Автор: Петко Тотев – из „Алеко Константинов“Несъмнено усетът за мощта и движението на океана е помогнал на писателя и в изображението на Ниагарския водопад. Като споменава цял ред подробности за своето пътуване до град Албани, разположен край брега на Худзоновата река, а оттам до Ниагара, Алеко Константинов с изгарящо нетърпение се приближава към места, отдавна лелеяни в мечтите. Няколко пъти започва разказът за Ниагара и няколко пъти е прекъсван. Погледът сякаш неволно се разсейва встрани – Худзоновата река, станцията, откъдето се наемат файтоните. Неусетно навлизаме в задъхания ритъм на изключително вътрешно напрежение и вълнение. Мисълта за все по-голямата близост на заветната Ниагара усилва непрекъснато пристъпите на любопитство и нетърпение. Накрая те стават почти непоносими и душата на пътешественика търси отдушник именно в странични подробности.Непосредствено пред Ниагара вълненията достигат връхната си точка: „… Когато нашият файтон потегли към водопадите, мене ме обхвана до такава степен нервозно вълнение и нетърпелива жажда, щото ако в този момент се отвореха небесата и св. Петър ме повикаше да ми отвори вратата на рая, аз би му извикал: „Махни се с твоя рай, остави ме да видя Ниагара!“.Читателят заживява с нетърпението на автора, очаква с притаен дъх да се появи необикновената гледка. В такива мигове паметта придобива нова, незнайна сила, запечатва всяка най-малка подробност, всяка багра, всеки звук. Разказът на Алеко Константинов има такава магия да внушава, че ние започваме да чуваме засилващия се воден тътен. Отвесният канадски бряг, който на два пъти мимолетно се мярва, разкрива цялата дълбочина на бездната. Най-напред се виждат „запенените къдрици“ и „една грива от разбита млечна пяна“. Това е водата, която се готви да се хвърли в пропастта. Сега вече водопадът ще се появи. Ала и този път – не… Само далече някъде се провиждат мътнозелени води – те вече са изиграли ролята си и лениво се оттеглят от дъното на пада.Внезапната поява на Ниагара ослепява. Наблюденията се прекъсват. Водният тътен оглушава. Всички застават безмълвни, „вцепенени като в жива картина“.Само на една страница авторът на „До Чикаго и назад” успява да внуши исполинската сила, мощта на Ниагара – величествена и свободна, но и страховити, смазваща стихия. За да може погледът да проникне навсякъде и да обгърне целия кръгозор, авторът избира три различни места за наблюдение. Най-напред от една каменна ограда се вижда по-малкият ръкав на Американския водопад. Сетне от отсрещния канадски бряг се открива целият. А от острова на Трите сестри заставаме пред водопада на Конската подкова – чудото на Ниагара.Обърнете внимание с какво изключително разнообразие е нарисувана водната стихия. Погледът няколко пъти проследява нейното движение от горе на долу и винаги открива все нови и нови великолепия. Високо над пропастта сред елмазен прах и прозрачни пари играят багрите и отблясъците на небесната дъга. Усещаме как водата се засилва между камъните и вече полуразпенена се готви за скок от гигантските прагове на водопада. Колкото повече пейзажистът се опитва да разчлени, да изобрази на части огромната падаща вода, толкова повече тя се събира в единен удар, в бясно стремително движение, във всеувличащ порив, към бездната. Дъното на водопада е същинска преизподня: „Долу— ад! Нещо ври, кипи, беснува се, гърми, като че потърсва пялата околност, снопове пяна се мятат като фонтани нагоре, воден прах обсипва целия водопад и над него ти виждаш ясно как се възнася към небесата водната пара и пред очите ти се образуват облаци, които колкото по-нависоко, толкова по се сгъстяват и като че се вкаменяват над водопада.Как ли ще изгледва това в светла лунна нощ!”Поредицата от глаголи веднага напомня изображението на бурята в Атлантика. Водните пари над Ниагара сякаш се „вкаменяват”. Тази дума подсеща за ледената планина сред океана, която в разгорещеното въображение на някои пътници се мержелее като „окаменял” дим на горящ кораб. Представите се смесват, сливат, взаимно се обогатяват. Все по-ясно става, че Алеко Константинов изобразява водната стихия в нейните крайно противоположни състояния: от бурята до пълния щил на океана, от ада в дъното на водопада до новообразуваните облаци над него, пълни с воден слънчев прах, обагрени с всички отсенки на дъгата.