето не е в количеството време, което бащата прекарва със семейството, а в качеството на това време. Ако бащата вечер чете на децата или веднъж седмично вечеря със семейството си, ако понякога се разхожда с децата, изслушва жена си и й помага, когато е у дома, това може да бъде напълно достатъчно.

Ако на свещениците им се дадат два гарантирани почивни дни седмично и пари за бавачка, това няма да снижи броя на разводите. Допълнителните почивни дни и по-високата заплата, разбира се, са много важни, но те не са панацея.

Най-тежко за мен беше да си призная, че винаги съм на второ място. На първо е Църквата. Но ако намериш в себе си сили да се смириш и да приемеш това (да се смиряваш и да приемаш ще се налага цял живот), става по-лесно да се живее.

Централен Федерален окръг, 2 деца, съпруг – свещеник от 2013г.

Съгласна съм, че бракът означава тежък труд – всекидневен и непрекъснат. Неговото благополучие зависи от всеки от „воловете”, които теглят „колата”.

Някой беше казал, че най-здравите бракове са браковете по сметка. Когато хората при сключването на брачен съюз се осланят на разума. Чувствата, разбира се, са важни. Но без единство във възгледите, вярата и стремежите бракът няма да просъществува дълго. Тук идва на помощ далновидността. А също така и позицията: „Веднъж за цял живот. Каквото и да се случи”. И да си го повтаряш всеки път, когато стане тежко. Да правиш нова крачка, да има взаимна помощ, каквото и да се случи. Особено, когато Господ е благословил семейството и мъжът е станал свещенослужител…

Въпросът за отсъствието на мъжа и бащата в семейството, когато той е свещеник, е твърде остър и познат на всяко такова семейство. Тук бледнее дори и военната служба, където е в сила поне трудовото законодателство. Пред новоръкоположения отец се открива нов път, тръгвайки по който той вече принадлежи не само на своите близки. Изключително много време се отдава на служение на другите хора и извършване на тайнствата. За всичко това се изразходват огромни сили… Също толкова сили изразходват презвитерите, за да поддържат равновесието в семейството … За да се учат без помощта на съпруга, да преодоляват много проблеми (житейски, битови, образователни и пр.) За да може децата да не забравят таткото и да се радват на всеки рядък момент, когато се разхождаме заедно или предприемаме някакво пътуване.

И да си повтарят, когато стане тежко: веднъж за цял живот, от подводницата няма да избягаш. Дори ако чувстваш, че отглеждаш децата сама, дори ако нямаш повече сили. Поседим, поговорим, прегърнем се – и става по-леко. И отново можеш да продължиш…

С въздух не можеш да се наситиш. И стотинката трябва да се заработи. Във всяка енория си има свои порядки. Добре е, ако към заплащането се прибавя процент от требите или има други поощрителни надбавки. Ние дълго време живяхме само с малка заплата, когато броя на требите не влияеше на заплащането на труда… Особено когато кръщенията можеше да се нижат от служба до служба. А той едва се държи на крака… И на сутринта отново служи. Нямаше кога просто да се наспи. Продължаваше и да учи. По-цяла нощ лампата свети… „Тихо, деца. Тате още спи. Пазете тишина. Той цяла нощ е работил…” – а часовникът показва вече обед. Днес татко има почивен ден и ние тихичко излизаме на разходка. Вечерта татко ще прекара с нас. А после – звън … молят го да освети жилище. И вечерта татко отново не е с нас. Връща се с празен джоб. Извършил е добро дело, изразходвал е бензин, но много хора живеят с представата, че в „Църквата всичко трябва да е безплатно”.

Така и презвитерата се оказва принудена да работи. С малките деца това може да стане само нощем. Отново недостиг на сън. Но не може да се работи всяка нощ – сънят взема своето.

Така че служението на Бога и хората се заплаща с висока цена…

Би било прекрасно, ако графикът за службите на свещенослужителя се съставя като се вземат пред вид числеността на семейството му и отдалечеността на местоживеенето му от храма.

А дотогава ние се учим да ценим всеки татков почивен ден, да се нагласяме съобразно неговия график, да изоставяме при необходимост своите дела и желания, за да прекараме малко време заедно. За да могат децата да имат пример, за да може семейството да бъде пълна чаша, в която блещука любов…

Нека съпрузите станат по-търпими един към друг. А преди бракосъчетанието младите хора трябва сериозно да помислят, ще могат ли да преминат този път заедно. Защото когато при хората няма сходство в главното – те се разделят заради дреболии…

Москва, 6 деца, съпруг – свещеник от 1992 г.

Струва ми се, че проблемът с недостига на време е малко преувеличен. Той съществува, но не е единственият, освен него има и други не по-малко важни.

