На снимката – астронавтът на НАСА Едгар Мичъл по време на престоя си на Луната на 6 февруари 1971 година. Привържениците на конспиративни теории смятат, че пилотираните лунни мисии на НАСА са фалшифицирани във филмово студио, а сред тях е и Алекс Джоунс. Credit : NASA
Статията представя личното мнение на Светослав Александров, администратор на КОСМОС БГ
9 август 2018 г. 17:30 ч.
Светослав Александров. На 5-ти август Apple премахна общо пет подкаста на популярното предаване на Алекс Джоунс – Инфоуорс. На следващия ден Facebook изтри пет страници на същото предаване, след което последва реакция и от Youtube, който заличи специализирания канал на Инфоуорс. Вероятно много български читатели на КОСМОС БГ не са наясно с това кой е Алекс Джоунс. Накратко казано, това е популярен разпространител на конспиративни теории, като Youtube клиповете му имат (или по-точно имаха, защото вече са изтрити) милиарди гледания. Не милиони. Милиарди. С други думи – това е човек с огромно влияние, който достига до много широка аудитория. При това е разпространител на т.нар. „фейк нюз“ (фалшиви новини). На фона на всякакви безобразни конспиративни теории, на които няма да се спирам, понеже съм администратор на космически сайт, на страниците на Инфоуорс присъства и т.нар. „лунна конспирация“ – лъжетеорията, че човек не е бил на Луната. На страниците на КОСМОС БГ многократно съм оборвал тази конспирация и убедително съм доказвал, че аргументите на конспираторите издишат. Не е чудно, че когато Джоунс получи тези банове в социалните мрежи, много хора се зарадваха. Но аз се питам: правилни ли бяха мотивите за изгонването? Можеше ли да се постъпи другояче? И въобще: как трябва да постъпваме с очевидните разпространители на лъжи в социалните мрежи, тъй като е видно, че тяхното присъствие става все по-видимо и сериозно? Youtube например се е превърнал в рай за плоскоземните хахо-хихита. Докога това ще продължи?
Нека първо се запознаем с мотивите на Apple и Facebook. Веднага прави впечатление, че нито една от компаниите не посочва „фейк нюз“ като причина за изгонването на Джоунс. Не, това не е борба срещу фалшивите новини. Напротив – компаниите се позовават на нарушаването на правилата на общността и използването на т.нар. „реч на омразата“ от страна на Джоунс – понятие, което е изключително разтегливо и освен това, както пояснява юристът Дейвид Френч за Ню Йорк Таймс, е субективно и няма правна тежест. Ето защо този мотив поставя социалните мрежи в уязвима ситуация, ето защо много хора ги обвиняват, че нарушават свободата на словото и репресират хората.
Дали можем да говорим за истински репресии? Нека да отбежим нещо важно – Facebook, Google, Apple са американски компании и като такива се съобразяват с американското законодателство. Защитниците на свободата на словото често пъти се позовават на т.нар. Първа поправка, която гласи: „Конгресът няма да прави закон относно утвърждаване на религия, или на нейното свободно упражняване; или ограничаваме свободата на словото, или на пресата; или правото на хората мирно да се събират, и да подават петиция пред правителството за поправяне на неправди.“ И съответно когато се появят съмнения в накърняване на свободата на словото, веднага тръгват обвинения, че е нарушена тази Първа поправка.
Но дали? Нека да разнищим какви са принципите на свободата на изразяване според рамкираното от тази кратка поправка и ще видим, че нещата не са такива, каквито мнозина си ги представят.
Забележете още първата дума. Конгресът. Да, Конгресът! На практика Първата поправка гарантира, че американските власти няма да са тези, които ще преследват човек за инакомислие и няма да го подлагат на репресии. Нито повече, нито по-малко. Всеки може да пуска вицове, да се майтапи с някой конгресмен или президента и да е спокоен, че няма да лежи в затвора за това. Но това право се простира само до правителството, не и до частните компании. Facebook, Google и Apple са частни компании и могат да определят свои собствени правила. Съответно, регистрирайки се в техните сайтове, ние сключваме договор и се съобразяваме с тези правила. Ако ви изтрият коментар във Фейсбук, това не е нарушение на Първата поправка. Ако случайно сте регистриран в американски форум и ви изгонят поради каквато и да е причина – също. Правилото не се простира и до частните американски медии. Не можете да търсите сметка от медиите, ако не ви дадат трибуна за изява. Правото за изява в телевизионен ефир не ви е гарантирано. Има и още нещо, което също може да ви шокира: правилото не се простира и до работодателите! Ако вашият работодател реши да ви уволни затова, че сте казал нещо в социалните мрежи, нищо не можете да направите. Работата е сделка между работник и работодател, при това напълно доброволна и всеки има право да я прекрати когато си поиска и при каквито и обстоятелства си поиска. Правилото е вярно с едно изключение – ако сте работник за правителството, в това число за правителствена агенция, полиция, училище, университет. Тогава правителството е ваш работодател и Първата поправка може да ви предпази от евентуално уволнение.
