– Подранил си, дядо Пройчо!
– И двамата сме подранили, Съби.
– Пак на църква, нали? Все там си в празник!
– Както знаеш. Църквата е училище за мене, Съби. Ако не отида в празник там, ще забравя науката.
Съби се засмя широко.
– Ех и ти с тази своя наука, дядо Пройчо! Дип, че те познавам, а то – да те чуе някой друг, току виж помислил, че за професор се готвиш… А колкото до науката, тя съвсем не е в църквите. Другаде е тя, дядо Пройчо!
– Свободен си да мислиш както искаш, Съби, но аз не се шегувам: в църквата се преподава наука за живота. И всички, които живеем и искаме да живеем, трябва да знаем тази наука.
– Тъй си мислиш ти и щом така мислиш, разбирам, че ти е добре там. А мене ме занимава повече друга наука, която да ми даде съвет, като е умрял конят ми сега, какво да стане, че пак да мога да си изора нивите. Грижа ме гнети, дядо Пройчо; и реших да прескоча до кръчмата и да я разсея с една-две чашки.
И Съби влезе в кръчмата, а дядо Пройчо продължи за църквата.
Добри хора бяха и двамата съселяни и добре си живееха като съседи. Често Съби се шегуваше с набожността на по-стария си съсед, но дядо Пройчо не се сърдеше на шегите. Почти винаги той повтаряше, че в църквата усвоява наука за живота и че без тази наука той не би могъл да живее.
Влезе дядо Пройчо в храма, запали свещица и застана смирено в своя кът. Тъй стоя до края на службата.
Като се връщаше, след отпуста, към дома си и като мина край кръчмата, Съби го повика отвътре. Като видя старецът, че Съби е сам, влезе, та седна при него.
– Мисля си, дядо Пройчо, – подкачи Съби, – върху това, което толкова пъти си ми казвал, а одеве натърти, че го казваш сериозно. За науката – дето в църквата я придобиваш. Аз с толкова хора съм се срещал и, да ти кажа, повече съм чул, че църквата е за простите хора, за тези, които нямат нищо общо с науката и че тя е празна залъгалка за хората, като им пречи дори да живеят както трябва. Ако обичаш, кажи ми какво научаваш ти от ходенето в църква, та да разбера и аз науката ти.
– Много работи съм научил, Съби, и много работи си припомням като ходя в храма.
– Е, че кажи де! Какво, например?… – усмихна се не без подигравка Съби.
– Като настояваш толкова, да ти кажа. Слушай тогава. – Най-напред се научих, че за да можеш да живееш по-добре, трябва да откраднеш, та да имаш повече. Ако, при кражба, някой те види и си застрашен да бъдеш издаден, можеш да го убиеш и да заличиш следите. Ако, като си придобил повече, някой бедняк ти поиска да му помогнеш, ти недей му дава, защото пак можеш да обеднееш. Че бил някой болен – нека си кара болестта, ти няма защо да се стараеш да му помагаш; ако умре, можеш и ти да се възползуваш от благата му. Трябва ли да защитиш себе си и да запазиш онова, което имаш, можеш да излъжеш. Изобщо – живей като мислиш само за себе си и грижи се само за своя живот…
Съби докачено сложи ръката си върху ръката на дядо Пройчо.
– Достатъчно си сериозен, за да се шегуваш… Ти ми се подиграваш!
– Защо да се подигравам? – вдигна рамене дядо Пройчо и погледна събеседника си изпитателно.
– И това ако не е подигравка, тогава какво може да бъде? Та ти говориш точно противното на онова, което е!
– Щом знаеш това, тогава защо ме питаш? Ти знаеш какво научава човек в църквата, защо тогава говориш против нея и се подиграваш с онези, които я обичат и посещават? Сега аз ти казах неща, които ти никога не ще повярваш. Защото знаеш много добре, че Бог, Чийто дом е Църквата, учи да не лъжем, да не крадем, да не убиваме, да не живее човек само за себе си, а и за другите, като помага на онези, които се нуждаят от неговата помощ, да се грижим за бедните, болните…
– Е, да, защо не каза това преди малко, ами взе да се подиграваш с мене.
– Казах ти защо… Защото сам знаеш много добре, на какво учи човека вярата в Бога и няма защо да ме питаш. Вярата учи само на добро! Човек, който искрено вярва в Бога, никога зло никому не ще направи. Тогава как може да бъде лоша самата вяра, как може да бъде вредно посещаването на Божия дом? Отговори ми!
Но Съби не отговори на въпроса на дядо Пройчо. Той беше подпрял главата си с две ръце и замислено гледаше в празната чаша пред себе си.
– Ти се замисли, нали? – потупа дружески по гърба своя съсед дядо Пройчо. Полезно е това. Хайде да си вървиме, че е време вече, пък ти по пътя пак мисли. А преди да се прибереш в къщи, ще те водя у дома да видиш, дали моята кобилка би могла да отмени умрелия ти кон – та да си изореш нивиците. Аз привърших оранта, – та колко ли е земята ми! – услужи си и ти с моето добиче. Хайде!
Съби стана от мястото си и отправи благодарствен поглед към дядо Пройчо. Искаше да каже нещо, но не знаеше какво.
Като излизаха от кръчмата, Съби погледна към църквицата, която се белееше на селския площад. Погледът му се спря на камбанарията, в която блестяха две малки камбанки. Те висяха в покой, но на Съби се стори, че се люлеят. В ушите му зазвуча техният празничен звън. Никога този звън не бе изпълнял с такова умиление душата на Съби, както сега. Той вървеше до дядо Пройчо и мислеше за „науката” на стареца. Сега Съби вярваше на неговите думи, вярваше, че само доброто сърце повежда към храма и само добро научава всеки, който прекрачва неговия праг.
Из книгата: “Живата вяра”
Сподели: Send this article by email
What is your name?
Please indicate below the emails to which you want to send this article: „Науката“ на дядо Пройчо
Enter one email per line. No more than 5 emails.
Send
Close
