Позицията на Православната Църква по отношение на еретиците — т.е. на всички, които не са православни — е била установена веднъж завинаги от св. апостоли и св. отци, т.е. от боговдъхновеното Предание, което е единно и неизменяемо. Съгласно това положение, на православните се забранява да участвуват в каквато и да е обща молитва или богослужебно общуване с еретици. Защото “какво общуване има между правда и беззаконие? Какво общо между тъмнина и светлина? Какво съгласие може да има между Христа и Велиара? Или какво общо има верният с неверния?” (ІІ Кор. 6, 14–15).
Според 45-то Апостолско правило “Епископ или презвитер, или дякон, който се е молил с еретици, да бъде отлъчен. Ако пък им позволи да действуват в нещо като служители на Църквата, да бъде низвергнат (т.е. лишен от сан)”.
Това свещено правило на светите апостоли не посочва, коя именно молитва или съслужение се забранява, но, напротив, забранява всякаква съвместна молитва с еретиците, дори частната (“който само се е молил с еретици”).
А в икуменическите служби не се ли извършват още и далеч по-дръзки деяния? 32-то правило на Лаодикийския събор указва: “не трябва да се приемат благословения от еретици, понеже те са повече пустословия, нежели благословения”. А нима еретиците не благославят на тези еретически събрания и съслужения? Благославят римокатолическите епископи, свещеници, протестантските пастори — дори жените.
Тези посочени канони на св. апостоли и отци са валидни и днес, а не само в древността; те остават безусловно задължителни за всички нас, съвременните православни християни. Те безусловно определят нашето отношение към римокатолиците и протестантите. Римският католицизъм е множествена ерес, а за протестантството какво можем да кажем? Най-добре да мълчим. Не е ли говорел още преди седем и половина века св. Сава за “латинската ерес”? А оттогава насетне още колко много ереси е измислил папата и ги е догматизирал “непогрешимо”? Няма никакво съмнение в това, че с догмата за непогрешимост на папата римският католицизъм е станало всеерес. И прехваленият Втори Ватикански събор не промени тази чудовищна ерес, а по-скоро я утвърди. Поради това, ако сме православни и искаме да останем такива, то подобава да се придържаме към позицията на св. Сава, на Марк Ефески, на Козма Етолийски, Йоан Кронщадски и на други изповедници, мъченици и новомъченици на Православната Църква по отношение на римокатолиците и протестантите — и едните, и другите не са православни според двата основни християнски догмата — за Светата Троица и за Църквата.
2.
Ваше Светейшество, синодални отци,
Колко дълго ще продължаваме да безчестим нашето родно Православие и Църквата на св. Сава с нашата печална и ужасна, противна на Светото Предание позиция по отношение на икуменизма и на Световния съвет на църквите?
Всеки искрен православен християнин, възпитан под ръководството на светите отци, се изпълва със срам, когато чете, че православните членове на Петата Всеправославна конференция в Женева (8-16 юни 1968 г.) по въпроса за участието на православните в Световния съвет на църквите (ССЦ) са постановили “да се заяви, че Православната Църква смята себе си за органична част от ССЦ”. Това постановление е апокалиптически ужасно по своята неправославност и антиправославност. Беше ли необходимо Православната Църква, този най-свят богочовешки организъм, да бъде унизена по такъв ужасен начин, така че нейните представители-богослови, някои от които — епископи, и някои — сърби, да молят за “органично” участие и за включване в ССЦ, който, по такъв начин се превръща в нов църковен “организъм”, в нова “църква”, стояща над другите църкви, в която православните и неправославните църкви са само части (и то “органично свързани помежду си”)?! Уви. Нечувана измяна и предателство.
Нима отхвърляме богочовешката православна вяра, тази органична връзка с Богочовека и с Неговото пресвято Тяло: Православната Църква на светите апостоли и отци и на Вселенските събори — и искаме да станем “органични членове” на еретическото, хуманистично и човекопоклонническо общество, състоящо се от 263 ереси, всяка от които представлява духовна смърт!?