Като една от причините за кризата аз бих посочила масовото влизане в църквата през 90-те на хора, които нямаха никакъв църковен опит: нито църковно детство, нито църковно семейство, и които нямаха представа как живеят свещеническите семейства. Проблемите в духовното съсловие, с които не винаги са се справяли и в царско , и в съветско време, се проявиха у новоръкоположените, които бяха виждали свещенически семейства само отдалеч и нямаха представа от спецификата на семейните отношения в тях. Намаля относителният дял на свещеници и презвитери от „свещенически родове” или от семейства, които отблизо се бяха докосвали със свещеническия бит и това прекъсна приемствеността у духовенството. И ако богослужебната практика може да се овладее в съвместното богослужение, то да се покажат, научат, подскажат традиционните аспекти на съкровения семеен живот не е така просто, дори и поради затрудненията в установяването на тесни контакти между семействата на свещениците, поради отдалечеността на местоживеенето им от енорията. Подготовката на свещениците и презвитерите за семеен живот е „църковен” проблем и е необходимо да се търси и неговото „църковно” разрешение. Съсловността остана в миналото, а въпросът за кадровата приемственост не се поставя, макар че той трябва да се поставя именно в семейството на свещеника.

2. В своя семеен живот много пъти съм си спомняла думите на презвитера Людмила Сергеевна Шпилер. Тя казваше, че „всички свещеници са двуженци” и първата им жена е Църквата. Трябва да кажа, че това (както и образът и поведението на съпругата на моя духовник) ми даде нужните ориентири. Не си представям, как жената на свещеника би могла без пример или извън традицията, тактично да намери своето място в енорията, общината, семейството. На свой ред и на мъжа-свещеник също е много трудно (и от доклада това е видно), нямайки опит, да разпредели хармонично времето си между семейството и Църквата, да почувства кога присъствието му в семейството е по-важно за децата и освен това, че начина, по който той решава семейните проблеми, винаги забележими за енориашите, има възпитателен характер за енорията.

3. Съвременният бум във възпитанието на „състоятелни, успешни, креативни” деца има в православните среди свои особености под формата на домашно обучение, безумен брой кръжоци и т.н. Всичко това се стоварва като допълнителен и често непосилен товар върху многодетното семейство, а, както днес ми каза големият ми син, „служи само за задоволяване на родителските амбиции”. Това, разбира се, е общ въпрос, но той не отминава и свещеническите семейства.

4. Стори ми се, че в доклада на о. Фьодор не съвсем вярно е очертана ролята на бащата в свещеническото семейство. Бащата-свещенослужител не оставя зад прага своето свещеническо достойнство, както може да го остави носителят на всяка друга професия. Трябва ли той в духа на съвремието, връщайки се у дома , да дели със съпругата домашните задължения? Как всред домашният бит, ходенето по лекари и кръжоци да не се изгуби усещането за служението на главата на семейството? Дори в обикновеното семейство ролята на бащата не може да се асоциира само с бита, а колко повече в свещеническото. В града, поради липсата на специфично мъжки дела, се оформя тенденцията бащата да бъде потопен в домакинството, но тази тенденция е неправилна – така се руши естествената семейна йерархия, която има голямо значение за възмъжаването на децата. Правилно формираният образ на бащата-свещеник помага за запазване на приемствеността в свещеническото служение.

5. По традиция клирът е живял около храма, тогава в „прозорците” между утринното и вечерното богослужение свещеникът е имал възможност да отдели време за семейството. Въпросът за отдалечеността на жилището на свещеника от енорията е един от крайъгълните: освен икономия на време за пътуване на самия свещеник, налице е възможността семейството да се черкува в енорията на бащата (което има голямо значение за продължаване на свещеническите традиции в семейството), а също и възможността енориашите да помагат на семейството. От личен опит знам, че животът близо до храма дава чувство за единство, освобождава много сили в семейството, помага на децата да се впишат в енорийския живот и поне отчасти решава въпроса за присъствието на бащата в семейството.

Колкото и да е тежък жилищният проблем, може да се направи опит той да бъде решен: за многодетния свещеник следва да се ходатайства пред епархийския архиерей да бъде назначен в близка до дома му енория. В нашия случай беше обратно – архиереят ходатайства да ни бъде дадено жилище близо до храма. Енорията трябва да се старае да намери квартира под наем недалеч от храма, може би с течение на времето трябва да се постави въпросът за служебни квартири при храмовете, подобно на църковните домове по селата.

6. В доклада се казва: „Нашите деца прекарват, потопени в този информационен шум, където разводът и блудството са станали норма, значително повече време, отколкото общувайки с родителите си”. Ако става дума за различните цифрови устройства, това е общ проблем. Не виждам тук нищо специфично за свещеническите семейства.

Що се отнася до собственото ми семейство, в различни периоди е имало различни проблеми, най-често битови. Много от тях са се разрешавали не точно така, както на мен в този момент ми се е струвало, че трябва да се разрешат, но в крайна сметка напълно благополучно. Например, за разлика от обикновените семейства, аз винаги съм била длъжна да приготвя децата, да се добера до храма, да отстоим службата, да се върнем и да ги нахраня сама, без съпруга ми, в каквото и състояние да се намирам. Но този проблем се разреши с получаването на жилище.

