май
23
2008
Нашите смели мореплаватели достигнаха Азорските острови. Иначе ето началото: До Чикаго и назад — през Атлантическия океан (1): Яхта от Чикаго>>>, предишните части: До Чикаго и назад — през Атлантическия океан (2): Ниагара и Ню Йорк>>>
и До Чикаго и назад — през Атлантическия океан (4): На път за Азорските острови,
както и специалната глава До Чикаго и назад — през Атлантическия океан (3): Яхтата и нейната подготовка>>>
Да видим какво им се случва на:
Азорските острови
Португалия в Атлантическия океан
От незнам кой ден до ден 19…
Малее…сега като написах заглавието и се усетих колко отдавна не съм писал нищо…но пестим батерии, пестим интернет…изобщо сме станали едни пестеливи:)
Хм…сега точно тук е 1.30 през ноща. Аз съм седнал на един камък (вулканичен) и търся от къде да свия малко интернет…а предисторията ще я разкажа малко по-натам (тоест започвам отзад напред).
Вчера вечерта се вързахме в най-известното пристанище по пътя ни към Европата —
Хорта. Това е голямо пристанище
(сравнение с БГ пристанища) и малко пристанище(сравнение с US ристанища). Както се казва размера няма значение, на нас си ни харесва. Така като гледам и на доста други хора…но без отклонения.
Пристигнахме по нощите естествено (че как иначе). Обадихме се по радио станцията, казаха ни гледайте за фенерчето…видяхме го, човека ни приветства, обясни ни къде са тоалетна, баня, пералня и т. н. и ни пожела лека нощ. Оказа се, че тук всичко е малко „маняна„…в други пристанища нормално първо се минава през митница, полиция и т. н. преди да те пуснат да слезеш на сушата. Тука ни показаха къде има кръчма и ни казаха елате утре, през работно време:) Това беше прекрасно, защото не ми се занимаваше с бюрокрация точно тогава.
Сутринта се започнаха задачките…аз се захванах с горе споменатите институции, пък другите пообиколиха малко града, да се ориентираме кое къде. Общо взето доста експедитивно минахме през митница, регистрация в марината, полиция и т. н…за около 30 минути бях готов. После имаше малко забавяне, понеже искам да платим ДДС тук, понеже е 15%…е, трябваше да почакам малко на 1—2 опашки, да проговоря португалски по спешност(което не успях) и да се поизнервя от типичната явно за цял свят бюрокрация…но всичко мина гладко, утре трябва да са ни готови документите и да си платим ДДС(това е доста особено…защо може да се плати във всяка държава, пък процените са различни…не го разбрах, ама сигурно са го измислили хората).
Малко впечатления за острова — невероятно красиво място.
Понеже тези острови, така изникнали в средата на нищото, са изцяло вулканични контрастите са страхотни. Населените хълмове са като писано яйце — добре поддържани земеделски площи или където има къщи — малки, най-много 2 етажа тип островни жилища(не разбирайте наколни или кални колиби). Островните жилища са доста подобни на средиземноморския стил, но не са толкова шарени и натруфени. Значително по-изчистени форми, без излишни украси, фрески и т. н.
Като цяло доколкото разбрах това си е стил, характерен за Португалия още от древни времена.
От другата страна на цивилизацията седят вулканите…не са действащи или поне се надявам, но много внушителни и красиви природни „изделия“. Най-високата точка на този остров е 1000 и малко метра, като обаче е голям приблизително 10 на 20 км…тоест като цяло изглежда доста стръмен.
Разхождайки се из града аз лично останах с едно много приятно впечатление — че съм си вкъщи. Не че съм се затъжил толкова, но хората и обстановката са ми някак приятно познати, за разлика от америка, където както писах се чувствах не дотам комфортно.
Пристанището е много интересно само по себе си — има традиция, повеляваща, че екипажа на всяка лодка посетила пристанището трябва да нарисува нещо по него…стените, паважа…всичкко е покрито с рисунки на лодките, някой оригинални и добре нарисувани, други просто съобщаващи коя е лодката и имената на хората…рисунките са хиляди.