Като православни ние сме “членове Христови”. “И тъй, да взема ли членовете на Христа и да ги направя членове на блудница?” (І Кор. 6,15). Но ние правим точно това чрез своето “органично” свързване със Световния съвет на църквите, който не е нищо друго, освен възраждане на атеистичното човекопоклонническо езичество.
Дошло е времето нашата православна светоотеческа и светосавина църква, Църква на светите апостоли и отци, на светите изповедници, мъченици и новомъченици, да престане да се смесва църковно, йерархически и молитвено с т.нар. Световен съвет на църквите и да се откаже от всякакво участие в съвместни молитви и богослужения (тъй като богослужението в Православната Църква се съединява в едно органично цяло и се увенчава от Евхаристията) и изобщо да се откаже от всякакво участие в каквото и да е [общо с еретиците] църковно действие, което носи в себе си и изразява уникалния и неповторим характер на едната света съборна и апостолска Църква — винаги една и единствена.
3.
Като не се обединява с еретиците, където и да им е седалището, в Женева, или в Рим, нашата света Православна Църква, винаги вярна на светите апостоли и отци, няма да се откаже с това от своята християнска мисия и от евангелския си дълг, т.е. пред съвременния православен и неправославен свят тя смирено, но смело ще свидетелствува за правдата на Всеистината, за Живия и Истинен Богочовек, за всеспасителната и всепреобразяваща сила на Православието. Църквата, водена от Христа, чрез светоотеческия си дух и чрез богословите винаги ще бъде готова да даде отговор за нашето упование на всекиго, който ù го поиска (І Петр. 3:15). А нашата надежда, во веки веков, остава една единствена: Богочовекът Иисус Христос и Неговото богочовешко тяло, Църквата на светите апостоли и отци. Православните богослови трябва да участвуват не в “икуменическата обща молитва”, но в богословски събеседвания в Истината и за Истината, както са правели това светите и богоносни отци през вековете. Истината на Православието и истинската вяра са “достояние” само на “спасяваните” (7-мо правило на II Вселенски събор). Благовестието на апостолите е всеистинно: “чрез освещение от Духа и чрез вяра в истината” (ІІ Сол. 2,13). Богочовешката вяра е “вярата в истината”. Същината на тази вяра е Истината, единствената Все-Истина, т.е. Богочовекът Христос. И тази вяра и тази любов са сърцето и съзнанието на Православната Църква. Всички тези съкровища са били запазени напълно и неизопачено само в мъченическото Православие на светите отци, за което православните християни са призвани да свидетелствуват безстрашно през лицето на Запада и на неговата лъжелюбов и лъжевяра. Като се препоръчвам на апостолските молитви на Ваше Светейшество и на останалите Синодални отци и епископи,
оставам недостоен Архимандрит Иустин
Празник на св. Иоан Златоуст 13/26 ноември 1974 г. Св. манастир Челие
Предложеният текст е писмен отговор на преп. архим. Иустин Попович до Св. Синод на Сръбската църква, който поискал мнението му във връзка с официалната покана от страна на Югославската римокатолическа йерархия Сръбската православна църква (СПЦ) да вземе участие в съвместна молитва и в служби по време на т.нар. “Седмица на молитвата за обединение на християните” през периода от 18 до 25 януари 1975 г. Преди да изпрати отговор, сръбската йерархия е помолила о. Иустин да сподели мнението си за това предложение.. Въз основа на този отзив и на други доклади Св. Синод е отказал да участвува в икуменически молитви.
Текстът е отпечатан в гръцкия вестник “Ортодоксос Типос” от 1 юни 1975 г. Преп. Иустин е проф, доктор по Догматика в Белградския университет. Канонизиран от Сръбската православна църква на 29 април 2010. Неговите трудове се отличават с отлична догматична основа и неповторим култорологичен поглед. Специално място в тях, подобно на св. Творчеството на св. Серафим Соболев, заема икуменизмът и отношението на Православнта догматика към него.
Повече за живота и творчеството на преп. Иустин Попович можете да прочетете в рубриката на сайта, посветена на него.
Оригиналното заглавие, с което текстът е публикуван за пръв път: „Православното отношение към икуменизма”
