На снимката: астронавтите Нийл Армстронг и Бъз Олдрин забиват американското знаме на Луната. Credit : NASA
30 юни 2019 г. 20:30 ч.
Светослав Александров. През месец юли ще отбележим точно половин век, откакто астронавтите на НАСА Нийл Армстронг и Бъз Олдрин от мисия „Аполо 11“ извършват първото пилотирано кацане на повърхността на Луната.
Днес, 50 години по-късно, мнозина се питат: какво стана с космическите мечти на човечеството? Защо програма „Аполо“ не бе последвана от нови експедиции отвъд околоземна орбита? Не би ли следвало с напредъка на технологиите да има напредък и в пилотираната космонавтика?
За съжаление изглежда, че колкото и парадоксално да звучи, пилотираната космонавтика се е превърнала в жертва именно на технологичния прогрес. С развитието на роботизираната космонавтика днес като че ли намираме все по-малко причини да изпращаме хора в космоса. В тази статия ще разгледам постигнатото след епохата на „Аполо“ и перспективите пред бъдещото развитие на пилотираните космически полети.
С успешното си стъпване на Луната Армстронг и Олдрин изпълняват политическата заръка по изпращане на човек до естествения ни спътник до края на 60-те години на 20-ти век. А след това президентът на САЩ Ричард Никсън прекратява лунната програма – ход, който му носи вечна ненавист от страна на космическите ентусиасти. Никсън завинаги ще носи званието „убиец на Аполо“.
Но в интерес на истината инициативата по изпращането на човек на Луната е толкова скъпа, че ако предишният президент и неин баща Джон Кенеди не е бил убит, вероятно той самият е щял да я прекрати. По време на среща през 1962-ра година между Кенеди и тогавашния администратор на НАСА „Джеймс Уеб“, президентът категорично заявява: „Искам да съм ясен. В противен случай (т.е. ако САЩ не бе в състояние на надпревара със СССР) никога нямаше да дадем тези пари, аз просто не се интересувам особено от космоса“. Но политиците винаги се избират от съответния електорат и не може да стоварим вината само върху техните глави. Социологически проучвания, проведени през 60-те години, ясно показват, че хората масово не са подкрепяли наливането на държавни пари в програмата „Аполо“. Никсън просто изпълнява народната воля.
Аварията с „Аполо 13“, при която на косъм е спасен тричленният екипаж, дори кара Никсън да желае да прекрати подготовката за полетите на „Аполо 16“ и „Аполо 17“, тъй като той се страхува, че евентуална нова авария около датата на тогавашните президентски избори ще допринесе до това да не бъде избран за втори мандат. Ходът е неуспешен – директорът на финансовия отдел на САЩ Каспар Уайнбърг се противопоставя на своя президент. Така „Аполо 16“ и „Аполо 17“ все пак са проведени. Но „Аполо 18“, „Аполо 19“ и „Аполо 20“ никога не политат, независимо че част от хардуера за тяхната реализация е вече произведен. Вместо тях последната ракета „Сатурн 5“ се използва за извеждането на орбиталната станция „Скайлаб“.
И така, през 70-те години космонавтиката на САЩ се фокусира върху околоземната орбита и станцията „Скайлаб“. Съветските инженери, които никога не успяват да пратят човек на Луната поради авариите на ракетата „Н1“, също развиват програмата си само в най-ниската орбита около Земята със своите станции от серията „Салют“. После през 80-те години американците въвеждат в експлоатация космическата совалка, докато СССР започва строежа на орбиталната станция „Мир“. Тези два проекта определят и фокуса на пилотираната космонавтика през 90-те години. Совалките извеждат в орбита повече хора от всеки друг кораб и това е рекорд, който надали ще бъде счупен в обозримо бъдеще. Благодарение на обновяванията на телескопа „Хъбъл“ американските астронавти добиват незаменими познания по строителни и ремонтни дейности в открития космос. Руснаците провеждат няколко дългосрочни експедиции, от които абсолютен рекорд е тази на космонавта Валери Поляков – той прекарва цели 437 дни и 18 часа в орбита.
С разпадането на СССР и краха на руската икономика се случва немислимото от епохата на космическата надпревара – за пръв път САЩ и Русия си стискат ръцете (ама истински, не като по време на символичния полет на „Аполо-Союз“ през 70-те години). Американците преобразуват проекта за създаването на орбитална станция „Фрийдъм“ в Международна космическа станция, на която руснаците са поканени да участват – макар и съвсем не по благородни подбуди. Американските политици се страхуват, че с разпадането на СССР ще настъпи изтичане на технологии и кадри към тоталитарни държави в Азия.
