В тази статия ще насочим вниманието към модела „тоталитаризъм-авторитаризъм“ по отношение на политическото лидерство, в контекста на сегашната политическа действителност в страната, и по-конкретно през настоящата 2021 г.
Причината е повече от очевидна, предвид факта, че в рамките на около половин година обществото ни стана свидетел не само на политическа и парламентарна криза (като през този период ескалиращи), но и на конституционна такава, въпреки че последната, като че ли не получи достатъчно обществено внимание с оглед политическата динамика, за разлика от останалите две кризи.
Защо се стигна до политическа криза на парламентарния дебат?
Заслужава тази твърде напрегната обстановка на политическо противопоставяне между държавниците да се разгледа в светлината на обективния анализ на причинно-следствените обстоятелства, довели до конфронтиране на политическия диалог на всички нива – от парламентарната трибуна (превърнала се в арена на ожесточени борби на всевъзможен политически егоцентризъм), до висшите държавни институции, които – по всичко изглежда – трупат от това политически актив.
Това, от своя страна, довежда до объркване на правилното разбиране на конституционната норма на чл. 8 за разделение на трите власти и оттам до погрешно (въз)приемане функцията на Държавния глава като съставна част от тях, в разрез със заложената идея на друг член от Конституцията – 92, ал. 1, че „той олицетворява единството на нацията“. Това предполага Президентът да спазва политически неутралитет и изобщо да се дистанцира като политически субект от действията на парламентарната политика.
Защо се стигна до критичната ситуация на невъзможност за постигане на трайна политическа стабилност, въпреки настойчивия апел на всички политици и държавници за необходимост от нея? На този (болезнен) въпрос ще потърсим отговорите, разглеждайки модела „авторитаризъм-тоталитаризъм“, защото тъкмо той, вследствие на споменатите три кризи, започва все по-отчетливо да се (въз)приема за алтернатива.
Защо българинът изпитва афинитет към силовите държавници?
Отдавна нашето общество, а като се замислим изобщо балканците, изпитва особено възхищение към държавници, проявяващи силно изявени лидерски качества. Те се изразяват в подчертаната мъжественост на поведението и визията – обраност в жестикулацията и строговати черти; в императивния замах на комуникацията – разбирана в нейния широк контекст, и най-вече в умелите логико-императивни способности за безапелационно отстояване на конкретни политически виждания.
Колко познато ни звучи това, нали? Изброените качества са така присъщи за лидери с пагони, към които няма как да не се изпитва особен респект, защото воинският дух (или по-точно, генералският) априори повежда в атака за победа. В този смисъл, идеята за успешния лидер неминуемо се отъждествява със силния и волеви характер, от една страна, и от друга – със завидно реализирана професионална кариера.
Последното се явява естествен резултат от високото ниво на управленски качества, както и от далновидните, в смисъл – стратегическите решения и визионерство на лидера. Лидер е този, който притежава (своеобразен) генералски манталитет, готов е на всичко, за да спечели най-ожесточената битка в името на заветната победа и така, освен че доказва лидерските си възможности, бива признат за безспорен победител на бойното поле.
Дали спечелена битка означава спечелена война? Защото в политиката запазването на лидерските позиции в дългосрочен план налага постоянно водене на политически битки за съхраняването им. А това е възможно най-вече посредством императивно упражняване на придобитата власт, който способ обаче не може да се очаква да бъде с такъв интензитет на поведение, както е бил в началната му фаза.
Вследствие на различни вътрешни и/или външни обстоятелства, упражняването на власт търпи трансформация и много често променя политическите действия и виждания на лидера. Отслабването на лидерското влияние се дължи на сериозни кризисни моменти, които безмилостно атакуват доверието в заявените му качества като лидерски способности.
Нужен ли е авторитарният модел на държавно управление?
В сферата на политиката обаче, не винаги „генерализмът“ като начин на лидерско поведение, макар че има своите безспорни ползи за изостряне на стратегическото мислене, е удачен за т.нар. „голяма политика“, т.е. за дипломацията, която изисква наистина сериозна подготовка.
Американският политик от еврейски произход Хенри Кисинджър, в своето прочуто съчинение от 1994 г. „Дипломацията“, говори от позицията на дългогодишния си опит в Белия дом, че дипломацията се проявява не в пиар похвати – казано на съвременен език, а тъкмо в определянето и/или преразпределението на политиките за сфера на влияние в международен аспект.
Следователно, дипломацията се явява висш пилотаж, чийто водител (политик), натоварен с такава задача, трябва в най-голяма степен да умее да води, а също и да предизвика консенсусен диалог, без обаче той да е за сметка вземане на ощетяващи компромиси за една от двете (пре)договарящи се страни.
Във връзка с това, руският президент Владимир Путин, в едно от обширните си портретни телевизионни интервюта, отбелязва, че дори най-обиграният агент на КГБ представлява „малко котенце“ в сравнение с най-незначителния в позициите си политик, да не говорим с държавника.
Биографичната рефлексия в това твърдение ясно говори (и разкрива) какво всъщност представлява дипломацията, на първо място, и на второ – пряко отнасящо се до него, как се е изградил като политик, доминиращ в световен план.
