Различните хора се открояват от тълпата („нормалното“ стадо), те имат друг поглед върху нещата. Различните хора имат свой стил на мислене, начин на изказ, съждение и прочие други недостижими за масата глупци. Те не се сливат с глупостта, дори я отхвърлят, а тълпата отхвърля различните хора. Еднакво подстриганите искат мисловна мусака, слоясали манджи сготвени по клиширани рецепти и осолени с цитати на известни автори, лицемерни меродии.
И както пише писателят Любомир Милчев: Нищожността на реакциите отмери невъзможността за отговор.. Изказваме съболезнования, но не сме милосердни сестри, просто не ни е интересно… Важи за, кажи-речи, цялото, така наречено общество… Дерзайте в глупостта! И пребъдвайте единни в нея! Че какво ли друго ви остава…
Различен от какво?
Различни наричаме хората, които по някакъв начин са странни. Наричаме странен мъжът, който се облича смешно,жената,която си говори сама, детето,което върши нещо непонятно за нас. А в действителност за тях ние сме странните. Поглеждайки нещата от друг ъгъл различните сме ние, защото не можем да разберем техния светоглед и начин на мислене. Не можем да назовем конкретно с какво те са различни. Защото облеклото или държанието не правят човека различен.
Когато казваме „аз съм различен” какво всъщност имаме предвид? Вникваме ли в значението на тази дума? Да си различен означава с нещо да се отличаваш от останалите хора в обществото-независимо дали е ум,талант или нещо друго. Хората казват-всеки човек е различен. А дали е така?…
Според мен различен е човекът,който открито се противопоставя на общото мълчание,който назовава конкретно нещата с техните имена.За да правиш нещо,трябва да можеш да го наричаш с истинското му име. И тогава се превръщаш в „различния”…А всъщност другите са различни. И то защото са „еднакви”…Те живеят по един определен начин и не се отклоняват от това. Затова смятат за странен човека,който се опълчва на това сиво еднообразие. Всички ги смятаме за различни…
Погледнато най – общо, всички сме различни. Четох някъде, че имало 300 милиарда звезди на небето. Всяка от тези звезди представлявала едно слънце като нашето. И около всяко слънце обикаляли планети. Цифрата 300 милиарда е интересна с това, че по груби изчисления, приблизително толкова са хората родени и живели на нашата Земя. С други думи всеки живял през вековете човек на тази планета, може да получи свой собствен Свят. Свой Рай или свой Ад.
Така виждам и ситуацията вътре в човешката душа. Всеки човек носи един различен Свят в Душата си. Всеки човек е “различен”. Различен от какво? Различен спрямо кого? Спрямо общоприетата норма ли? И кой я определя тази норма? Кой поставя етикетите “различен”, “общоприет”? Поставят го тези,”еднаквите”…И не са прави…
Божествени парчета от земен пъзел са разпръснати навсякъде… Не си приличат, различни са, а се допълват. Всяко едно от тях има своето място и е по своеобразен начин силно, способно да попълни празнотата в пъзела, да реши точно определения проблем…
Толкова са уникални, че много приличат на цветя от венец, изплетен от неземни ръце – ръцете на Афродита и Атина… А един сноп лъчи, пратен от Зевс, минава през венеца, за да му предаде от животворната сила. Сила да продължи да бъде себе си, да не изсъхне и от прекрасните и толкова различни цветове да останат сухи листа – болезнено еднакви и слаби. Тогава сплетените цветя ще се разделят и двете богини ще изчезнат там, откъдето са дошли – човешката мисъл и въображение.
Всъщност… те са изплели този венец, но с любовта и мъдростта, присъщи на божествата, защото тяхната съзидателна мощ е необикновена, вълшебна, приказна…
Магията на мисълта е в това, че тя е неповторима като ключ, отключващ точно определена ключалка, като противоотрова за смъртоносната отвара, като мила дума, способна да накара тъжното лице да се усмихне… Разликата в начина на мислене на хората – това е, което ги прави силни, защото всеки от тях може сам да победи в своята битка – двубой, за да спечелят всички заедно войната със задачите, пред които животът ги изправя.
Но ако те притежаваха шлифованата, окалъфена мисъл, познаваща начина, по който да се реши само един единствен проблем, чужда на свободата на полета, на порива да твориш, то тогава останалите трудности биха надвили безпомощните човеци. И точно тяхното разнообразие би било силата им.
Наистина те ще са по силни, макар и често хората да асоциират силата с физическите им измерения. Но всъщност това, което е истински ценно е да бъдеш силен чрез духовната си различност, защото физическата сила е напълно безсилна там, където единствено решение може да даде онова освободено, превъзмогнало границите на тривиалността мислене, мислене, готово да полети с птиците, да се остави да бъде носено и прегръщано от вятъра, да изкачи някой връх и да гледа надолу с насмешка към стените и кулите, създадени, за да ограничават, за да види във вятърните мелници великани…
Нестандартното, онова, което е извън крепостта на догматичното пространство – отказ на всяка различност – винаги е било търсено. То е било и ще бъде привлекателното, обичаното, онова, пред което всички се прекланят, на което се възхищават, защото е надмогнало пречките и е успяло да продължи пеперудения си танц извън стените…
Силата е тайният стремеж на човечеството и затова е желана и ценена, а притежателят й – уважаван, когато тя е изявена по най-добрия възможен начин. Появата на духовна мощ е свързана с преодоляването на калъфите и калъпите, ограничаващи и дори потискащи индивидуалността на човека, способността му да не бъде като останалите, да бъде различен…
За това е нужна сила, защото без нея не може да се стигне по-далеч от стената, преградата, която често самите хора укрепват пред този, който има желание да я премине, да я преодолее. Себедоказването, убеждаването на другите, че да си различен не е наказуемо, а прекрасно, не е за слабия и никога няма да бъде…
Да бъдеш различен – безспорно това е сила, но сила, изискваща способността да забележиш света извън догмата, да си склонен към полет, да желаеш другото вино и другия хляб, силата да бъдеш и да живееш като цветето от венеца…
