Борис III Обединител е престолонаследник и принц Търновски от раждането си на 30 януари 1894 г. до 2 октомври 1918 г. и цар на България от коронацията си 3 октомври 1918 г. до смъртта му на 28 август 1943 г. Той е син на цар Фердинанд I, който абдикира в негова полза след поражението на България през Първата световна война.
Роден е на 30 януари (18 януари стар стил) 1894 г. в Двореца в София. Пълното му име е Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав Сакскобургготски. Негов католически кръстник е папа Лъв XIII, а православен кръстник е император Николай II. Източноправославното кръщение става през 1896 г. в Софийската катедрала, като императорът кръстник се представлява от руския генерал Кутузов. През Балканските и Първата световна война участва като офицер за свръзки по фронтовете в действащата армия; подполковник (1916 г.), генерал-майор (1918 г.). Царят има романс с младата принцеса Мария Румънска, но политически пречки осуетяват брака им. В края на Първата световна война е провъзгласен за цар на България след абдикацията на баща си цар Фердинанд.
Борис III санкционира преврата от 9 юни 1923 г. След провала на режима, установен с преврата от 19 май 1934 година, страната е управлявана с форма на парламентарен мажоритаризъм, контролиран от царя. Въпреки това се провеждат парламентарни избори и съществува легална правителствена опозиция. В изборите през 1938 г. за първи път са дадени избирателни права на жените в България.
След началото на Втората световна война Борис III насочва България към неутралитет. С помощта на Берлин и Москва, София успява да върне в пределите на страната Южна Добруджа чрез Крайовската спогодба от 1940 г.
През 1940 г. царят подписва Закона за защита на нацията, който лишава евреите от повечето граждански права и по същество представлява копие на Нюрнбергските закони в Германия.
През 1940 г. Борис III отклонява съветските предложения за сключване на договор за мир и дружба. През януари 1941 г. обаче той и правителството на проф. Богдан Филов се съгласяват България да се присъедини към Тристранния Пакт.
През март – април 1941 г. германските войски атакуват Югославия и Гърция от българска територия, с което де факто и България става съвоюваща страна. След края на бойните действия България получава възможността да администрира до края на войната земите, известни в историята като Поморавие, Вардарска Македония и Беломорие. Във връзка с това цар Борис III е наречен Цар Обединител.
След избухването на войната със СССР, макар и съюзник на Германия, България продължава да поддържа дипломатически отношения със СССР и не изпраща редовни войски на Източния фронт. Царят не позволява на фронта да замине дори и легион от доброволци (подобно на испанската Синя дивизия), въпреки че в Германската легация в София били постъпили 1500 молби на български младежи, които искат да се бият срещу болшевизма. На 13 декември 1941 г. България обявява война на Великобритания и САЩ, с което на практика се позиционира окончателно в лагера на нацистките съюзници.
През 1943 г. като част от т.нар. окончателно решение на еврейския въпрос българските власти започват депортацията на евреите от „новите земи“, както и част от евреите от предвоенните територии на страната. Първата част от плана за депортация на 20 000 евреи е осъществена със съдействието на държавната администрация на профашисткото правителство на Богдан Филов, по време на която в Треблинка са изпратени 11 343 евреи от новоприсъединените области, а тези от Стара България са спасени след активната намеса основно от страна на Светия синод на Българската православна църква, с основна заслуга на Пловдивския Митрополит (по-късно патриарх) Кирил, както и след писмо на под-председателя на Народното събрание Димитър Пешев и намесата на видни интелектуалци, опозиционери и др.
Цар Борис III умира неочаквано след кратко боледуване в 16:22 ч. следобед на 28 август 1943 г., скоро след като се връща от гостуване при Хитлер. Според дневника на германския аташе в София по това време, полк. фон Шьонебек, двамата германски доктори, които са се грижили за царя – Зайц и токсикологът Ханс Епингер, са вярвали, че Борис е починал от същата отрова, която д-р Епингер е намерил две години по-рано при аутопсията на гръцкия първи министър Йоанис Метаксас – действа след седмици и причинява появата на петна по кожата. Според слухове за смъртта на Борис III, царят е отровен по нареждане на Хитлер, за когото се знае, че е бил бесен след последната си среща с българския владетел и отказа да предаде българските евреи и да изпрати войски срещу СССР. Синът му Симеон Сакскобургготски не отрича тази версия, но посочва като вероятна и хипотезата, че интерес от смъртта на царя е имал и СССР, като в случая е възможна намесата на НКВД. Княгиня Мария Луиза посочва в интервю, че няма категорична версия за случилото се, но че е убедена, че баща ѝ не е отровен от нацистите, или от англичаните, а от Изток.
След петдневно поклонение в катедралата „Св. Александър Невски“, на 5 септември траурното шествие достига до Рилския манастир, където е погребан в манастирската църква.
Наследява го на престола невръстният му син цар Симеон II, от чието име управлява избраният от народното събрание регентски съвет – проф. Богдан Филов, княз Кирил и генерал-лейтенант Никола Михов до преврата на 9 септември 1944 г., когато е назначен от комунистите последният регентски съвет в състав: акад. Тодор Павлов, проф. Венелин Ганев и Цвятко Бобошевски, който управлява до установяването на републикански режим на 15 септември 1946 г.
През 1946 г., по нареждане на комунистическите управници, останките му са ексхумирани и осквернени и тялото му е препогребано в малък параклис в парка на двореца „Врана“. През 1949 г. този параклис е взривен и заравнен.