Оставяме настрана вътрешнополитическите сътресения в Русия, които вече две десетилетия разклащат властовите позиции на Путин, но и които международната демократична общност абсолютно оправдава поради отявлената диктатура, която той тенденциозно налага над сънародниците си, както и над бившите съветски държави, включително и над повлияните в миналото от идеологията на болшевизма, към които се числи и България (за малко превърнала се в 16-та Съветска република), която още не може веднъж завинаги да се отърси от своите тоталитарни реминисценции.
Казвайки всичко това, следва да си направим ясната равносметка, че лидерските качества невинаги (трябва да) се основават на отлично овладени „военни похвати“, поради опасността, че могат да нарушат, дори и елиминират демократичните устои при управлението на държавата.
За доказателство може да посочим лидери като Путин и особено Реджеп Ердоган, който на практика след пуча през 2016 г. прокара антикомунистическа реторика в защита правата и свободите на гражданите в секуларизирана Турция, която реторика обаче се изроди в налагане на диктатура за неограничаване на президентските правомощия чрез генерална смяна на конституционната уредба на страната от парламентарна на президентска.
Знаем до какво доведе това страната – до срината вътрешна и международна репутация на Ердоган, до остро политическо противопоставяне в обществото, дестабилизиране на икономиката и обезценяване на турската лира, сериозна политическа изолация и конфронтация със САЩ и ЕС – поради политиките на Ердоган към НАТО със закупуване на противоракетна система от Русия, след отказ да получи такава от САЩ, както и с финансовото обезпечаване за справяне с бежанския наплив към територията на ЕС, преминаващ и/или задържан и настаняван в Турция (в т.нар. „горещи точки“) – и още куп негативи, дължащи се на авторитарната (по същество тоталитарна) политика на Ердоган.
Такъв вид политическо поведение като неговото и на Путин будят основателно съмнение за опазването на демокрацията от едноличната власт. Дали тук не става дума за прояви на авторитаризъм, които превръщат държавното управление (статукво) в тоталитарно, прикрито под уж изповядвани демократични ценности? Определено може да се говори точно за това.
Отговорът, съдейки от приведените два примера с политиките на лидерите Путин и Ердоган, сочи към потвърждаване на споменатото твърдение. Тук не говорим за Президентска република по подобие на САЩ и Франция например, а – както ясно отбелязва политическият психолог Антоанета Христова – в политическата култура на държави като нашата, подобна концентрация на еднолична власт би я превърнала в своеобразна Путинова държава, в която на практика демокрацията отсъства.
Авторитарната форма на управление при такива държавни глави неминуемо ограничава демокрацията, докато не я елиминира с цел те да запазят властта си. Пример е президентът Александър Лукашенко, бивш съветски номенклатурчик и несменяем държавен глава на Беларус от избирането му през 1994 г., буквално премазващ всеки от своите политически опоненти, осмелили се пряко или косвено да оспорят авторитета на перманентното му лидерство в страната.
Авторитаризмът в разрез с идеите на Парламентарната република
Едноличната власт рискува да преформулира принципите на демокрацията за политическия плурализъм в отявлен тоталитаризъм.
По отношение на българската Конституция, още в чл. 1 се посочва един от най-важните принципи на демокрацията – гарантирането на политическия плурализъм като неизменна част от правата и свободите на гражданите.
Авторитарното управление не търпи друго мнение, то го и дискредитира като абсолютно несъстоятелно. Убеждението на авторитарните лидери, че след като политиките им биват по същество „демократични“, алтернатива на тях не следва да се иска, камо ли да се отстоява. Затова и всеки опит да се защити идеята на политическия плурализъм, бива обявен за нищожен от страна на авторитарния лидер.
Демокрацията е такава, защото дава в пълния смисъл на думата свобода на политическото различие, стига обаче в отстояването на това различие да не се накърняват принципите ѝ за равнопоставеност спрямо всички аспекти на живота на отделния индивид и/или група. Категорично не може да се приеме за демократично управление авторитарната власт, поради причината, че устоите на демокрацията предвиждат зачитането на плурализма за най-висша нейна ценност, докато авторитаризмът генерира само тоталитаризъм.
Да си припомним, че човечеството е свидетел на не един авторитарен лидер, като например: Йосиф Сталин (1878-1953 г.) в бившия Съветски съюз; Бенито Мусолини – Дучето (1883-1945 г.) с националистическото движение „Фашо ди компанименто“ в Италия; Адолф Хитлер (1889-1945 г.) в Германия с идеята за господството на „Третия райх“; Франсиско Франко (1892-1975 г.) в Испания, Йосип Броз Тито (1892-1980 г.) в бивша Югославия; Аугусто Пиночет (1915-2006 г.) в Чили, Фидел Кастро (1926-2016 г.) в Куба, Саддам Хюсеин (1937-2006 г.) в Ирак, Муамар Кадафи (1942-2011 г.) в Либия и др.