Оглеждайки се назад, мога да кажа, че най-труден и неясен за мен остана проблемът, как да възпитам децата така, че служението на Църквата да стане техен свободен и самостоятелен избор. Как да вложа у тях желание да се вслушват в Божия призив? Как да съхраня приемствеността на свещеническия род?

Градска енория, 3 деца, съпруг – свещеник от 2014 г.

Трудно е да съхраниш семейството си, да присъстваш активно навсякъде, да поддържаш мъжа си, без излишна критика, но тактично да го направляваш. И е трудно да не ревнуваш от другите!

Трудно е, но е необходимо да вярваш, че хората са по-добри, отколкото ти изглеждат и да вярваш на мъжа си, че той се отнася еднакво към всички енориаши и просто дружи с тях. Но и не трябва да загърбваш своята интуиция и да умееш да поставяш граници пред особено активните „духовни любовници”.

Москва, 8 деца, съпруг – свещеник от 1998 г.

Докладът на о. Фьодор, с концентрираността на засегнатите в него проблеми, оставя угнетяващо впечатление. Всичко изглежда толкова лошо и се питаш: а как ние самите преминахме между всички тези рифове и подводни камъни? Да се съхрани любовта в брака, както и самия брак, е невъзможно само с човешки сили, това е Божие чудо. Но много от проблемите се отнасят не само за свещеническото семейство, а по-скоро за всички многодетни семейства.

И все пак на мен ми се струва, че да се споменава за това, че всичко наоколо говори за разврат и подтиква към блуд е инфантилно. Възрастните хора трябва сами да отговарят за себе си и да не прехвърлят вината върху външните обстоятелства.

Предложенията за подобряване материалното състояние на свещенството и съкращаването или поне облекчаването на неговото натоварване, които се излагат в доклада, са добри, но са по-скоро от сферата на фантастиката. Макар че и аз непрекъснато цитирам на своя мъж думите на патриарх Алексей, че свещеникът трябва да има два почивни дни. Но заедно с това за мен винаги са били ориентир думите на един московски свещеник, старши по хиротония спрямо моя мъж, който още в началото на техния семеен живот казал на съпругата си: извършител на треби ли искаш да бъда или свещеник?

Най-важна за мен винаги е била подкрепата на подобните на нашето многодетни семейства на мои приятели, на общността, в която израснахме, примера и съветите от страна на родителите на многодетни семейства от по-възрастното поколение (на първо място презвитера Мария Иляшенко).

Но същността все пак се крие в това, как отговаряш на тайнството Венчание, готов ли си да изнесеш предстоящият ти подвиг (може би дори мъченически) и още по-широко – как се отзоваваш на Божия призив да живееш по Неговата воля и по Неговите заповеди, т.е. да бъдеш християнин. Простете ме за патоса и за склонността ми да проповядвам.

Ще добавя още, че когато нашия татко го няма у дома, той по-малко се нервира на децата. Важното е как мама ще съумее да възпита у тях любов, уважение и даже благоговение пред бащата, който винаги се труди, винаги се моли. Често се случва обратното – когато съпрузите са непрекъснато заедно, много неща започват да ги дразнят, любовта някак угасва, а когато се виждате рядко, когато рядко можете да останете насаме, вътрешният стремеж един към друг само разгаря любовта.

Сибир, 4 деца, съпруг – свещеник от 1997 г.

Трудности и проблеми възникват във всяко семейство. Това не зависи от броя на децата. Животът е такъв, че ни спохождат трудности. Не може да се каже, че трудностите в свещеническите семейства са по-големи отколкото в другите. Струва ми се дори, че е точно обратното – в семействата на свещенослужителите има множество преимущества. Това са опитът от християнската вяра, надеждата, любовта, търпението. Ние имаме християнски примери, словата на Господа от Свещеното писание, от които черпим и които използваме като ръководен пример в своя живот. Това са нашите плюсове и нашите бонуси. Ако ни споходят някакви трудности, енориашите ни подкрепят с молитва, с физическа, духовна, а понякога и материална помощ.

Хората в света често са самотни. Те са сами в своите трудности, в своята мъка. Те се мятат, търсят психолози. На нас ни е много по-удобно – имаме духовник, при когото отиваме, доверяваме му проблемите, доверяваме му душата си, от неговите уста получаваме отговор от Господа и се стараем да променим живота си.

Особените проблеми в семействата на свещенослужителите възникват тогава, когато угасва вярата. Угасне ли вярата се появява всичко онова, което го има и в света – недоверието един към друг, отчуждението, загубата на любовта. Отдаде ли ни се да съхраним вярата, ще ни се отдаде и всичко останало.

За мен пример за помощ в живота беше едно такова стихотворение:

Помогни ми да приемам

всичко, с което Ти си белязал житейския ми път

с любов, като на майка ,

с доверие, като на дете.

Без „защо” и „за какво”,

без да възразявам и да споря.

Както дишам, ям и пия,

така ми дай да приемам и болката.

С надежда, че някога

ще ми откриеш всичко, скрито от тайната

и че преминатият от мен път