Утре имаме план да се поразходим, да разгледаме…евентуално с кола или с градски транспорт(да, има такъв).
Много силно приятно впечатление направи една дама, която се занимава с доставки на провизии на лодките. Дойде сутринта, без да се натрапва, изключително полезна в разговорите ми си с митничарите(не знаеха английски) и ни предложи помоща си при закупуването на провизии. Работи с 2—3 склада на едро, като нейната основна работа е да ни закара до там, да си купим нещата и после да ни върне до лодката. Това е безплатно за нас, предполагам, че си взима процент от складовете, но цените, на които пазарувахме бяха доста по-ниски от тези в нормалните магазини. Утре сутринта трянва да дойде, че сме приготвили един дълъг списък с още неща, които ни трябват. Изключително любезна и търпелива жена, много ни помогна и с превода на част от продуктите…ние от къде да знаем как се казват разните работи на португалски:)
Ами за момента това е от острова…утре ще понатрупаме още малко впечатления и ще мога да попиша…
Сега малко за пътуването —
както повечето са забелязали последните дни се придвижвахме доста бързичко. Нещата определено потръгнаха в наша полза, времето се стабилизира и ни позволи да караме с по-големи ветрила, с по-висока средна скорост, при това без да се товарим ние самите, а и лодката. Почти през цялото време нощите караме на автопилот, само някой наглежда от време на време за минаващи кораби(каквито имаше малко в интерес на истината).
Доста често си прекарвахме времето в компанията на делфини…идват да си поиграят с нас, да поплуват редом до лодката. Това е едно от най-приятните неща, който човек може да преживее изобщо…усещането за свобода, което те внасят в цялата картинка е определено завладяващо.
Сега малко да се оплача от едни други обитатели на синята част от планетата — рибите. Нямат никакво желание до момента да се хващат на въдицата…пробвам какви ли не примамки, изкуствени рибки, който сам бих хапнал(толкова са истински)…ефект 0. Надявам се, че по-натам ще имаме по-голям успех с риболова, защото пържолите от риба тон са нещо невероятно.
Хм…малко се олях, ама туй то…имаше да наваксвам. Ако всичко върви по план утре вечер ще потегляме на път…минахме голямата част, но все още имаме още доста до Европа-та.
Пак на път…какво друго да кажа. Тръгнахме на 15-ти вечерта с много слаб северен вятър, който съвсем умря по някое време. Има една важна промяна в екипажа — Стас реши, че морската болест му дошла в повече и остана. Ще си хване тия дни самолет до Лисабон и от там за България. Много му беше криво, на нас също(ще ни липсва като), но така е по-добре, че морската болест се оказа тежка за преживяване повече от 2—3 дни.
Повече от 24 часа карахме на мотор, минахме малко повече от 150 мили. По едно време решихме, че трябва да заредим гориво, понеже тубите си намаляваха и най-близкия остров по пътя се оказа и
най-големия от архипелага — Сан Мигел.
Погледнахме GPS-а, малко по-подробни карти на лаптопа и един яхтен пътеводител — Атлантическите острови. Видяхме, че в северната страна, от която идваме ние има едно рибарско пристанище, в което можем да влезем(все пак лодката гази 2.3 метра и не всяко пристанище е достатъчно дълбоко).
Пристанището се нарича Rabo De Peixe — или нещо като Рибена опашка…веднага се сетих за името на рибарското селце от една книга на Фърли Моуът — Кална Дупка…ама както и да е, асоциацията си е за мен.
По пътя ни се случи първо премеждие с мотора — по едно време изпищя, че е загрял. Спряхме веднага, огледахме се и се оказа, че ремъка на алтернатора/водната помпа се е скъсал. Бързичко се оправихме, понеже това беше последното нещо, което бяхме купили на тръгване от Щатите — резервен ремък.