В биографиите на всички тях присъства или военно образование, или – бидейки диктатори – те са (само)провъзгласени за лидери, (направо) удостоени с висши офицерски звания. Идеята за това е ясна – тя е на чисто психологическо ниво: да легитимират управленските си позиции като държавни глави на базата на делегираните им с оглед на насилственото (за)вземане на властта военни правомощия. Силовите позиции на този вид лидери определят политическите им действия, изцяло подчинени на авторитаризма. Не е никак случайно, че диктаторите са с военни звания – те гарантират до живот управлението им и дават правото да активизират в своя защита цялата военна мощ на държавата.
В обобщение, стигаме до извода, че авторитаризмът е несъвместим с идеите на демокрацията – той води до появата на тоталитаризма, който изключва съществуването на политическия плурализъм.
С оглед на съвременната политическа действителност в страната, тенденциите за възвръщане на идеята за преимуществото на авторитарната власт в управлението на държавата коренно се противопоставя на духа на 5-ата Конституция на страната.
Въвеждането на Президентска република не само рискува да въвлече отново държавата в отминалите ѝ тоталитарни коловози и да дискредитира членството ѝ в НАТО и ЕС, но и да направи Парламента инструмент за прокарване единствено политиките на Президента. По този начин смисълът на определянето и разделянето на трите власти – законодателна, изпълнителна и съдебна – се размиват за сметка правомощията на Президента.
Парламентаризмът е най-висша форма на демокрацията, а политическите субекти, които в крайна сметка го представляват, я прокарват като политики и осъществяват като резултати.
Провален ли е българският парламентаризъм?
Във връзка с казаното, следва да се направи коментар и върху политическото изследване на наскоро нашумелия политолог Слави Василев върху посттоталитарното развитие на българския парламентаризъм: „Проваленият парламентаризъм. Защо на България е необходима Президентска република“ (София: Изток-Запад, 2021 г.).
В рамките на около 100-на страници авторът прави неистов опит да втълпи на читателя, разбирай обществото, че към днешна дата, т.е. през целия досегашен 30-годишен период на демокрация в страната, Конституцията от 1991 г. е несъстоятелна да възпроизведе и наложи демокрацията в нейната очаквана действителност. Дори повече, тя е способствала създаването на един единствен политически елит, довел до появата на олигархичния модел на страната, от който т.нар. „партии на статуквото“ биват заставени да бъдат в постоянна зависимост, за да съществуват като политически субекти и особено като парламентарно представени.
В трите глави на труда си, Василев разгръща тезата, че парламентаризмът е отживелица, че той още от самото си начало е започнал да катастрофира демократизацията на страната и куп други несъстоятелни тези по отношение на неоспоримите достойнства на сега действащата Конституция.
Българският парламентаризъм не е провален и в бъдеще това не може да се случи, колкото и да се настоява от Василев, че е дошло време законодателната власт да произтича не от парламентарния дебат, а само и единствено от решенията на Президента.
Подобни нелепи (раз)съждения за концентриране на еднолична власт в ръцете на Президента будят не само възмущение, но и недоумение как може да се считат за демократични при положение, че в същността си целят значително да ограничат законодателната функция на Парламента, превръщайки го така в обикновен „презентатор“ на политическата воля на Президента.
Не се ли тика по този начин държавата отново в тоталитаризъм, след като на него му се дава авторитарна власт? Със сигурност тогава българският парламентаризъм би се провалил и отишъл безвъзвратно в историята ни.
Да приемем, че тази дълго лелеяна идея за Президентска република стане реалност, то би означавало, че в България демокрацията е ликвидирана и на нейно място отново е „възтържествувал“ тоталитаризмът – същият онзи модел на държавно управление, което 45 години систематично тровеше българския народ и неговото бъдеще.
В заключение на тази кратка рецензия за нездравия откъм политически виждания труд на Василев – този труд трябва силно да се въздържаме да наричаме изследователски и той следва да бъде отхвърлен като абсолютно несъстоятелен и несъответстващ на демократичния път на страната, по който, макар и със забавен темп, България е поела от 10 ноември 1989 г.
Авторитарната власт, наложена посредством едноличната власт на Президента, не вещае нищо добро за демократичното бъдеще на българския парламентаризъм. Разделението на властите способства за т.нар. „симетрично разпределение“ на държавното управление. Всяка от тях е конституционно институционализирана, с което се гарантира както тяхната автономност, така и взаимодействие в името на опазването на националната сигурност, т.е. държавността.
Авторитарен лидер на българския народ не е нужен, а тъкмо обратното – нужен ни е такъв, който решително да постави в конструктивен диалог политическите субекти и който да възвърне достойнствата на българския парламентаризъм. За да я има демокрацията, за да съществува европейска България.
Страната ни ще излезе от кризите си едва тогава, когато Парламентът се отърси от влиянието на авторитарната власт, без значение дали е на Президента или на даден политически лидер, било той бивш, настоящ или неосъществен, но затова пък вживяващ се като поредния Месия.
На предстоящите избори решаваме дали ще изберем авторитаризма или парламентаризма – по същество тоталитаризма или демократизирания парламентаризъм, както го определя Българската конституция. Изборът е наш!
Мненията, изразени в тази статия, принадлежат на автора и може да не съвпадат с позицията на Novetika.com