Безспорно Международната космическа станция е най-амбициозният и най-скъп проект, реализиран в историята на космонавтиката след приключването на програмата „Аполо“. Благодарение на нея от 2000-та година насам до ден днешен в космоса има постоянно човешко присъствие – и това присъствие не бе преустановено нито след катастрофата на совалката „Колумбия“, нито след множеството аварии на руски ракети, включително тази на пилотирания кораб „Союз МС-10“. Но на фона на огромните усилия и средства, които се влагат в МКС, какви са реалните ползи от станцията?
Ако напишете в търсачката (Google, Duckduckgo) „top scientific discoveries on the ISS“, резултатите, които биха излезли, не са особено вълнуващи. През 2007-ма година теоретичният физик и Нобелов лауреат по физика Стивън Уайнбърг описа Международната космическа станция с думите „пуйка в орбита“. „Никаква важна наука не е произлязла от нея“, каза Уайнбърг. „Бих могъл даже да кажа, че изобщо никаква наука не е произлязла от нея. Даже бих продължил и ще заявя, че цялата пилотирана космическа програма, която е толкова невъобразимо скъпа, не е довела до нищо съществено с научна стойност“.
Уайнбърг е физик. Аз обаче съм биолог и моята гледна точка е малко по-различна. Международната космическа станция е лаборатория, в която се провеждат множество експерименти. Някои от тях са интересни – включително тези, демонстриращи как някои организми оцеляват в открития космос в продължение на месеци, даже години. Или пък експеримента с еднояйчните близнаци Скот и Марк Кели, при който Скот престоя година в космоса, а Марк остана на Земята като контрола. Бяха направени някои любопитни открития – например теломерите на хромозомите в белите кръвни клетки на Скот Кели са станали по-дълги в сравнение с тези на брат му. Тези резултати са безспорно интересни за един биолог като мен, но са, тъй да се каже, nerdy, или, речено на български – вълнуват по-скоро тесните специалисти. Разбира се, ако трябва да сме коректни, голяма част от резултатите, получени в различните лаборатории на Земята, дори и да са важни, са скучни за широката общественост. А МКС е една лаборатория. Дори и за специалистите известна част от лабораторните дейности са досадни – като поддръжката и миенето на стъклария. Все пак съм склонен да си мисля, че голяма част от биологичните експерименти на МКС биха могли да се проведат и по по-лесен начин – чрез прости орбитални станции и дори посредством биоспътници от типа на „Фотон“ и „Бион“.
Постиженията на МКС обаче сериозно контрастират с тези, които са придобити посредством роботизираната програма на човечеството. Безпилотни междупланетни станции са посетили всяка една планета в Слънчевата система, кръстосали са пространството между Меркурий и Плутон. При това те правят открития, които сериозно вълнуват голяма част от обществото. На Марс вали сняг. На Титан има езера от въглеводороди. На Енцелад има гейзери и са намерени органични вещества. Ами снимките от космическите телескопи? Новооткритите екзопланети?
Съвременните роботизирани кацания на Луната, Марс и астероидите редовно биват отразявани в централните новини. Подобно нещо рядко се случва с пилотираната космонавтика. Сериозно медийно внимание получават само авариите на ракети и космически кораби, скандалите (като например прекратената женска космическа разходка, която бе планирана по-рано през годината), както и ако тоалетната на станцията се повреди. Откакто се помня, МКС страда от лош пиар. Като администратор на КОСМОС БГ, който е най-големият сайт за космонавтика в България, аз ясно виждам разликата – новините за пилотирани полети рядко надхвърлят няколкостотин прочита, докато публикациите за откритията от междупланетните роботизирани мисии редовно натрупват хиляди импресии.
Като изключим МКС, корабите „Союз“ и прекратената програма на космическата совалка, в началото на новото хилядолетие имаше признаци, че суборбиталният туризъм ще зададе тъй нужния тласък на пилотираната космонавтика. На 21-ви юни 2004 г. за пръв път частен пилотиран космически кораб „СпейсШипУан“ с пилот Майк Мелвил надхвърли условната 100-километрова височинна граница за начало на космическото пространство. Надеждите бяха, че през следващите няколко години космическият туризъм ще стане ежедневие. Нищо подобно не се случи. Отне десетилетие и половина, преди новият кораб „СпейсШипТу“ да премине условната 80-километрова граница за началото на космическото пространство, използвана в САЩ – това се случи през декември 2018-та година и за пръв път след пенсионирането на совалките американска компания проведе пилотиран космически полет. Блу Ориджин, компанията на Джеф Безос, също планира да изпрати човек в космоса до края на тази година.