Медиите са наричани четвъртата власт, при това не съвсем без основание (на английски даже има следния израз: The four pillars of democracy are Judiciary, Executive, Legislature and Media). Те изгреждат общественото мнение, а обществото може да сваля правителства. През последните години като пета власт все повече се утвърждават и социалните мрежи. Хората се събират, обсъждат властови решения, организират протести и също могат да свалят правителства. Но социалните мрежи (в това число Facebook) са частни фирми, имат право да определят правилата за участие в тях (колкото и несъвършени да са), да гонят хора когато си поискат и както си поискат. Това обаче не променя факта, че като частни фирми те са ръководени от хора. Съответно тези управители си имат своите философски и политически възгледи. Съответно тези хора могат да прокарват въпросните възгледи чрез фирмената си политика и да ги налагат. И съответно това се случва. Като големи корпорации те се стараят да привлекат множество клиенти, които обаче живеят в различни държави и принадлежат към различни култури. И съответно въпросните големи корпорации следват доктрината на мултикултурализма, която, по думите на Дейвид Камерън, бивш министър-председател на Великобритания, е претърпяла провал.
Дани е моя приятелка от Стара Загора. Преди няколко дни тя беше изгонена от Фейсбук. Как се случи това? Преди няколко години публикувала на стената си виц, който е твърде известен и изтъркан, пък и често пъти е пускан в интернет покрай София прайд. Да, става въпрос за вица „Какъв е този шум, Джеймс?“. Публикувала го и забравила за него… Сега, няколко години по-късно, неизвестен човек видял вица, докладвал профила на Дани и съответно тя е банната от Фейсбук. Заради виц. Бил хомофобски и обиждал определена група хора, на базата на тяхната сексуална ориентация. Добре, хубаво. Но дали тези строги правила се прилагат със същия този хъс и плам към всички други групи хора? Надали. Например самият аз не мога да се сетя някой човек да е бил изгонен от Фейсбук заради това, че е публикувал виц по адрес на християните. Слочаеност? Даамане!
Именно широкото тълкуване на понятието „реч на омразата“ дава основание на хората да се усъмнят, че това е добър аршин относно кои публикации в социалните мрежи да стоят и кои не. Но стига сме се занимавали с нашите, българските проблеми. Същите, макар и в по-голям мащаб, се наблюдават и в САЩ. Заради широкото тълкуване на терминологията „реч на омразата“ и неясния й правен статут, мнозина в САЩ се питат: защо това правило се прилага толкова избирателно в епохата на социалните мрежи? Защо всеки може да плюе по Хилари Клинтън или Барак Обама, но ако плюе по Доналд Тръмп, подлежи на изгонване от Фейсбук? Защо страниците на крайнодесния Алекс Джоунс са забранени, докато страниците на крайнолявата организация Антифа не са?
Не е изненада, че тези въпроси продължават да бъдат задавани в публичното пространство, а удовлетворителен отговор няма. Решение – също. А истината е проста: винаги, винаги се случва така, когато политиката е тази, която определя кое съдържание следва да бъде достъпно и кое не. Но политическите партии, организации, пристрастни медии и ръководени от пристрастни лица компании следват определени идеологии. Кой гарантира, че тези идеологии се стремят към истината? Идеолозите могат да претендират, че идеологиите им са истина, но претенцията не е гаранция за истинност! Преди време един мой познат каза: партиите промиват мозъци. Те винаги се стремят да промиват мозъци. И съответно всеки човек може да бъде манипулиран от тях. Даже ще бъде манипулиран и изобщо няма да се усети, че е манипулиран. И ще служи на техните цели.
Има една панацея срещу манипулациите. Една гаранция, че човек няма да се поддаде на тях. Нарича се критично мислене. Ако хората се учат да мислят критично, е по-малко вероятно да попаднат в клопките на конспиративни теории и идеологически доктрини.