Не хармонират ли тези противостояния с изживяванията на художника и тревогите на мислителя? Усещаме ли вътрешната драматичност у пейзажиста? Едва ли е лесно да се запази надеждата за възвисяване срещу огромната инерция, устремена винаги надолу. Как да оцелее поривът към едно чисто, безкористно вълнение сред въртопа на слепите стихии?И при изображението на Ниагара виждаме единството на поета и хумориста, на живописеца и сатирика. След страниците за суровото величие на водопада има няколко наблюдения, които отново издават автора на „Бай Ганьо“. До острова на Трите сестри, в непосредствена близост до Ниагарския водопад, Алеко Константинов има щастието да забележи изрязано на една скамейка родно българско име, което става повод за следния комичен диалог: „Я виж, докторе, Димитър Анев где си е изрязал името.” – „Наистина, подзе докторът, той е, Димитър! Где не е ходил този человек горкият и пр.” – „Ти шегуваш ли се, докторе?” – „Защо да се шегувам? Той е много ръшкал из Европа,“ – „Е хей, съвземи се, докторе, где сме ние сега – каза Филарет.” – „У-у, добре каиш бе, аз забравих, че сме в Америка, ама че работа, хе, хе,-хе!”.Издълбаното име на Д. Анев заставя дори посетителите на Ниагара да забравят къде се намират – в Европа или в Америка. Изразът „ръшкал из Европа“ ще влезе по-нататък в речника на бай Ганьо, Алеко Константинов не пропуща повод да прати неочаквана и точна стрела срещу байганьовщината. Ала забележете: името Д. Анев е видяно сред други подписи. Привичката на някои туристи да се „увековечават“ по най-варварски начин не е привилегия само на бай Ганьо. Ето защо се налага да продължим и разширим наблюденията. Водачът (гидът) на българските пътешественици, за да изкара още някой долар допълнително, показва – и то веднага след Ниагара! – невзрачен „някакъв си водоврат”. От всички страни налитат фотографи с настойчивите си предложения. Млади момичета „почти, насила ще ти тикнат някой албум в ръката срещу 2—3 долара”. Има нещо обидно в търговията на дребно, в дребнавата суетня и суета в съседство с величието и неповторимата красота на природата. И гидът, и фотографите, и продавачките на албуми, и Д. Анев са обречени да бъдат слепи дори за блясъка на Ниагара; те се превръщат в стандартни части на туристическата индустрия.Ниагара и амбулантната търговия с изгледи; човекът, мечтал цял живот за мига пред единствена по рода си природна красота, и професионалният разводач, който всекидневно печели от нея; писателят, готов да преотстъпи на друг непосилната задача да се опише нещо неописуемо красиво, и фотографът със своята изобилна продукция – евтини картички и албуми; дълбокото изживяване и безмълвно потресение пред внезапно разкрилата се мощ на водопада и подписът на някой си Д. Анев – нека се знае, че той и дотук е стигнал. Без всички тези противостояния не бихме могли да вникнем в изворите на хумора в „До Чикаго и назад”. Усмивката на пътеписеца е най-верният път към неговите възгледи за света и хората. Ако и към природата започне да се гледа през призмата на голия материален интерес, жаждата за пари и суетното, дребнаво, унизително самолюбие, човекът може да загуби най-ценни свои заложби и дарби, да опустоши сърцето и душата си, да достигне накрая до пълно равнодушие към всички и всичко.Съседството на комичния диалог, на който току-що се спряхме, със знаменития пейзаж на Ниагара в „До Чикаго и назад” още веднъж ни убеждава колко неделимо са свързани в таланта на Алеко Константинов живописецът и хумористът, поетът и сатирикът. Името на наш сънародник, издълбано върху една скамейка чак в Америка, се свързва в обща представа с хитрините на американския гид да спечели някой долар повече, с настойчивостта на фотографите и търговците на сувенири. Хуморът на Алеко Константинов е благ и мек. Хуманистът докрай разбира неумолимата грижа за парчето хляб, за някой долар в повече. И същевременно вътре в този ведър хумор заяква силно жило, зрее сатирична безкомпромисност към една обществена система, която се стреми, да превърне парите и суетата в по-желани ценности дори в най-величествените храмове на природата и изкуството.