Но това са единствените действащи фирми. Десетки други компании, които бяха основани в края на 90-те или скоро след 2000-та година, и които работиха по суборбитални космически кораби, фалираха. Малко от тях оцеляха – и то след като се преориентираха към други дейности, най-вече ориентирани около работа с малки спътници. Последната жертва през последните една-две години бе XCOR, компания, в сградите на която се конструираше космоплан на име „Линкс“. Крахът на XCOR и сродните компании показа, че създаването на суборбитален космически кораб (който е много по-прост от един орбитален кораб) въобще не е толкова тривиална задача, колкото мнозина са склонни да си мислят.
Даже частната компания Уърлд Вю даде на заден ход. Това е фирма, която работи с големи стратосферни балони и която обещаваше да създаде пилотираната капсула „Вояджър“ за полети на височина от около 30 километра – близо една трета от пътя до космоса и много повече от височината, постигана от пътническите самолети. Близо 99% от масата на земната атмосфера се намира на височина до 30 километра, така че ако човек надхвърли тази граница, това е почти космически полет. Макар че концепцията на „Вояджър“ е все още описана на уебсайта на компанията, днес представителите на Уърлд Вю мълчат по въпроса за пилотирани космически полети. Вместо това фирмата се е фокусирала върху безпилотни апарати, наречени „Стратолит“.
Космическият експерт Джеф Фауст пише, че пилотираните космически полети „вече не представляват критичен етап от развитието на комерсиалната космическа индустрия. В известен смисъл общата визия отпреди 15 години, за обширно бъдеще на частната космическа индустрия, която не зависи от правителството, вече се е сбъднала. Просто тя, поне засега, не включва полети на хора“.
Днес действително има такова бурно развитие на космонавтиката, каквото бе немислимо само допреди няколко години. Но основната област, върху която е фокусирана индустрията, е свързана със създаването на микроспътници и ракети за тяхното извеждане. Малките сателити стават все по-евтини и достъпни. Благодарение на инициативата AmbaSat, публикувана на сайта за групово финансиране Kickstarter, вероятно ще съм един от първите българи, които ще притежават личен спътник. Много ентусиасти се вълнуват от перспективата да изпратят нещо свое в космоса. И това е възможност, налична сега. Не я чакаме да дойде някога, в далечното бъдеще, без да се знае точно кога.
Относно развитието на науката, често изтъкван аргумент в полза на пилотираните мисии е, че цялата работа, която съвременният марсоход „Кюриосити“ е вършил в продължение на дълги години, може да бъде изпълнена от човек само за няколко дни. И докато това е вярно, също така е истина, че човеците не се променят. Роботите обаче ще продължат да се развиват. Това, което днес „Кюриосити“ не е в състояние да върши, следващата роботизирана мисия до сатурновата луна Титан ще може. Дронът „Драгънфлай“ няма да пъпли по повърхността със скорост от няколко сантиметра в минута, а ще лети в продължение на стотици километри и ще изследва множество обекти.
Изобщо има ли перспективи да продължаваме да изпращаме хора в космоса и какви са те?
Трудно е да предвидим бъдещето. В интернет ще прочетете множество прогнози – ще видите оптимистични сценарии, при които свръхтежката ракета „Старшип“ на Илон Мъск ще влезе в експлоатация и човечеството ще колонизира цялата Слънчева система. Ще прочетете и по-песимистични виждания, според които пилотираните кораби „Крю Драгън“ и „Старлайнър“ може и да успеят, но те ще се използват основно от правителствените агенции или от милиардери, които могат да си позволят почивка в орбита. Ще попаднете и на най-песимистични пророчества, според които пилотираната космонавтика бавно и постепенно ще отмре в своето безсмислие.
Най-оптимистичните прогнози, за съжаление, рядко се случват. Но ако нещо може да ни успокои, то е, че най-песимистичните също се сбъдват много рядко.
http://www.space-bg.org/
http://www.cosmos.1.bg/