Около 1 часа през нощта влязохме в пристанището, посрещнаха ни местни рибари, заети с подготовката на такъмите за утрешния(днешен) риболов. Млади момчета, на около 18—20 години…естествено никой не говори английски, ама с езика на глухонемите се оправихме…черпихме ги по биричка, вързахме се и взехме да си правим нещо за вечеря. Тогава започна да се случва нещо, което малко ни върна към действителността и много отчетливо ни напомни, че навсякъде хората са еднакви, че в действителност нещата не са толкова лъскави, колкото изглеждат на повърхността, че глупостта, злобата и бих казал садизма са си човешки характерни особености.
Да поясня — с нас всичко е наред, нищо не са се опитвали да ни правят хората…някой да не реши, че са ни набили.
Та по едно време се появиха едни лапетии, на не повече от 13—14 години, влачейки 2 кучета. Едното явно бездомно, другото питбул или нещо подобно. Основно забавление известно време беше да гледат как двете мили животни се хапеха и ръфаха едно друго. По едно време обаче на кучетата просто им писна и спряха. Хлапетата, недоволни от стечението на обстоятелствата захванаха да ги бият…в този момент вече имахме силното желание да станем и да ги нашамарим, да видят колко е приятно…ама като сме на чужда земя, даже малко нелегално в това пристанище, просто нямаше как, че ще вземат да викнат полиция и да стане сложно. Та погавриха се известно време, на мене стомаха ми съвсем се сви и изобщо ми се отяде, май и на другите така…омръзна им малко и на лапетата, та решиха да ги хвърлят кучетата във водата…бездомното милото едвам се влачеше вече, толкова го бяха били. Метнаха ги от кея. Бездомното извади някакви сетни сили и заплува към отсрещните скали, та да не могат да го стигнат, но питбула май не можеше да плува. За около 5 минути взе да се нагълтва с вода, дечорлигата се уплашиха, особеното едното, чието явно беше кучето. Извадиха го някак от водата, но вече беше твърде късно…милото беше предало богу дух. Дълго време детето-собственик се опитва да му прави сърдечни масажи, изкуствено дишане даже, но без резултатно. Получи хубав урок, но на каква цена…понякога хората са доста жестоки същества, сещам се за арените за бой в Рим и някак се замислям, че в дълбочина нещата не са се променили особено…просто имаме едни особени природни заложби, които не винаги разбирам. Та така приключи този епизод от нашето пътуване, с едно доста неприятна случка за вечеря.
Сутринта се запознахме с един рибар, говорещ английски, закара ни човека до бензиностанцията, да налеем gasoline както казват тук на дизеловото гориво и да си купим нов ремък, че да няма изненади по пътя пак.
На светло островът изглежда също много живописен, градчето беше отново подобно на Horta, само че не толкова лъскаво, хората са малко по не туристически настроени, имайки предвид, че сигурно спират 1—2 яхти на година и то не по желание, ами защото имат някакъв проблем, като нас. Отново контраста между вулканичен остров и обработваема земеделска земя беше интересен. Купихме си домати и нещо като сирене…ах колко ни липсваха тези работи…вярно, че сиренето не е бяло, ами е нещо като кашкавал повече, но пак беше прекрасно. А доматите…тук явно няма от къде да ги внасят (Турция е далече) и си ги отглеждат на острова…просто прекрасни, сочни и ароматни…не помня от кога не бях ял по-хубав домат.
Ами това е за сега…тръгваме към Гибралтар,
дано да подухне малко вятър, че няма до никъде да стигнем с двигател…сигурно имаме дизел за около 200 мили, ама някак нямаме желание да слушаме шума на мотора вместо шума на вълните и вятъра. Дано.
Продължението:
Автори: Екипаж: Константин Заимов, Станимир Стойков, Емил Иванов, Бисер Паскалев
Оформление: Стойчо (демек, аз), снимките ще кача всеки момент
Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!
Tags: Азорски о-ви, Азорски острови, Атлантически океан, Острови, плаване, Португалия, пътешествие, яхта