Днес живеем в уникален свят. Всеки има достъп до интернет, а това означава достъп до информация. Благодарение на този достъп, всеки се мисли за умен. При това трудно може да бъде убеден в противното – всеки има достъп само до тези мисли, които са затворени в собствената му черепна кутия, а те от неговата гледна точка са най-гениални. Но интернет дава не само информация, а също така трибуна за самоизява. На фона на толкова много изявяващи се, много хора не могат да определят кой от тях казва истината и кой не. Социалните мрежи следват собствените си правила и забраняват избирателно хората, които не се вписват в тях, но съответно отказват да бъдат арбитър на това кои новини са истински и кои „фейк“. Това е реалността, дами и господа. Но бихме ли се съгласили Apple, Facebook и Youtube да бъдат арбитър? Аз специално – не…
Продължавам да съм на мнение, че в научната област действа най-добрият арбитър за отсяване на истинското от фалшивото. Това е двойното рецензиране. В света е пълно с учени, а учените също са хора, подвластни на своите пристрастия и емоции. Поради това всяка научна публикация се подлага на т.нар двойно рецензиране или peer review – двама анонимни колеги, без да са наясно кой е авторският колектив, разглеждат предоставения труд и решават дали той е достоен за публикуване. Ако са съгласни, той се публикува, ако не – не се публикува. Вярно е – системата е създадена от хора и като всяко нещо, създадено от хора, може да бъде заобиколено. Макар и рецензентите да са анонимни и да не им е съобщено кой е авторът на статията, той пак може да бъде разпознат, само като гледаме стила му на писане и литературата, на която се е позовал (вкл. автоцитатите). А и не всички списания следват принципа на двойното рецензиране – покрай появата на интернет се нароиха много он-лайн списания, които са готови да публикуват всичко срещу заплащане. Това е проблем в академичния свят, за който все още няма решение. При все всичко двойното рецензиране е най-добрият критерий, който отсява истината от фалша. Да, и с него много глупости се публикуват. Но пък без него щеше да е хептем.
Не виждам обаче как подобна система може да се приложи в масовия свят. Всяко мнение да подлежи на рецензия, преди да се качи в социалните мрежи? Абсурд. Неприложимо е в големи мащаби, а и широката общественост не би го разбрала. Другата възможност е самите социални мрежи да станат арбитри. Но и това е абсурдно. Както писах по-горе, те бягат от тази отговорност, а и хората не биха се съгласили някой друг да решава вместо тях. Има и още един важен аспект : изгонването на хора с нестандартно мислене ще ги превърне в мъченици сред техните последователи. Спомням си как преди няколко години поставих ребром въпроса пред журналисти, които тогава работиха в националното радио, относно поведението на един техен колега, станал печално известен покрай язвителните си и пристрастни забележки относно българските протестиращи и спортните изяви на един тенисист. Та те ми отвърнаха: сакън, недей. Ако той бъде изгонен, ще се превърне в мъченик. Не е нужно.
Точно това се случва днес с Алекс Джоунс. Той беше изгонен от социалните мрежи на базата на критерии, които са изключително мъгляви и с неизвестна правна стойност. И това му саздаде статус на мъченик. Освен всичко Apple, Facebook, Youtube го изгониха в рамките на часове. Този път читателите му няма как да не си помислят, че всичко това не е било случайност, че не е имало координация или заговор… или иначе казано, конспирация. Уви, вземането на мерки съобразно неправилните мотиви налива вода в мелницата на хахо-хихитата.
Не, гоненето на хора изглежда, че не е решение. Решението е едно, но дългосрочно: трябва мощна образователна кампания със специални курсове по критично мислене. Включително преподаване на критичното мислене като отделен предмет в училище. Само това е пътят. Само така хората ще бъдат предпазени трайно от манипулации. Трудно е обаче да се въведе подобна образователна реформа – властите традиционно следват идеологии, които не се подлагат на съмнение и нямат интерес от друг тип възпитание освен това, вярно на една или друга идеология. Никоя власт няма интерес от това хората да мислят критично и да подлагат на съмнение властовите решение. Но друг път няма – критичното мислене е кауза, която си струва да бъде подкрепяна.
Лошото е, че докато хората масово се научат да мислят критично, ще отнеме дълго време… Дали интернет и технологиите няма да се развият толкова бързо, че да надскочат обществената еволюция… ако вече не са я надскочили?
Страх ме е да не се случи описаното от Джон Уиндъм в неговия роман „Какавидите“: „Силата на богове е била в ръцете на деца, знаем това; но безумни ли са били тези деца, всичките ли са били безумни?“…
http://www.space-bg.org/
http://www.cosmos.1.bg/
